в изпълнения с писъци въздух; с всяко разгъване го всмукваше с вой. Безконечна лента, като тези, които въртят дърводелските стругове, но широка колкото градска улица и направена от метална мрежа, беше закачена над бушуващия огън. Задвижваха я зъбни колела, командвани с магия. Далеч напред като някаква куха планина се издигаше огромният комин. Пещта приличаше на зейнал червен търбух с дълги бели зъби — гротесков идол на жесток бог, демоничен господар. Всичко, което видяхме — залата, пещта, огънят, мрежата и коминът — бяха машини на черната магия на Морташъс. Скрихме се зад оплесканата със съсирена кръв кола и загледахме с какво се захранва тази ужасна машина и какво произвежда.
Охраната заповяда на парцаливите роби да изпразнят колата. Труповете бяха наредени на кървава камара до лентата. Ако някой от колите все още беше жив, хората с камшиците измъкваха окачени на коланите им къси саби и поправяха грешката на упорития живот. Когато купчината трупове достигна определена височина — не изчислих страховитите й размери — робите започнаха да хвърлят телата на движещата се лента. Пламъците се извисиха, сякаш лакомо съзерцаваха горивото. Духалото скърцаше и виеше демоничната си песен.
Отвърнах глава, когато първото тяло достигна до огъня, но Дженъс ми нареди да се обърна и да гледам жестокостта на Морташъс. Когато сините пламъци обгърнаха мъртвата плът, трупът подскочи като в агония, загърчи се и заподскача. После тялото пламна, избухнаха искри и черен пушек, който изпълни стаята с отвратителната мазна миризма, която усетихме още с влизането си в този ужасен град. Пушекът се изви в плътен стълб, затанцуваха искри. Стълбът се издигна нагоре и червеният търбух на комина го всмука. Стомахът ми се сви, когато огромните хищни зъби оживяха, затракаха и заскърцаха зловещо и лакомо. Чух ужасния рев на великан, лакомо поглъщащ вечерята си, шумно мляскане и изсмукване — и горещата сгур на човешкия живот премина през комина в тъмната нощ.
Дженъс му смушка и погледът ми се върна отново на лентата. Трупът завършваше адското си пътуване. Чух Мийна да диша тежко — гледаше с невярващи очи същото, което гледах и аз. Вместо да се превърне в почерняла маса от изгорени меса и кости, тялото изглеждаше точно както по-рано. Изобщо не бе увредено, ако се изключат кървавите рани, които бе имало и преди. Смъртоносни рани. Но неверието ни се смени с пълно объркване, когато лентата отнесе трупа на другата страна. Щом тялото тупна на пода, един от хората с камшиците пристъпи напред и силно го изрита, после продължи да го блъска, сякаш смъртта не беше достатъчна да задоволи чувството за мъст. Умът ми инстинктивно потърси някой милостив бог, който да ме измъкне от това място, където труповете се връщаха към живота. Към първия мъчител се присъединиха още трима души с камшици и започнаха да бият трупа, за да го върнат от смъртта. Вдигнаха го на крака и той тромаво се затътрузи настрани. Болеше го. За пръв път го видях ясно. Беше с дълга руса коса и още по- дълга брада със същия цвят. Спомних си за битката, която бяхме видели преди да ни заловят, и разбрах, че този мъж е вождът или царят, на чиято смърт бяхме свидетели. Сега той стоеше пред хората с камшици, отново жив.
Чух как огънят отново лумна от друго тяло. Дженъс се наведе към мене и прошепна:
— Те не са живи. Все още са мъртви. — Поклатих глава; какво искаше да каже? Но мястото не беше подходящо за по-пълен отговор. Той направи знак на Мийна, че е време да излизаме, и ние се измъкнахме от залата. — Морташъс не връща мъртвия към живот — каза Дженъс. — Той го управлява. Нали сам го каза, когато заяви, че има власт над човешките души. Това, което току-що видяхме, е неговата власт в действие. Той храни с душите на тези нещастници дяволите, или така наречения от него Учител. В отплата неговият Учител го подхранва с магьосническа власт и му дава труповете за роби. — Далеч в дъното на коридора чухме как измъкват поредната душа от обвивката й. Дженъс поклати глава. Дори в този ужасен миг новопридобитото знание го караше да се възхищава.
— О, нито един от онези, които видяхме след като ни заловиха, не е жив. Всички са мъртви! Всички с изключение на Морташъс.
Неочаквано си спомних за зеещата рана под шалчето на магьосника и за непрестанната му грижа да я скрие. Нямаше никакви изключения. Всички бяха мъртви, включително и Морташъс. Звярът в комина беше единственият господар на това царство, в което главен роб беше мъртвият магьосник. Споделих това с Дженъс и отново видях в очите му блясъка на удоволствието от новите тайни, които бе прибавил към своите знания.
— Но какво ще стане с нас? — запита Мийна. — Дано боговете ни простят за посещението на това ужасно място, но как ние ще избегнем пещта?
Планът на магьосника беше очевиден. На сутринта ние трябваше да се присъединим към мъртвите, които населяваха този град като роби. Щяхме да се превърнем в ходещи, трудещи се трупове; не го казах, но се зачудих какво все пак ще стане с душата ми?
— Решението е пак в тази зала — каза Дженъс след кратък размисъл. — Ако минем през онзи огън като живи хора, ще откраднем магията му. Морташъс може да има претенции само над душите на мъртвите. — Потреперих от думите му, но страхът от онова, което бях видял, ме накара да се съглася. — Остава още една огромна опасност — продължи Дженъс. — Когато всички минем през огъня и се съберем на другата страна, Морташъс веднага ще разбере. Няколко… трима или четирима например… могат да се измъкнат незабелязано. Но ако опитаме всички, това ще въздейства на всичките му сетива, сякаш е забила огромна камбана.
Още веднъж бях изправен пред едно от странните колебания на Дженъс. Знаех, че въображението на приятеля ми е далеч извън това място и се носи по пътя на неговата фикс идея. Далечното царство отново го зовеше — необуздан призив, който подлагаше на изпитание цялото му същество. Но сега не беше време за досадно скимтене.
— Единственият начин да достигнем до пещта е като избием охраната — казах аз спокойно, използувайки аргумента повече като примамка. — Ще трябва да сме всички, за да успеем.
— Дори и в този случай — намеси се Мийна — шансовете са малки. И ще намалеят още повече, когато излезем на улиците.
— Тогава да го направим — кимна Дженъс. — Освен това вече ми дотегна от този магьосник. Вкара ни в двореца си като кучета в клетка. Сега обаче е време да излезем… Ще се държим като бойци… като войници.
Върнахме се при другите. Не беше лесно да се влезе повторно в двореца на Морташъс, макар че отново не видяхме охрана. Дженъс каза на хората какво трябва да очакват и аз дори се изненадах, че никой не се ужаси, нито пък разпитва за подробности. Може би пребиваването ни в този град на мъртви души ни бе направило безчувствени към всякакъв ужас. Куражът ми се възвърна малко, когато спряхме в оръжейната до изхода, макар че се чудех доколко ще има полза от оръжия срещу вече мъртви хора.
Ако паниката е сестра на страха, тъкмо тя ни даде сила през онази нощ, а нейният брат разпали жаждата ни за кръв. Намерихме ги неподготвени, защото тези бедни тела без души, с камшици и къси саби в ръце, бяха способни само да отделят духа от тялото. Те мълчеха, когато нахлухме в залата с рев, и останаха мълчаливи по време на жестоката битка. Ние ги посичахме и промушвахме, но когато продължавахме напред, за да посечем и останалите, те се надигаха и изправяха зад нас. Ние убивахме мъже, които вече бяха мъртъвци, заколвахме ги и после отново и отново ги убивахме. Отсичахме им крайниците, но те хапеха със зъби: и отсечените ръце се прикачваха към китките, които все още държаха саби; промъкваха се по пода, за да ни хванат. Така че трябваше да разсечем всяка става, да накълцаме всяка глава, да изкормим всеки труп, който пълзеше по пода и се мъчеше да ни събори. Бяхме като двайсет джелати, газещи из кланица за месо, което никой човек не би могъл да яде; борехме се с бедните скотове, които не пищяха, когато ги осакатявахме, борехме се срещу омразата на магьосника, който ги поддържаше.
Накрая свършихме. Дрехите ни бяха подгизнали от кръв, лицата ни — кървави маски. Обърнахме гръб на демоните, призовани от клането. Знаехме, че кръвта ще остане, дори ако се изкъпем в реки с най-чиста вода. Не бяхме заслужили този срам, но справедливостта в живота е странно нещо. Не можехме да направим нищо освен да преглътнем грозната си съдба и да останем с нея.
Пещта чакаше и над нея чакаше демонът, който се хранеше с души. Дженъс стоеше до движещата се лента, която дрънчеше над огньовете — там душите се печеха според вкуса на демона. Повика ни с ръка и ние се затътрихме към него, сякаш вече бяхме роби на Морташъс. Погледнах голямата лента, видях как сините пламъци се извиват към решетката и чух демона да скърца със зъби. Оттатък този конвейер за души, каза Дженъс, бил спасеният живот; отсам — вечното робство. Той заяви, че пръв щял да провери теорията си и ни предупреди, че трябва да го последваме бързо, защото надушвал, че магьосникът се събужда. Аз
