там, където има бряг и пристанище, независимо колко величествен е градът, който обслужва то, винаги ще се намери място със силни напитки и груби гласове? После отново изпаднах в дълбок сън без съновидения.
На следващия ден Юториан ни поведе при царя. Дворецът се простираше над няколко от десетте острова, които образуваха центъра на Ираяс. Паркът беше истинско чудо: добре поддържани ливади, дървета и лехи с цветя, безчет екзотични растения. Имаше кротки животни и пойни птички, които радваха душата, прекрасни скулптури, които повишаваха духа. Многобройните куполи на сградата бяха от фино злато, колоните й арките от златна сплав, а външните стени от някакво стъкло, което можеше да потъмнява за уединяване или за сянка от слънчевия блясък.
Войници в бели туники и бричове охраняваха коридорите на огромния дворец, но Дженъс отбеляза, че копията им са неудобни, безвкусни и повече за украса, отколкото за работа. Влязохме в една зала толкова голяма, че можеше да бъда само царска. Нарочно беше направена така, че да изглежда още по-огромна: някои от сводестите стъклени стени бяха прозрачни и излъчваха светлина, други бяха огледални и отразяваха множеството, събрало се да търси царската помощ или внимание. Имаше три извити нива, с много стълби до всяко. Долното ниво, където влязохме ние, беше най-препълнено, а хората бяха с обикновени дрехи; на второто имаше по-малка група, облечена по-богато; последното беше почти празно, запазено за магьосници и хора с голяма власт. Те се разхождаха, заети с някакво важно обсъждане. Над блестящата им група се издигаше широка платформа с голям златен трон с висока облегалка, на която се виждаше огромен царски герб.
Цар Домас се беше отпуснал на трона, обзет от лека скука. Отдалеч се виждаше, че не е човек, който да остане незабелязан дори в тази огромна зала. Той разсеяно въртеше короната — тънка лента от чисто злато, както видях по-късно — на пръста си и слушаше някакви съветници; шумът на тълпата заглушаваше думите на съветниците, но гласът на царя се чуваше над всички. След това го изгубих от погледа си, тъй като Юториан бързо ни поведе през навалицата. Явно и капитанът беше важна личност тук, защото тълпата почтително се отдръпваше да му направи път. Умерено любопитни погледи ни проследиха, докато стигнахме до парапета на ръба на третото ниво. Юториан ни каза да почакаме и проточи врат насам-натам, сякаш търсеше някого. Притиснахме се до парапета и загледахме глупаво като селяци, попаднали от нивата направо в града. Но не гледахме царския трон, а нещо друго — една странна позлатена дупка в пода.
Всъщност не беше точно дупка, а полукръгла вдлъбнатина и заемаше по-голяма част от третото ниво; около нея имаше пътека за разхождане на високопоставени лица и втора пътека към дъното. Точно над центъра като огромно око се носеше омагьосано подобие на Далечното царство. Всеки детайл — от завитата като змия синя река до града, всяка селска къща и нива — всичко беше показано. Човек можеше да види лодки по реката и малки движещи се точки: хора и животни. Още по учудващо беше, че и самото небе беше живо — на него бяха изобразени птици, които влизаха и излизаха от облаците, носени от вятъра. Докато гледахме, по виещата се пътека надолу слизаха магьосници и официални лица, обсъждаха и наблюдаваха изображението. Няколко жреци насочиха вниманието си към един забулен от черни облаци бряг и там неочаквано блесна светкавица и заваля. Не се съмнявах, че в действителния район, някъде далече, се бе разразила показаната ни в миниатюр буря.
Чух, че царят възразява нещо, вдигнах очи и видях, че Домас се е изправил. Съветниците се бяха струпали около него и разгорещено спореха. Каквото и да бе изчерпило царското търпение, сигурно вече бе решено, или пък Домас повече не проявяваше интерес, защото видях как учтиво прикри с ръка една прозявка и отново започна да върти короната на пръста си. Беше едър мъж — поне една глава над Дженъс — и бялата му семпла туника се спускаше по тяло, направено като от каменни блокове. Косата и лицето му бяха светли. Беше облечен толкова скромно, че освен короната нямаше никакъв друг признак, че управлява такова мощно царство.
До трона стоеше още един човек. Беше едър като Домас и всъщност доста приличаше на него в лице и по структурата на тялото; но докато царят беше светъл, този беше тъмен. Дрехите му бяха богато извезани със злато, на гърдите си носеше емблема на принц. Изглежда, обичаше големите, инкрустирани бижута и пръстени, а дългата му черна коса беше прибрана с широка смарагдова лента, която недвусмислено показваше, че и той е от царска кръв.
— Принц Равелайн — прошепна Дженъс. Аз бях предположил същото. Дженъс се наведе над ухото ми и развълнувано продължи: — Той е магьосник. Много голям магьосник!
Това също ми бе минало през ума: тъмните му очи блестяха с вътрешната светлина на жрец и кожата ми неприятно настръхна. Разгледах го внимателно и видях, че въпреки блестящия вид в маниерите на Равелайн липсва самоувереността на Домас, и както бяха застанали един до друг, безпогрешно можеше да се каже кой е царят и кой просто високопоставеният брат.
Хората край парапета се размърдаха и видях един дребен човечец с най-невзрачна външност да се промушва към Юториан. Бричовете му бяха измачкани, а туниката скъсана, с мръсен царски герб. Не можеше обаче да има никакво съмнение — този човек беше важна личност. Капитанът вдървено се наведе, за да чуе шепота му. Човечецът се повдигна на пръсти, без да се притеснява, че някои могат да сметнат позата му за клоунска. Юториан слушаше, кимаше и поглеждаше към нас; после бързо посочи с пръст Дженъс и мен, за да ни разграничи от останалите. „Този дребосък може да е мишка — помислих си аз, — но дръзка малка мишка с бърз ум и без страх от кухненските котки, защото обядва заедно с царя.“ Малкият човек се промуши под парапета и припна около ямата и нагоре по стъпалата към трона. Юториан енергично ни замаха да се приготвим. Разбрахме го и когато царят се обърна, за да отправи приветствена усмивка към своя малък любимец, придърпахме дрехите си и пригладихме косите си.
Домас махна с ръка, отпрати съветниците си и дребосъкът повтори изпълнението с шепненето, само че този път, за да пази равновесие, се хвана за мантията на царя. Лицето на царя светна, скуката от него изчезна. После Домас високо каза:
— Така ли? Откога са тук? — Гласът беше мощен като човека, лесно достигна до нас и отекна над главите ни. Царят се намръщи, защото дребният човечец продължи да му шепне нещо, после отново прогърмя: — Защо не ми каза по-рано, Биймас?
Опитвах се да си съставя мнение за царя, като изхождах от силния му глас. Домас изговаряше думите ясно, на кратки изречения, и ги запращаше безгрижно към тълпата, за да слуша всеки, който желае. Биймас прошепна нещо в отговор на царския въпрос и съпроводи думите си с вдигане на рамене, което, сигурен съм в това, бе вгорчило живота на чиновника, който ни бе пренебрегнал. А ако имаше възможност да види лицето на царя, провинилият се чиновник направо би се ужасил: челото на Домас се сбърчи, бялата му кожа почервеня от гняв. Слава богу, царският гняв мина веднага и възбудата и интересът отново проясниха лицето на Демос.
Той се усмихна, потупа Биймас по рамото и каза:
— Няма значение. По-късно ще се занимая с подробностите. Сега иди и ми ги доведи, Биймас. Бързо, веднага! Бях достатъчно груб. — Биймас скочи и припна да изпълни заповедта, а царят се обърна към съветниците си.
— Край на старото, господа! Стига сме тъпкали на едно място. Време е да поемем по нов път. Истински нов път, господа. — Той потри ръце в очакване. Принц Равелайн лениво се размърда и пристъпи към него, нарочно лениво, според мен, за да не даде вид, че бърза. Отново насочих вниманието си към Домас в последен опит да го преценя преди да ни извикат пред очите му. Изглеждаше ми откровен човек, прям в цели и дела, както и в думите. И май не се интересуваше много какво мислят другите за него. Аз съм цар Домас, говореше цялото му поведение, и мога да правя каквото реша. И такава увереност, според търговските ми инстинкти, беше признак, че царят е човек, който най-малкото ще ни изслуша, ако въпросът се постави логически и открито. Биймас ни поведе към царя и момент по-късно и двайсетимата се изправихме пред него. Започнахме ниско да се кланяме, както смятахме, че е правилно, но той ни спря с махване на ръка.
— Без такива работи — каза Домас. — Достатъчна е само почтителната стойка. — После се обърна към брат си. — В този двор церемониите са прекалено много. От това кланяне ми се завива свят.
Равелайн се засмя, на пръв поглед сърдечно и високо, но смехът му беше изпълнен с подигравка.
— Нареди да спрем да ти се кланяме — каза той — и ще разбереш колко много ще ти липсва.
Домас го погледна снизходително.
— Пак проявяваш остроумието си. — В отговор Равелайн му се поклони много подигравателно, много