— Фактически причината, поради която хвърлих кинжала, беше да имам възможност да дискутирам онова чудесно промушване, което нанесе на другия. Щеше да ти донесе много точки… в залата за тренировки. Ако бяхме обаче в казармите, щях да те дам за пример на отчаяна храброст и да те пратя в кухнята за една седмица.
— Благодаря ви, сър Грейклок. — Засмях се. — Говориш като един от старите ми учители. Макар че като се замисля, той беше един от малкото, от когото можах да науча нещо ценно.
Обърнах му внимание върху стрелеца, а след това и върху боеца със сабята, които бях убил. Аз също вече бях закоравял и можех да гледам трупове, без да позеленея и след това да отвърна глава.
— Всички са с хубави доспехи и оръжие — казах аз.
— И с униформено облекло. Така че не са бандити. И не вярвам да са пехотен еквивалент на наблюдателите.
Дженъс беше пребледнял.
— Аз мога да ти кажа, кои са те — промълви той. — Ликантийци. Погледни ботушите на онзи човек. Или стила на доспехите му… или дръжката на онази сабя там. Аз самият имах такава сабя, когато служех при тях.
— Но какво правят тук? Невъзможно е да са вървели подире ни! Не биха могли и да ни изпреварят. Или поне така мисля.
Дженъс коленичи над тялото на войника със сабята и го претърси. В една малка кесийка намери няколко монети — ликантийски.
— Забеляза ли — започна той, — че макар да са ликантийци, те не носеха знаме или щандарт? Нито пък имат знаци на броните. — Той стана. — Сержант Мийна!
— Да, сър!
— Всички убити нападатели да се съблекат. Струпайте ги накуп. Претърсете вещите им и ми донесете намереното.
— Слушам!
Докато чакахме резултатите от претърсването, започнахме да правим равносметка на битката. Изненадващо, но не бяхме загубили нито един човек. Първите двама улучени не само нямаше да умрат, но и бързо щяха да оздравеят, макар че единият беше с рана в бедрото, от която течеше много кръв, и Дженъс трябваше да направи няколко заклинания, за да я спре. После наложихме раната с лапа и я превързахме. Раните на другия бяха по-леки — стрелата беше минала през ръката му, а после се беше ударила в бронята. И други от хората ни имаха кървави рани, но те — няколко от сабя и едно промушване с кама — щяха скоро да зараснат, особено като се имаха предвид магическите способности на Дженъс за бързо възстановяване. Човекът с раната в бедрото и един друг трябваше да яздят няколко дни, но всички останали ранени можеха да ходят пеша. Появата на наблюдателите неволно ни беше подготвила за тази засада. Ако наистина беше неволно.
Тъкмо се чудех и недоумявах — въпреки предупреждението на Дженъс да не се опитвам да правя предсказание за предсказателя — дали намерението на призрачните ездачи наистина е било да ни предизвестят, когато Дженъс ме докосна по рамото. Сержант Мийна беше намерил нещо: малка емблема, носена на синджирче. Дженъс мълчаливо ми я подаде. Не бяха нужни никакви думи. Бях виждал тази емблема на броните на войниците, които претърсваха околностите на Ликантия, за да ни хванат. Бях я виждал също и издълбана в мрамор над вратата на една голяма къща в този дяволски град.
Беше емблемата на дома Саймън.
Пътят водеше обратно към реката и скоро спряхме пред цяла редица от каменни докове, предназначени за малки речни съдове. Не се виждаха обаче никакви лодки. На един железен кнехт Дженъс намери парче сиво и старо въже. Беше минало много време, откакто на това място не бе връзван никакъв речен съд. Оттук щяхме да пътуваме по начин, с който бях много по-добре запознат, отколкото с непрестанното планинско пътуване. Тъкмо се канех да заповядам да спрем на лагер и да изпратя една група да насече трупи за салове, когато видях какво прави Дженъс и си спомних за потъналото кану и крайбрежните жители.
Дженъс беше извадил треските от кануто и приготвяше магията си.
— Това е просто — обясни той, докато рисуваше тайнствени символи на каменната площадка, а до тях шест издължени елипси. — Едва ли е толкова сложно да разбереш, че една част от цялото може да се превърне в самото цяло. И ако боговете погледнат благосклонно на усилията ми, ще прибавя и заклинание за обновяване.
Той постави по една треска във всяка елипса и започна магията. Знаех какво ще последва и бих нарекъл уменията му банални, но сега не беше време за шеги. Заповядах товарът на животните да се разпредели на шест еднакви вързопа, като всеки съдържа по възможност едни и същи неща, за да бъдат загубите по-малки, ако се преобърне някое кану. Правенето на магия отне само няколко минути, после въздухът заблестя така, че не можеше да се гледа, и на кея се появиха шест канута. Но вместо да бъдат точно копие на сивите, пълни с вода останки, които бяхме измъкнали, тези бяха блестящи и нови, сякаш всяко от тях току-що бе издялано, изтъркано с пясък и намаслено.
Тази магия, която Дженъс беше нарекъл „проста“, изглежда, подейства на войниците повече от всички други. Дженъс се усмихна.
— Сега разбирате защо жреците вършат по-голяма част от работата си на тъмно и тайно. Всеки свидетел на начина, по който построих лодките, след като се съвземе от видяното ще се чуди, защо това или други подобни на неща не станат обичайна практика. Защо неговата жена например трябва да плаща на тенекеджията да й изкове ново котле, когато съседът й мъдрец с няколко думи може да преработи старото или дори да й направи ново срещу една-две дребни монети, като използува само част от старото?
— Отличен въпрос — казах аз. — Наистина, защо пък не?
— Ако ти си изкарваше препитанието като тенекеджия или миньор, или като ковач, или като строител на лодки, сигурно щеше да знаеш отговора. Но има и една истинска загадка — в кой момент свободно достъпното за всички магьосничество може да стане сила за зло, вместо за добро?
— Отговорът е лесен — каза сержант Мийна, който тихо се беше приближил. — Когато всички имаме магически големи къщи и живеем така, сякаш сме в Далечното царство, ще можем да се отпуснем удобно в креслото, да наредим на нашите магически слуги да отворят нова голяма бъчва с вино и после да обсъждаме въпроса надълго и нашироко.
— Тогава — каза Дженъс развеселен — ще бъде много късно.
— Е, да, но пък ще намерим отговора, нали? Междувременно ние приготвихме товарите, ако вие, господа философи, сте готови за път.
Канутата бяха пуснати на вода и натоварени, и ние съставихме екипажите, като се постарахме във всяка лодка да има по един човек с опит. Най-трудното беше с оставянето на животните. Но имаше достатъчно храна за тях, а един от гледачите каза, че много от растенията наоколо свидетелствали за мека зима, така че долината нямало да се превърне в замръзнала пустиня. Не бяхме видели никакви хищници, които да изядат животните, а пък и зверовете, които да са толкова глупави или гладни, та да нападнат едно хитро муле, не са много. Пътешествието не беше донесло на нашите мулета нищо освен изтощение, жажда, болка и дори смърт. Тук те можеха да се охранят, да се размножават, дори да реват, тъй като Дженъс беше развалил магията за тишина, с която бяха обременени. И въпреки това, когато потеглихме, а четирите животинки останаха на брега, сивите им очи се изпълниха с мъка по нас и се разнесе отчаян рев, така че се почувствахме виновни.
Реката стана голяма, тъй като в нея се вливаха много други потоци. Плувахме надолу, подмятани и запокитвани от течението, целите във водни пръски, така че понякога не виждахме накъде гребем. Отново пътувахме едновременно и бързо, и бавно. Спускахме се по праговете, отчаяно предпазвайки лодките с веслата от острите камъни, или се плъзгахме по гладките бързеи подобно на видри, които се спускат по калните си пързалки. На два пъти се обръщаха лодки и ни трябваха часове да измъкваме вързопи и хора от кипящите води. Но Те-Дейт беше благосклонен и никой не се удави.
Понякога бивахме принудени да сваляме багажа на брега и да го пренасяме по суша около плитки прагове или опасни водовъртежи. Три или четири пъти трябваше съвсем да се отклоняваме от реката, да теглим лодките с въжета и после пак да ги спускаме в плавателни води. Въпреки тези трудности ние не само не получихме никакви нови наранявания, но и ранените напълно оздравяха. После, лека-полека, реката
