голяма от тази, за която човек като вас може да мечтае.
— Предполагам, че имате предвид черната магия — каза Дженъс. — И вие сте слуга на един от онези богове, чието име е забранено да се произнася.
— Това обижда ли ви? — попита Морташъс и пак доволно погали шалчето си.
— Ни най-малко — отговори Дженъс. — Бяла или черна, според моята философия магията е все една. Ако няма никакви богове, никаква божествена цел, какво значение може да има каква е магията?
— Да. Разбирам, че не може да има — каза Морташъс. — Чудесно. Просто чудесно. Харесва ми как идеите, независимо колко неприемливи са те, водят до такъв розов път… на който двамата се срещнахме.
— Моят възглед върху черната магия — каза Дженъс — е, че тя трябва да се практикува много внимателно. Схващанията ни за такива неща като добро и зло са толкова дълбоко залегнали в нас, че оказват голяма съпротива. Според моята теория, когато се извърши така наречената черна магия, съпротивата постепенно оказва вредно влияние върху самия магьосник. След време този магьосник отслабва, страхува се. Може би дори се превръща в нещо, което не е бил. Смятате ли, че има нещо такова, ваше величество? Същият човек ли сте като онзи, който навремето е поел по този път?
— О, ако въобще нещо се е променило, сега съм много по-добър — изкиска се Морташъс. Но смехът му беше неискрен, неспокоен.
— Може би вземате предпазни мерки? — предположи Дженъс. — Аз съм измислил няколко за себе си… ако някога се опитам да правя черни магии.
Морташъс сграбчи шалчето. Мъчеше се да изглежда безгрижен.
— Не са необходими никакви предпазни мерки.
— О, това наистина ме радва — промърмори Дженъс. Държеше се учтиво, но виждах, че според него нашият домакин е глупак, сключил лоша сделка. — Казахте, че мога да говоря свободно, ваше величество — промълви най-сетне Дженъс — и че няма да се обидите. И въпреки това се двоумя дали да ви задам въпроса, който ме гложди.
— Не се страхувайте — каза магьосникът. — Питайте за всичко, което ви интересува.
— Вашето царство, Гомалали, се намира в състояние на ностоянна война. Ние видяхме раните, от които страдат вашите хора. Затова се чудя, щом вашият бог е толкова велик, защо не ви е дал власт да се справите с враговете си?
Морташъс се засмя гръмогласно. Зловещ звук, излязъл сякаш от дълбоката пещера, където живее Злокобният вестител.
— О, но Той ни е надарил с такава власт, човече… Надарил ни е. — Шалчето на врата му се разхлаби и ясно видях раната, която през цялото време се мъчеше да скрие. Беше дълбока, гнойна, незаздравяла рана през цялото му гърло. Морташъс не видя погледа ми и върна черното шалче на мястото му. На лицето му се изписа подигравателна усмивка.
— Каква е най-голямата власт, която можеш да си представиш, мой малък магьоснико? — попита той. — Отговори ми бързо й ми кажи истината.
Дженъс отговори, без да се колебае:
— Да зная всичко. Да мога да откъсна очите си от дребното в природата и да видя нейното величие. Бих дал всичко, което имам… което, в края на краищата, е самият ми живот… ако мога за миг да зърна истината и да я разбера.
— Значи си просто глупак — възкликна Морташъс. — Защото сборът от всички неща е много голям, за да може да се знае. Дреболиите са толкова много, че дори боговете не могат да ги изброят.
Дженъс разтвори широко очи и поглади брадата си, сякаш се намираше в присъствието на голям, всезнаещ учител.
— Тогава какъв е отговорът, ваше величество? Кажете ми, моля ви, къде греша?
— Той е прост като фасул — отговори магьосникът и очите му заблестяха от чувството за собствена значимост. — Най-голямата власт, която може да има един смъртен… е властта над друга човешка душа.
— Не разбирам — каза Дженъс. — Кажете ми повече, моля ви, помогнете ми да навляза в тайната на магията.
Но магьосникът стана предпазлив. Страхуваше се, че може би е казал прекалено много. Поклати глава, сякаш раздразнен от гълчавата на малки деца, поглади шалчето, взе чашата си, пресуши я и я тропна на масата.
— Мисля, че няма да го направя. — После изтърси трохите от мантията си и се изправи. — Надявам се, господа, че сте се нахранили добре. Сега моля да простите моята грубост… ако позволите, ще се оттегля. Надявам се, че покоите ви ще ви харесат и ще спите спокойно.
Преди магьосникът да си отиде събрах смелост и казах.
— Благодаря ви за гостоприемството. Но не бихме желали да ви досаждаме с гостуването си. С вашето любезно разрешение утре сутринта заминаваме… с най-искрено съжаление.
Магьосникът ме погледна със свирените си очи на пустинна птица. Не се изплаших и запазих любезното си изражение.
— Ще видим — каза накрая той и излезе.
Щом Морташъс си отиде, Дженъс събра трохите, които магьосникът беше изтърсил, сложи ги в джоба си и ми намигна. В този момент влезе човекът, който ни беше въвел при Морташъс.
— Ако обичате, елате с мен, господа — каза той.
Настаниха ни в една огромна стая; беше без прозорци, а стените бяха голи камъни. Креватите бяха с меки юргани — много необичайно в тази казармена голота. В ъгъла имаше голям съд с вода с окачен черпак, а в другия ъгъл — дупка за тоалетни нужди. Когато човекът на Морташъс затвори тежката врата, Дженъс ни даде знак да мълчим. Чухме как онзи залости вратата. Край на измислицата, че сме скъпи гости, Дженъс отиде до вратата и я опипа, после доволно кимна. Върна се и ни направи знак, че в стаята има магия за подслушване. После, пак със знаци, изпрати хората да спят по леглата, извика сержант Мийна и мен и прошепна:
— Точно от това се страхувах. Вратата изобщо не е омагьосана. Просто е залостена.
— И какво му е лошото? — попита Мийна.
Бях озадачен също като него — нали ако трябваше да се измъкнем, липсата на магия беше в наш интерес. После изведнъж почувствах страшна умора и желание да се отпусна на меката постеля. Сержант Мийна се прозина. Тъкмо да повторя като маймуна прозявката му и чух как всички в стаята се прозяват. Хората ни също бяха обхванати от заразата.
Дженъс раздруса силно Мийна, за да не заспи.
— Донеси вода! — изсъска той. — Бързо!
Сержантът изтърча да изпълни заповедта, а Дженъс коленичи. Коленичих зад него, мъчейки се да се преборя със съня. Нямаше никакво съмнение какво се беше случило: Морташъс беше направил заклинание за приспиване над храната ни. Дженъс извади от джоба си трохите, изтърсени от магьосника, и ги разпръсна на пода. Наведе се над тях и дъхна: един път, два пъти, три пъти. Когато Мийна се върна с черпака, Дженъс поръси трохите с вода и ги направи на тесто. Видях как се бори с прозявката, която беше налегнала и него, докато замесваше тестото на двайсет малки топчици. После бръкна в джоба си и когато извади ръката си, видях, че е покрита със златен прах от подноса на магьосника. Дженъс промълви някакво заклинание и поръси топчетата с праха. В безмълвно учудване наблюдавах как топчетата бързо нарастват; за един миг те станаха колкото малки сухари. Обхвана ме смътен страх; усетих как над мен се спуска тъмният воал на съня.
— Яж! — прошепна Дженъс и набута един сухар в ръцете ми. Взех го, раздразнен от нареждането да върша нещо друго, вместо да спя. Отхапах малко парченце, както искаше той. Беше много вкусно, особено след онези отвратителни блюда, които бях ял. Умът ми се избистри и прогони съня. Дженъс сновеше из стаята и пъхаше насила в устата на всеки по парче сухар. Скоро всички се разсънихме и Дженъс дойде при мен. Отново вдигна пръст до устните си, после очерта кръг около главите ни. Повтори движението и видях как въздухът заблещука.
— Тихо — прошепна Дженъс. Блещукането затрептя. — Тихо — каза той по-силно и блещукането се превърна в бледа светлина. След това извика: — Тихо! — Но макар че викът едва не ме проглуши, не можа
