бяха копие и оригинал, не бяха и братя близнаци, те бяха един и същи човек — Янус Полуектович Невструев. Никой в института не разбираше това, но всички го знаеха толкова сигурно, че дори не се опитваха да го разберат.
Дубълът на Витка стоеше, опрял длани на лабораторната маса, и с втренчен поглед наблюдаваше работата на малкия хомеостат Ешби. И си тананикаше песничка, една популярна на времето мелодия:
Никога дотогава не бях чувал дублнте да пеят. Но от Виткиния дубъл можеше да се очаква всичко. Помня, Витка беше направил един дубъл, който се осмеляваше да спори за прекаления разход на психоенергия със самия Модест Матвеевич. А от Модест Матвеевич се плашеха до разтреперване, очевидно инстинктивно, дори сътворените от мен чучела, без ръце и без крака.
Вдясно от дубъла, в ъгъла, стоеше завит с брезентов калъф двуходовият транслатор ДХТ-80Е, нерентабилно изделие на китежградския завод за маготехника. До лабораторната маса, осветена от три рефлектора, блестеше кърпената кожа на моя стар познат — дивана. Върху дивана беше поставено детско корито с вода, в коритото плуваше с корема нагоре един умрял костур. В лабораторията имаше рафтове, натъпкани с уреди, а до самата врата стоеше голяма квадратна бутилка от зелено стъкло, покрита с прах. В бутилката се намираше запечатан един джин и можеше да се види как тон шаваше вътре и святкаше с очички.
Дубълът на Витка престана да разглежда хомеостата, седна на дивана до ваната и втренчил все същия изцъклен поглед в умрялата риба, изпя следния куплет:
Костурът си оставаше без промени. Тогава дубълът пъхна ръка дълбоко в дивана и пъхтейки, с мъка започна да превърта там нещо.
Диванът беше транслатор. Тон създаваше около себе си М-поле, което, просто казано, преобразуваше реалната действителност в приказна. Бях го изпитал на гърба си през оная паметна нощ, която прекарах при Наина Киевна. И тогава беше ме спасило само това, че диванът е работел с четвърт сила. Иначе щях да се събудя като палечко с ботуши.
За Магнус Редкин диванът беше възможно скривалище за търсения Бял тезис. За Модест Матвеевич — музеен експонат, инвентарен номер 1123, който не биваше да се разхищава. За Витка той беше инструмент номер едно. Затова Витка всяка нощ крадеше дивана, Магнус Фьодорович от завист донасяше на кадровика другаря Дьомин, а дейността на Модест Матвеевич се свеждаше до простата задача да прекрати тези неща. Витка крадеше дивана дотогава, докато не се намеси Янус Полуектович, който в тясно взаимодействие с Фьодор Симеонович и на активната подкрепа на Жан Жакомо, опирайки се на официалното писмо на Президиума на Академията на науките, подписано лично от четирима академици, успя все пак напълно да неутрализира Редкии и да измести Модест Матвеевич от заеманите от него позиции. Модест Матвеевич заяви, че той като материално отговорно лице не желае да чува нищо и желае диванът, инвентарен номер 1123, да си стои в специално определеното за него помещение. А ако това не стане, каза Модест Матвеевич заплашително, нека всички, включително академиците, се сърдят на себе си. Янус Полуектович се съгласи да се сърди на себе си, Фьодор Симеонович също и Витка бързо-бързо довлече дивана в своята лаборатория.
Витка беше сериозен работник, не приличаше на хайманите от отдел „Абсолютно знание“ и възнамеряваше да превърне цялата морска и океанска вода на нашата планета в жива вода. Наистина засега той още се намираше в стадия на експеримента.
Костурът в коритото се размърда и се обърна с корема надолу. Дубълът извади ръката си от дивана. Костурът апатично помръдна плавници, отвори уста, повали се на хълбок и отново се преобърна по гръб.
— Г-г-говедо — каза дубълът ядосан.
Веднага наострих уши. Това беше казано емоционално. Никой лабораторен дубъл не можеше да го каже така. Дубълът пъхна ръка в джобовете, бавно се изправи и ме видя. Няколко секунди ние се гледахме. После аз ехидно попитах:
— Работим ли?
Дубълът му гледаше тъпо.
— Хайде стига, стига — казах аз. — Всичко е ясно.
Дубълът мълчеше. Той стоеше като каменна статуя и не мигаше.
— Я слушай — казах аз. — Сега е десет и половина. Давам ти десет минути. Прибери всичко, изхвърли тази мърша и бягай да танцуваш. А пък аз сам ще спра тока.
Дубълът сви устни и започна да отстъпва назад. Отстъпваше твърде предпазливо, заобиколи дивана и застана така, че между нас остана лабораторната маса. Аз демонстративно погледнах часовника си. Дубълът промърмори заклинание, на масата се появи пишеща машина, автоматична писалка и топче чиста хартия. Дубълът подви колена, увисна във въздуха и започна да пише нещо, като от време на време страхливо ме поглеждаше. Това беше твърде правдоподобно и аз дори взех да се съмнявам. Впрочем имах сигурно средство да разбера истината. Дублите обикновено бяха напълно нечувствителни към болка. Потърсих в джобовете си и извадих мънички остри клещи и тракайки многозначително с тях, започнах да се приближавам към дубъла. Дубълът спря писането. Втренчил поглед в очите му, аз откъснах с клещите главичката на гвоздея, който стърчеше от масата, и казах:
— Е-е?
— Какво си се лепнал за мене? — попита Витка. — Нали виждаш, че работя.
— Нали си дубъл — казах аз. — Не разговаряш с мене.
— Махни клещите — каза той.
— А ти не се прави на глупак — казах аз. — Ама че дубъл.
Витка седна на ръба на масата и уморено потърка очи.
— Нищо не излиза днес — заяви той. — Глупак съм днес. Направих дубъл, а излезе един такъв напълно тъп. Всичко изпускаше, седна на умклайдста, говедото му… пернах го по шията, пребих си ръката… И костурът умира систематично.
Отидох при дивана и надникнах в коритото.
— А какво му е?
— Откъде да зная?
— Откъде си го взел?
— От пазара.
Хванах костура за опашката и го вдигнах.
— Ами какво искаш? Обикновена умряла рибка.
— Дръвник — каза Витка. — Нали водата е жива…
