онези, за които вече споменах, окачени по високите стени. От единия край на залата до другия се простираше тежка маса от абанос, отрупана с безчет ястия, които съблазняваха небцето: какви ли не печени меса, подноси с печени цели риби, грамади от вкусни златистокафяви хлябове и големи кристални гарафи, пълни с червено вино, толкова силно, че ароматът му изпълваше цялата зала. Всички подноси и подставки бяха златни. На масата седяха четирийсет мъже, а откъм вратата имаше места за още осемнайсет.
Начело на масата, на зелен стол с облегалка като трон седеше мъж с лице на свиреп лешояд. Като ни видя той стана, вдигна ръце и полите на червената му пелерина се разпериха досущ като крилете на голямата пустинна птица, на която приличаше. Очевидно това беше човекът, който ни беше поканил — тукашният господар Морташъс. Той се обърна най-напред към насядалите около масата.
— Господа. Имаме честта днес да бъдем посетени от изтъкнати гости. — Чу се шушукане: злобно или весело, не мога да кажа. — Господа, позволете ми да ви представя рицаря Дженъс Грейклок от Ориса. — Дженъс се изплаши. Усетих, че и по моето лице премина гримаса на остра болка. Скрих уплахата си, както и Дженъс. — Вярвам, че мъжът зад него… ти, с чудесната червена коса… е благородният Антеро. Също от Ориса. — Поклоних се спокойно, а в ума ми се въртяха ужасни въпроси: откъде знае за нас? каква ли е целта му?
— Ние сме тези, на които е оказана чест, почитаеми Морташъс — каза Дженъс. Аз повторих като ехо думите му. Зад себе си чух нервното покашлюване на някой от хората ни и суровата забележка на сержант Мийна. Морташъс намести шалчето около врата си; беше от скъпа черна коприна. На лицето му се появи усмивка на божествено благоволение, но очите му бяха толкова тъмносиви и изпълнени със смърт, че бях сигурен, че е магьосник.
— Седнете да хапнете с нас, моля — каза той и посочи свободните почетни места от двете страни на трона си. — Вашите хора нека се настанят на свободните места до вратата. — Дженъс и аз тръгнахме напред. Малката ни група се намести там, където й беше наредено. С всяка стъпка, с която се отдалечавахме от хората си, чувствах как връзката помежду ни изтънява. Седнахме. Морташъс беше много любезен. Настани ни на местата ни и напълни чашите ни с вино. Промърморих благодарности и отпих. Виното беше толкова сладко, че едва не се задавих, но от учтивост се насилих и сръбнах отново. Този път беше по-поносимо: силно вино, от което в стомаха избухва огън, а в ума дим. Зарекох се да бъде предпазлив.
— Кажете ми, ваше превъзходителство — започна Дженъс, — откъде знаете за такива скромни пътници като нас?
Морташъс се засмя й оправи шалчето на врата си.
— Скромни? Не мисля, че сте скромни. Колкото до това, че зная за вас… е, никак не е трудно за един магьосник. Като владетел на това царство, на което много лоши хора завиждат, такова умение ми е необходимо.
Дженъс неочаквано се успокои; отпи от чашата си, млясна и се облиза.
— За да бъда напълно откровен, ваше превъзходителство, когато вашите хора най-напред се приближиха към нас, се изплаших, че намеренията ни са разбрани погрешно. Защото ние дойдохме тук случайно, не нарочно. Нашите цели са съвсем миролюбиви.
— Според вас — промърмори Морташъс. — Но зад вас има кървава следа, която може би ще наречете другояче.
— Ако ни бяха пуснали да минем — каза Дженъс, — сега щяха да са живи.
Острата му забележка предизвика смях, вместо гняв.
— Правилно, скъпи Грейклок. Невежеството може да бъде фатално — каза Морташъс и отново напълни чашите ни. — Когато научих за вашето приближаване, бях завладян от любопитство. Трябваше да се срещна с хората, които толкова старателно търсят Далечното царство.
Като се изключи разговорът между Дженъс и Морташъс, в стаята всички мълчаха. Неговите хора беззвучно ядяха и пиеха, не разговаряха помежду си и изобщо не вдигаха глави. В края на масата нашите приятели си шушукаха и непрестанно мърдаха. Видях, че проявяваха здрав разум — вземаха си месо и хляб и ги поглъщаха така, сякаш това беше последното им хранене. Тази мисъл не бе чужда и на мен, като гледах вече празния поднос пред себе си.
Морташъс видя погледа ми и се засуети.
— Простете, скъпи господа, забравих, че идвате от път. Позволете ми да ви помогна да намерите някоя и друга вкусна мръвка.
Той отряза едно голямо парче месо, изпускащо пара, и още едно за Дженъс, и любезно ги сложи в подносите ни. Усетих чудесен мирис, лигите ми потекоха. Отрязах едно дълго парче и го вдигнах до устата си. И изведнъж съблазнителното парче се превърна в съскаща, виеща се усойница; от устата й капеше отрова.
— О, Амалрик Антеро, колко си лаком — възкликна весело Дженъс. — Винаги гледаш да докопаш най- доброто парче. Хайде… дай ми поне една хапка! — Той се пресегна и хвана змията. — Е, май е малко недопечено.
Пръстите на другата му ръка се свиха като за заклинание и погладиха стърчащите зъби на усойницата. Змията отново се превърна в обикновено парче месо. Дженъс го лапна и го заля с чаша вино.
— Много вкусно! — каза той, оригна се и възпитано сложи ръка пред устата си.
Лицето на Морташъс помръкна. Той подръпна шалчето на врата си, раздразнен от умелата проява на Дженъс. Но приятелят ми не беше свършил.
— О, какво е това блюдо пред вас, почитаеми Морташъс? — възкликна той с престорена изненада и посегна към масивния златен поднос пред нашия домакин. Морташъс се отдръпна назад — подносът внезапно се превърна в голям златен скорпион с изкривена като дъга опашка и блестящо жило, чиято отрова беше смъртоносна като на усойница.
— Хайде, ела, миличко — прикотка го Дженъс и скорпионът притърча по масата и се покатери по ръкава му. Размаха ядно жилото си, а Дженъс го потупа и го превърна в малка цвъркаща мишка с мека бяла козина и нежно розово носле. Дженъс я пусна на масата и се засмя: — Не знае какво прави, бедничкото.
Морташъс изсъска и вдигна дългия си костелив пръст срещу мишката. Тя изцвърча, избухна в пламъци и за миг се превърна в златен прах. Магьосникът махна с ръка, прашинките се завъртяха и когато се утаиха, отново видях подноса. Видях, че сега е малко нащърбен. Морташъс обаче беше толкова горд с последния си трик, че не забеляза, а намести шалчето си и разтвори устни в широка усмивка — зъбите му приличаха на прогнил, разкривен стобор. Магьосникът очевидно вярваше, че е победил Дженъс.
Дженъс наведе глава, признавайки се за победен, но едновременно с този жест на унижение бързо бръкна в джоба си и отново извади ръката си.
— Страхувам се, че не мога да отвърна със същото — каза той с овчедушна усмивка.
Морташъс се отдръпна назад и се засмя. Дъхът му ме задуши — вонеше също така отвратително, като пушека отвън.
— Достатъчно си поиграхме, приятели. Сега нека ядем и пием до насита. Защото вие сте най-скъпите ми гости.
Той сключи ръце; от задоволство, предполагам, защото настроението на хората му рязко се промени. Те се раздвижиха, започнаха да си разменят типичните за такава гощавка клюки. Забелязах обаче, че ядяха съвсем малко, сякаш се бяха нахранили преди нашето пристигане. Тук-таме съгледах лица и крайници, белязани с рани — такива, каквито бях видял и на улицата. Морташьс ме погледна, вдигна комат хляб от подноса си и отчупи малко от него. По мантията му се посипаха трохи. Той натопи хляба във виното си и го лапна. Изведнъж се почувствах изгладнял и се нахвърлих върху храната като вълк. Но онова, което беше апетитно за очите, беше безвкусно за небцето — месото беше сухо и дори прокарано с вино, издуваше стомаха ми като твърда буца.
Морташъс ми се усмихна с разбиране, сякаш криеше някаква злонамерена тайна.
— Надявам се, че не намирате шегата ми за груба, благородни Антеро — каза той и махна с ръка към хората си. — Те са толкова скучна компания, та не мога да устоя на изкушението да правя шеги, когато съм с интелигентен човек. Вашето изненадано лице ми достави рядко удоволствие.
— Как мога тогава да се обидя? — отговорих аз. — Да доставя едно невинно удоволствие на такъв любезен домакин е само незначителна благодарност за проявеното великодушие.
