— Честита Нова година, Модест Матвеевич! — казах аз.
Известно време той дъвчеше мълчаливо, след това отвърна с по-нисък тон:
— Подобно. Как е дежурството?
— Току-що обиколих помещенията — казах аз. — Всичко е нормално.
— Самозапалвалия нямаше ли?
— Съвсем.
— Навсякъде ли е спрян токът?
— Бриарей си счупи пръста — казах аз.
Той се разтревожи.
— Бриарей ли?… Чакайте… Аха, инвентарен номер 1489… Как?
Обясних му.
— Какви мерки взехте?
Разказах му.
— Правилно — каза Модест Матвеевич. — Продължавайте да дежурите. Друго няма.
След Модест се обади Едик Амперян от отдел „Линейно щастие“ и учтиво ме помоли да пресметна оптималните коефициенти на безгрижието за отговорни работници. Съгласих се и се уговорихме да се срещнем в електронната зала след два часа. След това влезе дубълът на Ойра-Ойра и с безизразен глас поиска ключовете от шкафа на Янус Полуектович. Отказах му. Той взе да настоява. Изгоних го вън.
След минута дотича самият Роман.
— Дай ключовете!
Поклатих глава отрицателно.
— Няма да ги дам.
— Дай ключовете!
— Гледай си работата. Аз съм материално отговорно лице.
— Сашка, шкафа ще отвлека!
Усмихнах се и казах:
— Заповядай.
Роман вторачи очи в шкафа и целият се напрегна, но шкафът, или беше омагьосан, или завинтен за пода.
— А какво търсиш там? — попитах аз.
— Документацията на РУ-16. Хайде, дай ключовете.
Засмях се и протегнах ръка към чекмеджето с ключовете. И в същия миг някъде отгоре долетя пронизителен писък. Аз скочих.
Четвърта глава
Леле! Малък съм и слаб;
Таласъмът ще ме изяде.
— Излюпил се е — спокойно каза Роман, загледан към тавана.
— Кой? — Бях смутен: викът беше женски.
— Вампирът на Вибегало — каза Роман. — По-точно кадавърът.
— Ами защо крещеше жена?
— Сега ще видиш — каза Роман.
Той ме хвана за ръка, подскочи и полетяхме през етажите. Пробивайки таваните, ние се забивахме в преградните стени като нож в замръзнало месо, след това със звук на мляскане изскачахме във въздуха и отново се забивахме в стените. Между преградите беше тъмно и мънички гномове и мишки с уплашени писъци бягаха от нас. А в лабораториите и кабинетите, през конто прелитахме, сътрудниците с озадачени лица гледаха нагоре.
В „Родилния дом“ се промъкнахме през тълпата любознателни и видяхме до лабораторната маса да седи абсолютно гол професор Вибегало. Синкавобялата му влажна кожа лъщеше, мократа му брада висеше като клин, мокрите му коси бяха залепнали на ниското чело, на което се червенееше действуващ вулканичен цирей. Безизразните му прозрачни очи примигваха от време на време и тъпо шареха по стаята.
Професор Вибегало ядеше. На стола пред него вдигаше пара голяма фотографска вана, напълнена догоре с попарени трици. Той не обръщаше на никого специално внимание, гребеше триците с шепи, мачкаше ги с пръстите като пилаф и направената топка буташе в устния отвор, като посипваше изобилно брадата си с трохи. Той хрускаше, мляскаше, грухтеше, хъркаше, навеждаше глава настрани и примижваше като от огромно наслаждение. От време на време, без да спира да гълта и да се задавя, той започваше да се вълнува, хващаше кацата с триците за ръба и кофата със суроватка, които се намираха до него на пода, и ги приближаваше все повече и повече до себе си. На другия край на масата младата вещица практикантка Стела с чисти розови ушенца, бледа и разплакана, с разтреперени устни режеше самуните хляб на огромни филии и като извръщаше глава, ги поднасяше върху протегнатите ръце на Вибегало. Централният котел беше отпушен, преобърнат и около него се беше разляла широка зеленикава локва.
Вибегало изведнъж смутолеви:
— Ей, моме… Такова… Дай мляко! Сипвай значи направо тук, в триците… Сил ву пле, значи …
Стела бързо вдигна кофата и плисна в тавата суроватката.
— Ех! — възкликна професор Вибегало. — Съдината е малка, значи! Моме, как ти викаха, такова, наливай право в кацата. Ще ядем значи от кацата…
Стела изсипваше кофа след кофа в кацата с трици, а професорът, хванал тавата като лъжица, започна да гребе триците и да ги изсипва в устата си, която изведнъж се разтвори невероятно широко.
— Ами обадете му се де! — жално завика Стела. — Той сега ще изяде всичко!
— Обаждахме му се вече — каза някой от тълпата. — Ти по-добре се дръпни от него. Я ела тук.
— Ами ще дойде ли той? Ще дойде ли?
— Каза, че излиза. Галошите значи си навлича и излиза. Каза да стоите по-настрани от него.
Аз най-после разбрах какво става. Това не беше професор Вибегало, беше новороденият кадавър, моделът на човек неудовлетворен стомашно. И слава богу, защото вече бях си помислил, че вследствие на напрегнатия труд професорът го е ударила дамла.
Стела предпазливо се дръпна. Хванаха я за рамене и я вмъкнаха в тълпата. Тя се скри зад гърба ми, вкопчи се за лакътя ми и аз незабавно изправих рамене, макар че още не разбирах какво става и от какво толкова се страхува. Кадавърът лапаше. В пълната с народ лаборатория цареше покъртителна тишина, чуваше се само как кадавърът сумти и хруска като кон и стърже с тавата по стените на кацата. Наблюдавахме го. Той стана от стола и пъхна глава в кацата. Жените извиха глави. На Лилечка Новосмехова й прилоша и я изведоха в коридора. След това ясният глас на Едик Амперян каза:
— Добре. Нека бъдем логични. Сега той ще довърши триците, след това ще изяде хляба. А след това?
Предните редици се размърдаха. Тълпата се дръпна към вратите. Започнах да разбирам какво става. Стела каза с тъничко гласче.
— Има и глави от сельодки…
— Много ли?
— Два тона.
— М-да — каза Едик. — Ами къде са?
— Трябваше да идват по конвейра — каза Стела. — Но конвейра е счупен.
