само една декорация: копринено знаме с извезана синя змия на фона на златен слънчев изгрев, гербът, който бяхме видели толкова отдавна. Юториан носеше същия герб на бялата си униформа. Освен леглото в ъгъла, със завивка с десен като на столовете, имаше и широка маса за разгъване на морски карти и един заключен шкаф, в който вероятно се пазеха картите и навигационните инструменти. Имаше и още нещо: златно въже, провесено от една дупка на тавана. Юториан каза, че то отивало в помещението с камбаната и тъкмо с него се задействал магическият инструмент, който накарал Морташъс и неговата орда да побягнат.
Преди да го отрупаме с въпросите си, Юториан помоли за снизхождение и обясни присъствието си. Каза, че цар Домас и неговият по-малък брат, принц Равелайн били следили с интерес нашето придвижване. Не скри как е ставало това и каза, че освен с магически средства, от които не разбрал, информацията била получавана от малко на брой, но добре платени шпиони, и от тайнствените ездачи, които ние наричахме „наблюдатели“. Последните не били поданици на царя, а номадско племе от магьосници, които презирали другите хора и неуморно бродели в преследването на някакви свои цели. Много отдавна царството сключило с тях договор, разменяйки магически стоки, от които те имали нужда, с всяка информация, необходима за опазване на Вакаан от нежелани посетители.
— Трябва да знаете — продължи капитанът, — че до получаването на заповед да ви спася, всички посетители бяха смятани за нежелани. Доколкото зная, вие и вашите хора сте първите чужденци, които посещават нашата страна, която създадохме от руините на древните. Не мога да ви кажа защо нашият цар е взел такова решение; но като свободен и лоялен поданик мога да ви уверя, без да се страхувам от опровержение, че намеренията му са почтени и след като говорите с него никой няма да ви попречи да се върнете в родината си. Макар да не ми е казано официално, мога да се досетя защо ви канят. Не е голяма дворцова тайна, че според цар Домас след толкова години избягване на контакт с външния свят сме започнали да изоставаме. Аз вярвам, че тъкмо вашето желание за знания и смелото пътешествие, което сте предприели, за да ги откриете, е подхранило в него тази мисъл.
Капитанът каза, че до пристигането ни във Вакаан можем да се чувстваме на кораба напълно свободни. Можем да питаме всички за всичко и да се врем навсякъде, където пожелаем. С едно-единствено изключение. Трябвало да стоим по каютите си, когато той извършва наблюдения — извини ни се най- обстоятелствено за тази си молба и каза, че му било забранено да ни разрешава да видим картите или инструментите, защото те били строго секретни. Каза още, че след срещата ни с царя очаквал много от тези тайни да бъдат разкрити.
Юториан напълни отново чашите и вдигнахме тост за светлото бъдеше на нашите народи. От държането му обаче личеше, че според него очакваната промяна ще е по-изгодна за Ориса. Такова беше мнението на повечето хора, които срещнахме в Далечното царство. Те не проявяваха голям интерес към света, от който идвахме. Единственото нещо, което предизвикваше вълнение, беше предприетото от нас пътешествие за да стигнем до тях, и те непрекъснато настояваха за още и още подробности. Но любопитство им скоро се изчерпа. Причината беше очевидна: Вакаан беше страна с повече чудеса, отколкото страниците, с които разполагам, за да ги опиша. Народът беше благословен с богати реколти; имаше малко болести, които жреците да не могат да излекуват; всички очевидно се радваха на безброй разнообразни удоволствия. Всъщност жителите на Вакаан се смятаха за по-високостоящи от всеки друг народ и не можеха да си представят, че някой народ има нещо ценно, което да им предложи. Ако споменех за някое постижение, за някоя оригинална мисъл или произведение на изкуството, което бе източник на гордост за Ориса, те бързаха да ми споменат нещо от тяхната страна, в сравнение с което нашето бледнееше. Понякога се дразнех от това, а понякога ме напушваше смях. Чак по-късно разбрах, че това е по-сериозен недостатък, отколкото си представях. Като казвам това, не мога да отрека, че докато плувахме нагоре по реката, чудесата, които виждах, превъзхождаха почти всичко, с което някога се бях сблъсквал. Едно от най-големите беше самата река. Бих я сравнил с голяма змия и сравнението е подходящо, защото точно нея изобразява змията на герба на Далечното царство, докато изгревът на слънцето символизира мъдростта, която пази страната.
Представете си змия, нагънала блестящото си синьо тяло така, че отделните витки да не допират една до друга, и само главата и шията да излизат навън. Сега отново си представете тази змия като река, а планината, към която се движехме, като глава и ще разберете, че макар разстоянието да беше голямо за кораба, една птица би го прелетяла бързо. Но аз не бих заменил нашите платна срещу бързи крила, защото безкрайните завои и обиколки на реката ни позволиха да видим почти всички чудеса на Далечното царство.
Реката ни водеше все по-навътре и по-нагоре във Вакаан. Когато се издигахме на нова височина, нямаше никакъв шлюз, който да изравнява нивата. На пътя ни се появяваше само блещукане, после преминавахме в спокойните води на по-горното ниво. Юториан каза, че техните магьосници били овладели реката много отдавна и й били дали тези извивки от практически съображения. Показа ни, че по бреговете няма следи от наводнения, и каза, че била овладяна и атмосферата, така че бурите само да напълват коритото на реката, но не и да го препълват. Освен това реката извивала по заповед, та фермерите да могат да напояват насажденията си и да постигнат високи добиви. Сеели се само благословени семена, които винаги давали богата реколта и отблъсквали болестите и насекомите. Докато минавахме покрай невъобразимо богатите полета и овощни градини, си спомних за нашите отрудени фермери; спомних си с болка за опустошителните наводнения и за глада, който преживяхме съвсем наскоро. Молех се нашето пътешествие да облекчи този труд и да изкорени страданията от сърцата на моя народ.
Видяхме гори, пълни с дивеч, хълмове, чиито недра бяха богати с метални руди и безценни камъни, пасища с блеещи и мучащи стада. Видяхме хора от най-различни обществени слоеве: земеделци, работници, търговци и благородници. Всички бяха спокойни, изпълнени с достойнство хора, чийто смях чувахме дори от кораба. Мъжете бяха снажни дори до пределна възраст; жените бяха красиви и възрастта само обогатяваше чертите им с мъдрост и достойнство. Най-щастливи от всички изглеждаха децата: те тичаха и лудуваха на воля; и най-често чувахме техните писъци и смях.
Юториан каза, че децата преминавали задължително обучение и онези, които били най-будни и талантливи, ставали обект на специално внимание. След това за тях нямало затворена врата — те можели да достигнат до всяко обществено стъпало. Спомних си за Халаб и се натъжих, че не се беше родил в тази страна.
Гледахме с интерес градовете, разположени край реката. Всеки от тях представляваше истинско чудо. Някои радваха очите с разнообразието си, като например пристанището, от което потеглихме през първия ден на това речно пътуване. Други бяха неповторими: изградени от дялан бял мрамор, богато изрисувани трупи или здрав, лъскав метал. Бяха какви ли не: от ниски къщи, не по-високи от гората зад тях, до издигащи се кули, свързани с изящни сводове, или уютни островръхи жилища, в чиито прозорци нощем светеха весели огньове. Всеки град, покрай който минахме, смайваше по някакъв начин и когато мислехме, че няма нищо, което може да ни учуди повече, зад завоя на реката се появяваше нещо ново. Най-после стигнахме до Ираяс — най-хубавият от всички градове.
Стихнахме до него без предупреждение. Каналът зави, планината се отдръпна… и неочаквано всичко се промени: бреговете се снишиха, оттеглиха се и се превърнаха в далечни зелени ленти. Реката се превърна в езеро и от езерото изплува Ираяс. Сетивата ни трепнаха от магията, излъчвана от него като музика на послушни струни под ръката на виртуозен арфист. На фона на залязващото слънце градът светеше с цялото си величие. Безброй цветове трепкаха през кристалните кули и се отразяваха от позлатените куполи. Под тях течеше реката — разтопено огледало в умиращата дневна светлина. Въздухът беше изпълнен с камбанен звън и птичи песни, наситен с аромата на цветя. Малки лодки се плъзнаха през тази красота като плахи богомолци в разкошен храм.
Гледки като тази са за пътешественика като силно вино: зърне ли ги веднъж, той е готов да изтърпи всякакви мъки, но да ги види и отново да отпие от красотата им. Ние пихме, докато се опихме, после падна здрач и изпъшкахме от яд, защото тъмнината щеше да скрие всичко. Но Ираяс не изчезна в мрака. Отново ахнахме изненадани, защото градът внезапно се обля в светлина. Стъклените кули се превърнаха в светлинни фонтани; златните куполи изпускаха светлина отвътре. Каналите, които служеха като магистрали, бяха осветени от дълги вериги малки светещи глобуси. Градският шум не спря и разбрахме, че жреците на Ираяс са удължили деня много след падането на нощта.
Спахме на кораба. Впечатленията бяха толкова силни, че не очаквах да заспя, но изтощението рано събори всички ни. По едно време ме събуди силна музика и пиянски гласове. Не е ли чудно, помислих си, че
