— А-а-а — казах аз и започнах да мисля какво да го посъветвам. Аз си представях крайно смътно механизма на действие на живата вода. Главно по приказката за Иван Царевич и Сивия вълк.
Джинът в бутилката се движеше и от време на време започваше да трие с длан замърсеното отвън стъкло. Нищо не измислих и казах:
— Избърши поне бутилката.
— Какво?
— Прахта от бутилката избърши. Скучно му е там.
— Майната му, нека скучае — разсеяно каза Битка. Той отново пъхна ръката в дивана и отново завъртя там нещо. Костурът оживя.
— Видя ли? — Каза Витка. — Когато дам максимално напрежение, всичко е наред.
— Екземплярът е… несполучлив — казах аз напосоки.
Витка извади ръка от дивана и ме загледа втренчено.
— Екземплярът… — каза той. — Несполучлив… — Очите му станаха като на дубъл. — Екземпляр за екземпляра лупус ест…7
— Освен това сигурно е замразен — казах аз по-смело.
Витка не ме слушаше.
— Откъде ли да взема риба? — каза той, като се озърташе и се тупаше по джобовете. — Една рибка, да…
— Защо? — попитах аз.
— Вярно — каза Витка. — Защо? Щом няма друга риба — умно — каза той, — защо да не вземем друга вода? Нали?
— А, не — възразих аз. — Нищо няма да стане така.
— Ами как? — разпалено попита Витка.
— Измитай се оттук — казах аз. — Напусни помещението.
— Къде да ида?
— Където щеш.
Той прескочи дивана и ме сграбчи за реверите.
— Ти мене слушай, разбра ли? — каза той заплашително. — На света няма нищо еднакво. Всичко се разпределя по хаусианата. От вода до вода има разлика… Този стар глупак не се сети, че има дисперсия на свойствата…
— Ей, драги — викнах му аз. — Скоро ще настъпи Нова година! Не се увличай толкова.
Той ме пусна и взе да търси нещо:
— Къде ли го дянах?… Ама че съм галош!… Къде ли го пъхнах?… А, ето го…
Той се спусна към масата, на която стоеше изправен умклайдетът, онзи същият. Отскочих към вратата и казах умолително:
— Опомни се! Дванадесет е вече! Чакат те! Верочка те чака!
— Не! — отвърна той. — Изпратих им там дубъл. Хубав дубъл, отракано момче. Пълен глупак. Вицове разказва, стойки прави, танцува като вол…
Той въртеше в ръце умклайдета, пресмяташе нещо, преценяваше, присвил едното око.
— Измитай се, ти казвам! — развиках се аз отчаян.
Витка ми хвърли такъв поглед, че аз седнах. Край на шегите. Витка беше в такова състояние, когато увлечените в работа магове превръщат околните в паяци, мокрици, гущери и други прости животни. Клекнах до джина и започнах да гледам.
Витка замръзна в класическата поза за материално заклинание (позиция „мартихор“), над масата се вдигна розова пара, заподскачаха сенки, подобни на прилепи, изчезна пишещата машина, изчезна хартията и изведнъж цялата повърхност на масата се покри със съдове с прозрачни течности. Витка остави, без да гледа, умклайдета на стола, грабна единия от съдовете и започна внимателно да го разглежда. Ясно беше, че сега вече той никога и никъде нямаше да мръдне. Енергично махна коритото от дивана, с енергичен скок подскочи към рафтовете и домъкна на масата обемист меден аквавитометър. Наместих се по-удобно и избърсах на джина едно прозорче за наблюдение. Но в този момент от коридора се чуха гласове, топуркане на крака и хлопане на врати. Скочих и изхвръкнах от лабораторията. Усещането за нощна пустота и тъмният покой в огромното здание бяха изчезнали безследно. В коридора лампите ярко светеха. Някой стремглаво тичаше по стълбата, някой викаше: „Валка! Напрежението е паднало. Тичай в акумулаторното!“ Някой изтърсваше на площадката на стълбите шубата си и по всички посоки летеше мокър сняг. Насреща ми със замислено лице бързо крачеше изящно превитият Жан Жакомо, след него с огромна чанта под мишница и стиснал бастуна му със зъби ситнеше един гном. Поклонихме се. От великия престижитатор лъхаше на хубаво вино и френски парфюм. Не посмях да го спра и той влезе през затворената врата в кабинета си. Гномът пъхна подире му чантата и бастуна, а той се шмугна в радиатора на парното отопление.
— Какво търсите тук? — извиках аз и изтичах към стълбището.
Институтът беше препълнен със сътрудници. Струваше ме се дори, че бяха повече, отколкото в делничен ден. В кабинетите и лабораториите всички лампи светеха, вратите бяха широко отворени. В института се носеше обичайната всекидневна глъчка: трещяха електрически изпразвания. Монотонни гласове диктуваха цифри и произнасяха заклинания. Чуваше се ситно тракане на мерцедеси и райнметали. И над цялата тази глъчка ехтеше гръмогласният и победен рев на Фьодор Симеонович: „Много, много добре, идеално! Юнак сте, драги! Но кой глупак е изключил г-генератора?“ Блъснаха ме в гърба с нещо твърдо и аз се хванах за перилата. Кипнах. Бяха Володя Почкин и Едик Амперян, те влачеха към своя етаж една координатно- измерителна машина, тежка около половин тон.
— А, Саша? — приветливо каза Едик. — Здрасти, Саша.
— Сашка, дръпни се от пътя — викна Володя Почкин, вървейки заднешком. — Завивай, завивай!…
Сграбчих го за яката:
— Защо си в Института? Как си влязъл тук?
— През вратата, през вратата… — каза Володя. — Едка, по-надясно! Нали виждаш, че не минава?
Пуснах го и затичах към фоайето. Беше ме обзело административно негодувание. Ще ви дам да се разберете, мърморех аз и прескачах по четири стъпъла. Ще ви покажа как се безделничи. Ще ви покажа как пускате всички безразборно. Макродемоните Вход и Изход, вместо да си гледат работата, треперейки от възбуда и трескаво фосфоресцирайки, играеха на рулетка. С очите си видях как забравилият своите задължения Вход прибра банка от около 70 милиарда молекули от забравилия своите задължения Изход. Веднага познах рулетката. Беше моята рулетка. Бях я направил за една вечеринка и я държах зад един шкаф в електронната зала и за нея знаеше само Витка Корнеев. Заговор, рекох си аз. Ще им дам да се разберат на всички. А през фоайето непрекъснато минаваха покрити със сняг червенобузи, весели сътрудници.
— Ама че вее! Напълни ми ушите…
— А ти също ли си отиде?
— Разбира се, страшна скука… Всички се наляха. Хайде, мисля си, по-добре да вървя да поработя. Оставих им дубъл и излязох.
— Знаеш ли, танцувам с нея и усещам, че се покривам с косми. Пийнах водка — не помага…
— Ами ако вземе снопче електрони? Масата ли е голяма? Ами тогава фотьойли…
— Алексей, имаш ли свободен лазер? Дай ми поне един газов…
— Галка, как така остави мъжа си?
— Ако искаш да знаеш, аз излязох преди един час. Нали разбираш, затънах в една пряспа, замалко не ме затрупа…
Разбрах, че не оправдах доверието. Вече нямаше смисъл да вземам ролетката от демоните. Оставаше ми само да отида и да се скарам здравата с провокатора Витка, пък каквото ще да става. Заплаших демоните с юмрук и се повлякох нагоре по стълбището, като се опитвах да си представя какво ли ще стане, ако сега в Института надникне Модест Матвеевич.
По пътя към приемната на директора спрях в изпитателната зала. Тук усмиряваха един пуснат от бутилката джин. Джинът, огромен и посинял от злоба, се мяташе в кафеза, ограден с щитовете на Джан бен Джан и покрит отгоре с мощно магнитно поле. Изпитателите шибаха джина с високоволтни електрически изпразвания, той виеше, псуваше на няколко мъртви езика, скачаше, бълваше огнени езици, в своя гняв
