стана по-широка и по-дълбока и плаването стана по-спокойно. Странно, все още не виждахме признаци на живот, дори никакви изоставени селища. Тук-таме имаше гранитни кейове като онзи, от който бяхме започнали пътешествието си по реката, но каменните пътища, които тръгваха от тях, бяха обрасли и изоставени. Местността беше зелена и изглеждаше плодородна. Не можехме да разберем защо хората я бяха напуснали.
После намерихме и хора, и обяснение за тази пустош. Първо доловихме далечно гръмотевично бумтене. След това трясъци, като че ли се приближавахме към голяма леярна. Накрая чухме викове и писъци. Минахме един завой — и реката почервеня от кръв. По средата на реката имаше островче, свързано с единия бряг с дига, по която минаваше път, а с другия — с висок сводест мост. Течението стана по-бързо и ни отнесе към моста; още миг и щяхме да минем под него.
Но не това забелязахме най-напред. Най-напред видяхме телата. Бяхме пристигнали в последния момент на една битка… битка, която свършваше, без никой от участващите в нея да обърне внимание на нашите шест малки лодки. По целия път до островчето имаше трупове, самото то също беше покрито с трупове, с трупове бе обсипан и мостът. На тази река се беше водил кървав бой. На отсрещния бряг, до една скала, умираха последните защитници… или нападатели, тъй като може и те да бяха започнали битката. Видях едно знаме, толкова окървавено, че не можех да различа емблемата. Около него се водеше смъртна схватка. Видях един грамаден мъж да размахва дълъг двуръчен меч. Беше изгубил шлема си или пък не желаеше да го носи и видях бялото злато на косата и брадата му да блести на слънцето. Цар? Благородник? Около него имаше хора — последните му телохранители, а атакуващите връхлитаха отново и отново, както вълните на бурно море връхлитат върху брега. После русият човек падна, знамето се олюля и се свлече на земята; последваха победни викове.
Хората в моята лодка гледаха изумени и ужасени, някои проклинаха, един или двама повърнаха. Водата около нас беше кървава, а каменната зидария на моста беше обагрена в тъмночервено.
— Гребете по-бързо — заповядах аз. — Внимавайте да не се блъснем в устоите. Молете се на боговете да останем незабелязани.
Лодката на Дженъс префуча покрай нашата точно когато течението ни подгони под моста. През парапета се беше провесил човек. Видях, че очите му са вперени в отвъдното… и духът му го напусна пред очите ми. После преминахме. Стори ми се, че чух викове откъм моста, и по-късно някой каза, че подир нас била изстреляна стрела, но реката правеше нов завой, дърветата достигаха до бреговете и успяхме да се измъкнем невредими.
Плувахме почти до мръкване и чак тогава измъкнахме лодките на един малък остров по средата на реката и ги скрихме в храстите. Всички бяхме уплашени и изненадани — да не видим никакви признаци на живот толкова дълго, а после да се натъкнем на такава жестока сцена.
— Жестоко си беше — каза Лайън. — Може и да не сте видели, но имаше цели взводове след войниците. Доубиваха всички ранени, та да са сигурни, че никой няма да има нужда от лечение. Минаваха наред, сякаш изпълняваха заповед.
— Мародерство — каза Мийна.
— Нищо не взимаха — възрази Лайън. — Само убиваха.
— Може би сме видели края на кръвна вражда — предположих аз.
— А може би — мрачно каза Дженъс — тези земи не напразно са наречени Оспорвани. Единственият победител, изглежда, са червеите.
— Във всеки случай — казах аз, като се опитвах да повиша малко духа на хората ни, — сега вече знаем защо Далечното царство не е изпратило емисари или търговци. Сигурно е трябвало да минат през кланици като тази.
Думите ободриха всички.
— Сега все пак се доближаваме до някаква форма на цивилизация, макар и да изглежда варварска — продължих аз. — Устието на тази река и самото Далечно царство трябва да са много близко. — Последното, разбира се, беше само предположение.
Но ден и половина по-късно намерихме цивилизация. Или по-точно, цивилизацията ни намери. Четири дълги бойни галери изскочиха от един проток. Преброих по двайсет гребла от всяка страна, а на палубите бяха строени въоръжени мъже. На носа на корабите имаше балисти, насочени точно към нас. Бяхме хванати в истинска клопка. Един брадат мъж с доспехи и шлем ни поздрави.
— Добре дошли, пътници! — извика той. — Добре дошли, гости.
Усмивката му обаче беше не само негостоприемна, но и безмилостна.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА
МАГЬОСНИКЪТ НА ДУШИ
Не беше град като другите: всеки звук беше приглушен, всеки цвят — неестествено ярък. Жилищата бяха от светъл камък и вместо врати имаха малки черни дупки, които обезобразяваха безличните фасади. Дълги червени знамена, окачени на лакирани зелени стълбове, бяха наредени от двете страни на зловещия булевард.
Нашите „домакини“ не пожелаха да отговорят на нито един въпрос, докато плувахме към градското пристанище. Всъщност те не направиха никакъв коментар по какъвто и да било въпрос и гледаха настрани, когато се обръщахме към тях, сякаш не съществувахме. На пристанището бяхме предадени на едно поделение войници, командвано от мургав офицер. Оръжията и другите ни принадлежности бяха натоварени на една кола, която тръгна след нас, щом ни подкараха по главния булевард на града. Бяхме като малък парад — двайсет разтревожени другари, застанали възможно по-близо един до друг за поддържане на духа. Отстрани вървяха войниците, които ни караха към нашата съдба. Новите ни домакини бяха толкова мълчаливи, колкото и предишните; като се изключи тропотът на ботушите им и звънтенето на доспехите, все едно ги нямаше.
Наоколо имаше малко хора, а онези, които видяхме, вървяха без видима цел или стояха неподвижни като камъни и ни гледаха втренчено, докато минавахме. В облеклото им нямаше никаква логика: някои носеха груби, прости тоги, други бяха облечени в бяла коприна; имаше мъже с военни униформи, с дрехи на земеделски работници и дори просяци, облечени в парцали. Едно дете ме зяпаше. Усмихнах му се и то ми се усмихна; стомахът ми се сви на топка, защото това невинно същество беше без нос. Започнах да забелязвам, че и мнозина други бяха обезобразени по някакъв начин: някои бяха без ръце или пък с дървени протези на краката.
— Нещастници — прошепна Мийна.
Дженъс се наведе близко до мен и каза тихо:
— Щом стигнем, правете като мен.
Булевардът изви, после тръгна право напред към една висока, масивна сграда с огромен червен комин. От комина излизаха искри и черен пушек, миришеше отвратително. Наистина беше огромна — доближихме я и видях, че пред нея има друга, подобна на кошерище сграда с въртяща се врата. Оттам излезе мъж с фина червена туника и малка черна значка на гърдите. Някакъв началник. Той вдигна ръка за поздрав — ръка без палец. А вместо пръсти имаше някакви къси чуканчета.
После каза с рязък, свикнал да командва глас:
— Добре дошли, благородни пътешественици. Моят господар ви приветства и любезно ви предлага своето прочуто гостоприемство.
— Благодаря ти — отговори Дженъс. — И кой е твоят любезен господар?
— Името му е прочуто по целия свят — отговори нашият посрещач. — Великият Морташъс. Владетел на този град и на всички земи на Гомалали.
— Прости нашето невежество, благородни господине — каза Дженъс. — Но ние идваме от една толкова далечна страна, до която името на твоя възхваляван господар не е достигнало. За нас ще бъде чест да бъдем първите, които ще могат да разказват за него на трапезата, когато се завърнем у дома.
— Значи ще имате удоволствието да се срещнете за първи път. Елате. Моят господар ви очаква.
Последвахме го: деветнайсет мълчаливи мъже, молещи се на всички богове да помогнат на мъдростта на Дженъс. Чух свистенето на големия комин над нас и почти се задавих от ужасно миришещия пушек. Нашият водач ни поведе към банкетната зала и отвори широко вратата. Залата беше дълга и тясна, и така силно осветена, че ме заболяха очите. Единствената украса бяха многобройни отвратителни знамена като
