трябваше да бъда най-накрая, за да съм сигурен, че темпото не намалява.
Хладният, студен разсъдък ме потупа по рамото. Обърнах се, разгневен от нечаканата му поява, и го попитах какво желае. Видях отговора в огледалата на строгите му очи. Планът на Дженъс беше достатъчно разумен, но трябваше да се изпълни в обратен ред; ако Дженъс грешеше и тази му грешка го откъснеше от нас, ние щяхме да сме безпомощни пред гнева на магьосника. Разумът изискваше аз да бъда първи, а Дженъс последен… ако оцелеех. После огледалата се стопиха и се намерих загледан в тъжния Халаб, в разбиращите му очи. Брат ми ми пошепна окуражителни думи, които стопиха леда от нареждането на разума, и то стана по-лесно за възприемане. Пристъпих към Дженъс и го спрях точно когато се канеше да се качи на лентата. Докато му излагах плана си, Халаб се усмихваше насърчително. Дженъс започна да спори, но накрая призна, че съм прав. Рядко изпадаше в умиление и никога не позволяваше то да вземе връх над него. Сълзи изпълниха очите му и когато се обърна, за да ги избърше, видях, че брадата му трепери. После той ме прегърна и ми каза, че съм единственият, на когото е повярвал още от самото начало. Нарече ме брат и приятел и ми благодари, че и аз му вярвам. Не му противоречих, защото нямаше никакъв смисъл. Дженъс никога не бе имал истински приятел, макар тази дума да не слизаше от устата му. Сега разбирам, че той беше човек, който харесваше, но никога не обичаше, с изключение на един път, а и тогава проклятието му лиши обичта му от всякаква стойност. Така че не му противоречих, но когато той ми подаде ръка, аз стиснах ръката на Халаб; и когато отидох до тракащата лента Халаб, а не Дженъс прошепна, че червенокосата ми глава ще осуети плановете на звяра, който се храни с човешки души. И Дженъс се дръпна от лентата, а Халаб се наведе над мен, когато конвейерът ме понесе към пламъците.
Бях запратен в някаква плътна, осезаема топлина. Тя ми отне въздуха преди да успея да си поема дъх, изсмука силите ми преди да мога да ги мобилизирам. Беше като чук, който ме счупи като яйце още с първия си удар: с втория ме раздроби на трепереща маса, която знаеше само болка и страх. Огънят фучеше и бучеше и ме отнесе в тунел от синьо-огнени змии, които пълзяха към мен от всички страни. Чувствах как месата ми се свличат и пламъците изгарят оголените, ми нерви; и после те се превърнаха в пепел, кръвта ми закипя и кокалите ми се разцепиха и плувнаха в костен мозък. Всичко, дори писъците ми, бавно се стапяше в този огън. Накрая единственото, което ми остана, бяха очите, за да виждам леките спазми на търбуха на демона, ушите, за да чувам тракането на зъбите му и умът, чиято единствена мисъл беше болезненото настояще и ужасното бъдеще. Но Халаб се надвеси над мен и закри демона от погледа ми. Запя ми песен, любимата ми детска песен, и заглуши всички ужасни звуци. Погали измъченото ми тяло и аз почувствах как отново се оформят и кости, и кръв, и плът. После ми каза, че трябва да измина само още малко път… да изтърпя още малко болка… и всичко ще свърши. Почувствах огромно облекчение… и разбрах, че пак съществувам. А само допреди миг ме беше нямало. Посрещнах душата си с радост и след миг скочих от конвейера, силен и свеж както винаги. Извиках на приятелите си отвъд огромното огнено пространство бързо да дойдат при мен — нали трябваше да се бием с магьосника.
Следващият беше сержант Мийна; после един по един пристигнаха и останалите. Но докато минаваха през пещта под гладния демон, не забелязах никой да изживява мъките, на които бях подложен аз: лежаха неподвижни, напълно спокойни. По-късно ми казаха, че били изпитали същите мъки и страхове като мен, но в края на конвейера идвало едно призрачно същество, което улеснявало преминаването и премахвало болката. Казаха още, че това същество приличало на мен. Накрая дойде ред на Дженъс. Той скочи на лентата и застана прав, широко разкрачен, с кръстосани на гърдите ръце — знак на явно пренебрежение към демона. Но аз видях, че челото му е сбърчено и съсредоточено, и разбрах, че храбрата поза не е само глупаво предизвикателство. Изведнъж от цялото му тяло избликна златна светлина. Сините пламъци се издигнаха по-високо, станаха по-горещи, демонът изпищя разочарован от незаситения си глад. Но пламъците бяха безсилни срещу златната светлина. Те се отдръпнаха, смалиха се, превърнаха се във въглени… и изгаснаха. Демонът над нас утихна, зъбите му замръзнаха в смъртна гримаса, червеният търбух помръкна и посивя. Дженъс, крадецът на магия, стигна до края и слезе от лентата. Но още преди да се спуснем към него с поздравления един силен, яростен глас изпълни огромната зала.
— Какво направи. Грейклок? — Беше Морташъс. Магьосникьт се беше събудил. Гласът му отново прогърмя. — Почакай ме, малък магьоснико. Идвам!
Нито Дженъс, нито ние почакахме. Побягнахме от сградата с всички сили и излязохме в студената нощ. Тичахме по калдъръма с готови оръжия. Зад нас чух експлозия. Обърнах се и видях вратата на двореца на магьосника взривена от някаква мощна сила. През пушеците изскочи огромно огнено кълбо, синьо като пламьците в пещта. То избълва назъбена светкавица, която удари пътя пред нас. Посипаха се камъчета. Гласът на магьосника гърмеше от огненото кълбо.
— Бягай, малки магьоснико, бягай. — Чухме смях, крякане и весело грачене. Ако думите му бяха заповед, ние нямахме никакво възражение; почувствах нови сили и затичах още по-бързо. Бягахме по булеварда, по който ни бяха докарали, покрай еднооките жилища, в които живееха мъртъвци. Краката ни се умориха от лудешкия бяг и затичахме по-бавно. Веселият смях на Морташъс ставаше все по-силен — разстоянието помежду ни се скъсяваше. Огненото кълбо хвърляше сенките ни далеч пред нас; и, о, как мечтаехме ние самите да сме тези далечни, бягащи сенки. Чувах задъханото дишане на Дженъс до себе си; за миг помислих, че се препъва, но той само се наведе и взе едно камъче. После наистина изчезна и аз се обърнах — този път сигурно беше паднал. Той обаче се беше изправил на пътя на Морташъс. Докато се върна при него, Дженъс извади сабята си и я чукна с камъчето като огниво. От звънтящия метал изскочи искра. Дженъс удари отново и този път искрата, която изкара, беше по-дълга, насочена към огненото кълбо, което идваше към нас.
— Хванах те, малък магьоснико! — извика Морташъс. — Но Дженъс удари трети път и искрата отскочи от сабята, описа дъга, експлодира и се превърна в порой назъбени звезди, които се посипаха по пътя на нашия преследвач и по кълбото. То се пръсна с гръм и изхвърли Морташъс от центъра си. Магьосникът се стовари на пътя.
За момент Морташъс остана неподвижен, червената му мантия бе просната около него като локва. Ако се беше забавил само миг, щяхме да се хвърлим върху него и да го довършим. Но мантията трепна, изду се като балон и се превърна в огромни червени крила. Обърнахме се и побягнахме, а Морташъс литна над нас и изви така силно, че въздухът се разтресе. Беше ловджийски зов и ние побързахме да настигнем другарите си. Робите на магьосника наизскачаха от еднооките жилища, надушиха жива кръв и се втурнаха след нас. Скрихме се зад последния завой преди пристанището. Безмълвната глутница тичаше по петите ни, а крилатият й господар летеше над нас и я насьскваше. Другарите ни се мъчеха да освободят някакви лодки, за да избягаме, но щом видяха ужаса, който ни преследваше, спряха. Беше много късно за друго освен за бой.
Чух сержант Мийна да издава заповеди — и двамата с Дженъс се пъхнахме зад линията на приятелите си, за да си поемем дъх поне за миг; Мийна и хората ни се сблъскаха с първата яростна вълна и я отбиха, после се подредихме така, че неприятелите да могат да ни атакуват само на малки групи. На черния фон на небето кръжеше Морташъс и събираше робите си. Щеше да бъде повторение на боя в залата, но при това неравенство нямахме никаква надежда. Домъкнахме варели с катран от една баржа и запалихме кея. Огънят беше от този свят, не от отвъдния, и отблъсна поредната атака. Подхранван от катрана и сухите греди, а не от магии, той се превърна в пламтящ пъкъл и заля враговете ни като придошла река. Изгаряше краката им, разтопяваше оръжията и костите им. Но те не обръщаха внимание на болката — или не я усещаха — и продължаваха да напредват; всяка нова група търпеливо чакаше реда си да бъде хвърлена в огнения ад и да загине. От небето Морташъс проклинаше и призоваваше още роби да заемат мястото на загиналите.
Брегът почерня от врагове, а откъм града тичаха други, за да се присъединят към тях. Морташъс изграждаше мост от пепелта на телата им и от обхванатите от огъня кости и скоро мостът стана достатъчно голям, та да се покатерят по него и да ни хванат. Но трябваше да побързат, защото огънят нямаше господар, който да го командва: от една страна, той беше наш щит, но от друга — и наш враг, и ни изтласкваше към морето. Морташъс изпрати десетки от робите си във водата зад нас, за да ни отрежат пътя за бягство, и се спусна по-ниско, подигравайки се на безнадеждната ни глупост.
През разчупените дъски на кея се пресегна ръка — искаше да сграбчи крака на Дженъс. Скочих, изкрещях и я отсякох със сабята си. Дженъс политна и падна. Морташъс се изкиска и се спусна към нас. Дженъс вдигна отсечената ръка, пъхна сабята си в извитите и пръсти и те я стиснаха здраво. После хвърли с всичка сила сабята нагоре, към магьосника. Сякаш насочвани от някакъв фантом, сабята и стисналата я ръка полетяха към Морташъс. Смехът му секна — острието го прободе точно между очите. Магьосникът зави
