да мине през светлинната бариера. Хората ни очевидно не чуха нищо, само ни наблюдаваха разтревожени. — Край на Морташъс и на глупавите му магии — каза Дженъс спокойно. — Сега можем да обмислим как да избягаме.
— Ами хората, капитане? — попита Мийна. — Не трябва ли и те да ни чуват?
— Контразаклинанието ще събуди подозрение у нашия домакин — каза Дженъс. — Не трябва да подценяваме този човек. Той не е умен, но и с малкото си ум и при голямата власт, която има, е толкова опасен, колкото и всеки голям магьосник, когото съм срещал. Това, че му позволих да спечели играта на трапезата и надуших заклинанието за приспиване в храната, съвсем не означава, че ще оцелеем след тази нощ.
— Може да е трудно, капитане — каза Мийна, като напрегна професионалния си мозък, — но не е невъзможно. Признавам, че сме на негов терен и по численост той ни превъзхожда. Обаче демонът на изненадата сега е на наша страна. А колкото до неговите хора… е, повечето от тях са ранени или сакати. — Той направи презрителна гримаса. — Никога не съм виждал толкова нещастници накуп.
Дженъс обаче не слушаше; сбърченото му чело свидетелстваше за голяма съсредоточеност. После той изведнъж пребледня.
— О, какъв глупак съм бил! — изпъшка той. — Този мръсник ме надхитри!
Попитахме го какво не е наред. Дженъс яростно поклати глава.
— Само се опитайте да помислите за бягство, и сами ще разберете. Помислете сериозно. Представете си бягството от тази стая. Проследете го стъпка по стъпка. Първо вратата… после улиците… после обратно на пътя, по който ни докараха.
Затворих очи и мислено проследих възможния път. Лесно щяхме да изкъртим вратата; след това щяхме да побегнем по пътя към пристанището. Представих си как открадваме лодка; и после, тъкмо когато се бяхме качили и бяхме готови да отплуваме, ужасен, необоснован страх изскочи отнякъде, загнезди се в душата ми и ме захапа… Не можех да видя звяра, но можех да усетя отвратителната смрад на дъха му и парещата болка от забилите се в мен зъби. Знаех, че имам само един начин да се освободя: да избягам по булеварда обратно в сградата, където бяхме, обратно в стаята, която беше наш затвор, и да затръшна вратата с всички сили. Отворих очи. Повдигаше ми се. Сърцето ми се беше свило от страх. Видях същия ужас изписан на лицето на Мийна.
— Видяхте ли какво е направил? — процеди през зъби Дженъс — Казах, че не е много хитър… но в името на всички богове, в които не вярвам, не съм очаквал от него такава хитрост.
Морташъс не само беше направил магия върху храната. Тя просто трябваше да ни приспи, докато той се приготви. А истинската магия не трябваше да ни позволи да избягаме, когато дойде моментът. Бяхме пленени в този ужасен град — собственият ни страх бе най-сигурният капан.
— Има само един начин да се отървем — каза Дженъс. — Моята собствена магия е безполезна. Така че ще трябва да откраднем малко от неговата.
Не обсъждахме подробно плана, защото усещахме, че всяко продължително обсъждане може да разбуди звяра в леговището му. Щяхме да действаме според случая: една стъпка, после друга, използувайки всяка възникнала възможност. Вратата не ни затрудни, а зад нея нямаше никаква охрана. Дженъс каза на хората да почакат, докато се върнем, после тихо се отдалечихме. Не мога да говоря за двамата ми другари през тази нощ; но ако това описание трябва да бъде честно, както дадох дума, трябва да призная, че бях силно обезкуражен от Морташъс. Не гледах на предстоящата задача като воин или като герой на вълнуваща ода. По целия път усещах студените пръсти на магьосника по гърба си и чувах презрителния му смях. Отчаянието беше моят постоянен враг, всяка тромава сянка — моят последен миг. Бяхме само три плахи малки същества, родственици на плашливите гризачи, обзети от срамен страх души.
Вървяхме по пусти коридори, покрай тъмни, празни стаи, които миришеха на болка; вратите им зееха отворени, готови да ни погълнат. Някои бяха с решетки и чувахме отвътре стонове. Близо до изхода усетих острата миризма на смазка и вонята на дълго използувана кожа. Сержант Мийна, благословени да са старите му войнишки сетива, бързо я проследи: идваше от последната стая на дългия коридор, точно до изхода. Беше отключено. Мийна открехна вратата и се вмъкна вътре. След миг се върна и през паяжината на страха по лицето му просветна лека усмивка.
— Оръжейна — прошепна той.
С тази малка надежда изскочихме в студената нощ.
Нямаше никакви признаци, че някой ни дебне. Но това не намали страховете ни. Обиколихме къщата, прибягвайки от една сянка до друга, докато стигнахме отзад. Тръгнахме през някакво широко, голо поле към голямата сграда с пушещата пещ. Криехме се зад всяко храстче, във всяка долчинка. Зловонието от сградата беше ужасно: високо над нея в безлунната нощ се издигаха огнени искри. Не смеех да се запитам защо бързаме натам — всяка подобна мисъл би била черна яма, от която никога нямаше да можем да се измъкнем. Може би някой бог ни зовеше натам; може би беше постоянната цел на Дженъс, Светият Разум; а може би беше онзи малък сляп водач, който писука в гърдите на всички живи същества. Единственото, което зная, е, че видяхме сградата… й тръгнахме.
След цяла вечност на ужас сградата се извиси над нас — стръмна скала от полиран камък, препречваща пътя ни. В каменната твърд зееше дупка — огромното черно око на сводестия вход и двете колони, които го подпираха. Запрепъвахме се по облите камъни пред входа и стигнахме до желязната решетка, която го препречваше. В този момент щастието ни напусна — чухме тежки стъпки и скърцане на натоварени коли. Замръзнахме безпомощно. На завоя се показаха светлини от факли.
После от нощта към нас се проточи дълга процесия. Спотаихме се зад една от колоните и се замолихме щастието да се смили над нас и да ни скрие от търсещите очи на враговете.
От скривалището си ясно виждахме какво става. Идваха двайсет големи товарни коли, теглени вместо от животни, от мъже и жени, оковани във вериги и впрегнати в хамути: до един бяха облечени в мръсни дрипи. Край тях крачеха едри мъже с камшици и удряха всеки, който се препъне. Желязната порта до нас неочаквано оживя и се завъртя на смазаните си плъзгачи. Свихме се зад тънката сянка на колоната. Камшиците изплющяха и колите потеглиха. Докато минаваха покрай нас, ни лъхна гробовна миризма и с ужас видях, че колите са натоварени с трупове — не, някои все още бяха живи, защото видях движение и чух отчаяни стенания.
Една от жените, които теглеха третата кола, се спъна във веригите си и падна на колене. Дрипите й бяха покрити със засъхнала кръв. При падането те се разтвориха и съгледах на корема й зейнала рана: виждаха се дори вьтрешностите й. Жената вдигна поглед и за момент очите ни се срещнаха; но нейните бяха безизразни като на вол. Изплющя камшик и на бузата й цъфна кървава бразда. Лицето й обаче не трепна нито от болка, нито от вълнение. Тя просто се изправи мълчаливо и пак хвана веригата.
Щом мина и последната кола, Дженъс ми прошепна да я последваме. Излязохме и се прилепихме до нея, хванахме се за просмуканата със съсирена кръв стърчишка. Портата се затвори със скърцане. Бяхме вътре. Погледнах назад и в безмълвно вцепенение разбрах, че там няма никого, че вратата се затваря сама. Миг преди колата да завие съгледах странна сянка близо до огромните панти на портата. Прътите там бяха огънати и извити. Бутнах с ръка Дженъс и той също го видя: беше отвор достатьчно голям, за да се промушим. Движехме се по тъмен коридор. В колата някакъв човек непрекъснато стенеше; после чух детски вик, почти плач. Викът събуди гнева ми и този гняв проби дупка в черната магия на Морташъс. Малка дупчица, най-много колкото от топлийка, но достатъчна да премине тъничък лъч кураж. Все още се страхувах от Морташъс: моята плът все още трепереше под студената мрежа на неговата магия; но ако той сега ни нападнеше, щеше да намери насреща си човек… не бягащ гризач. Една голяма врата се отвори с трясък и в коридора нахлу светлина, след нея ни облъхна гореща вълна, която изсуши белите ми дробове и превърна корените на косата ми в малки нажежени игли. Но все още се владеех достатъчно и улових сигнала, подаден от Дженъс: пъхнахме се под бавно движещата се кола и под това прикритие изминахме останалата част от пътя на четири крака.
Намирахме се в голяма зала, изпълнена с болка и смърт. Подът и стените бяха гладки като огледало, нажежени и блестящи. По тях пъплеха зловещи същества — черната магия ги беше дарила с възможност за движение и те преминаваха от едно място на друго: ужасни кошмари от зъби и хищни нокти, щипци и клещи за измъчване, счупени кости и разкъсани тела. Една трета от залата беше заета от чудовищна открита пещ. Зловещ огън бушуваше със сини пламъци, по-високи от човешки бой. Огромно духало, задвижвано от тракащи вериги, дърпани от невидима воля, поддържаше огъня; с всяко свиване духалото изпращаше вихър
