Трябваха ни три дни да достигнем до централните върхове на голямата верига и след това проходът започна да се вие надолу. Вървяхме още два дни преди да видим какво лежи оттатък. За наше голямо разочарование под нас нямаше никакви златни градове. Вместо тях се виждаха безброй планински долини, простиращи се във всички посоки. Стъписахме се. Нима бяхме предприели експедиция, която ще продължава безкрайно, докато всички не измрем по този път? Но продължихме да вървим, следвайки прохода. Когато достигнехме до равнината, щяхме да решим в коя посока да тръгнем. Не беше необходимо обаче някакво решение — проходът се стесни и се превърна в клисура. После по дъното й потече ручей, други води се вливаха в него и скоро вървяхме покрай бързо нарастваща планинска река. Чудех се какво ще правим, когато тази река изпълни дъното на клисурата, но когато това стана, вече знаехме, че сме на верен път. Появи се истинско шосе, изсечено в самата планина, прорязано в склона. Беше широко двайсет стъпки и също толкова високо, и приличаше на тунел, отворен откъм реката. Тук-там бяха изсечени по-дълбоки вдлъбнатини, така че керваните да могат да се разминават или да спират за нощувка. Пътят следваше реката на един хвърлей над най-високото й ниво, а в скалите под него бяха издълбани стъпала, така че можеше да се слиза и да се налива вода. Никой от нас, дори и Дженъс, не беше виждал нито пък чувал такава мащабна работа да е извършена някъде в цивилизованите страни.
Валеше често, но скалният таван ни пазеше и върху нас не капваше нито капка. Почти съжалихме, когато достигнахме до дъното на долината, където тази защита от дъжда липсваше, но пък придвижването през зеленината радваше окото, нищо че редовно бяхме мокри. Сега вървяхме по един каменен път, който се виеше през долината. Не беше много умно, но нямахме друг избор: от двете страни имаше гъсти, подобни на джунгла храсти и дървета, за изсичането на които щяха да са необходими седмици, пък й ударите щяха да се чуват много надалеч. Тръгнахме по този път и поради една друга опасност, която открихме още през първия следобед. Бях наредил на разузнавача да потърси място за лагеруване и той беше намерил: една котловинка малко встрани. Там имаше и вир с вода за пиене и за къпане, дървета, под които можехме да се разположим, и сочна трева за животните. Дженъс нареди да се разтоварва, но изведнъж видяхме, че долината се движи. Сякаш тревата беше оживяла и вървеше срещу нас. Листата на дърветата се полюшваха в неподвижния въздух. Помислих, че трябва да е магия, а после, когато разбрах причината за това движение, ме присви стомах: пиявици. Никога не бях виждал толкова големи — почти по две педи. Усетили кръв, те пълзяха към нас подобно на разтревожена армия от мравки. Други пиявици висяха по дърветата — полюшващите се „листа“, които бях видял. Това място можеше да превърне най-храбрия герой в хленчещ страхливец и ние побързахме да го напуснем. Тази нощ спахме на средата на пътя, и то след като Дженъс направи магия за ситост. Въпреки това на сутринта трябваше да запалим малък огън и да използуваме запалени клонки, за да откъртим няколко от тези кръвопийци, които ни бяха открили и по някакъв начин бяха избегнали магията. Бяха тлъсти и пълни с кръв. Отлепихме ги, но раничките кървяха обилно и трябваше да се превържат.
Няколко часа по-късно ни откриха наблюдателите. Долината се разшири, реката стана по-плитка и зави към високите планини. Пътят минаваше напреки на долината, прав като копие, и можехме да виждаме надалеч. Беше топло и тихо. В ленивото планинско лято бръмчаха насекоми. После далече пред нас внезапно се появиха ездачи. По блестящите им доспехи и броните на конете веднага разбрах кои са. Бяха поне двайсетина: повече, отколкото бяхме срещали някога. Видяха ни преди да успеем да напуснем пътя и да се скрием. Водачът им наведе копието си, готов за атака. Ръцете в железни ръкавици спуснаха забралата на шлемовете и призрачният патрул потегли в лек тръс срещу нас. Не се чуваше подрънкване на доспехи, нито команди, нито дори чаткане на копита по камъните.
— Патрул — отбеляза Дженъс. — Ако възнамеряват да ни атакуват без преговори, командирът им ще заповяда да преминат в галоп точно когато влязат в ниската точка на пътя и изчезнат от погледа ни.
Конната атака беше друга ситуация, за която бяхме подготвени. Мъжете измъкнаха от вързопите специално направените удължения на копията и ги напъхаха в приготвените железни гнезда на дръжките. Шест души коленичиха край пътя и се заслониха с щитовете си. Копията щръкнаха напред и нагоре. Зад тях се наредиха стрелците, а още по-назад откарахме животните — за всеки две се грижеше по един човек. Останалите измъкнаха сабите си, готови да се хвърлят където и когато потрябва. Макар че се бяхме наежили като разтревожен таралеж, ние не предлагахме непременно конфронтация: ако решеха, наблюдателите можеха да спрат и дори да ни отминат без сражение.
— Дръжте позицията — предупреди Дженъс. — Не се плашете… и не бягайте. Няма кон нито в живота, нито дори в легендите, който да атакува стена от копия. Спокойно… спокойно… — Гласът му беше толкова хладнокръвен, сякаш се намирахме на учение в моето имение.
Конниците се скриха в ниското и вече не ги виждахме.
— Ей сега — каза Дженъс — ще разберем какви са намеренията им. Само секунда. Но не разбрахме. Секундите станаха минути, а конниците не се появиха от ниското.
— Интересно — отбеляза Дженъс. — Да изчезнат тъкмо там, където даже няма възможност да дръпнеш юздите, без да се катурнеш от коня. Двама души! Отидете да видите какво става! Не че ще намерите нещо.
Точно както предполагаше, двамата разузнавачи докладваха, че няма никой.
— Още по-интересно — каза Дженъс съвсем спокойно. — Първата възможност, в която се съмнявам, е че сме ги изненадали и с присъствието си, и с готовността си да приемем боя. Втората е, че те или онзи, под чието командване са, се опитват да отслабят нашата решимост. Третата, която е само логическа, е, че командирът им е толкова несигурен в нас, колкото ние в него. Четвъртата, под която мога да се подпиша, е, че не е замесен някакъв наистина голям магьосник. То е като да пикаеш срещу вятъра — облекчава в началото, но хем е трудно, хем сам се опикаваш. Строй се! Тръгваме!
Така и направихме, без по-нататъшни вълнения. Но вървяхме по-бавно, вече с доспехи и с оръжие, готово за бой.
На следващия ден ни нападнаха от засада. Бяха избрали добре мястото — от едната страна на пътя имаше скала, а от другата беше голо поле без никакво място за укритие, нито възможност за бягане. Единствената им грешка беше, че трябваше да изчакат, докато центърът на групата стигне до мястото на засадата, вместо да нападат нашите разузнавачи. Иззвънтяха тетиви и двама от хората ни извикаха и паднаха; после иззад големите камъни полетяха копия. Някой зави от болка, а враговете надаваха ужасни писъци, за да смразят кръвта ни. Спряхме нерешително за момент; едно от животните ни изрева и се изправи на задните си крака — в хълбока му стърчаха две стрели. Чух Дженъс да крещи: „Бий! Напред! Напред, копелета!“ Мийна прескочи един от ранените, измъкна сабята си и се спусна към нападателите. Видях как една стрела удари скалата до него, после той се скри зад един голям камък. Аз също се спуснах със сабя в ръка, а зад себе си чух викове, този път бойни. Хвърлих се през храстите, заобиколих друг камък и видях един човек тъкмо да опъва лъка си. Не разбрах къде отиде стрелата, тъй като с един удар отсякох ръката му. Бликна кръв и той изпищя. Втори човек изникна пред мен и вдигна сабята си. С голямо усилие успях да избегна удара и малко несръчно замахнах. Сабята ми се отклони от ризницата му, аз залитнах и се блъснах в него; олюляхме се и двамата. Кюснах го с глава, размазах му носа, той се дръпна назад и се препъна. Преди да възстанови равновесието си, го намуших: сабята ми се заби в слабините му чак до ефеса. Едва не я изпуснах, докато той падаше, но се съвзех и го доубих от съжаление. Една стрела се заби в земята до крака ми. Вдигнах поглед и видях стрелеца на камъка точно над мен — носеше стоманена каска и тъкмо вадеше от колчана си друга стрела. В очите му видях смърт, смърт на върха на тази бойна стрела, насочена срещу лицето ми — и изведнъж отнякъде се появи Дженъс и хвърли кинжала си по него. Улучи го в гърдите, вярно, с дръжката, но стрелецът изпусна лъка, политна назад и падна от камъка. Чух как изхрущяха костите му; той изпищя от болка. Скочих отгоре му, замахнах с всичка сила и главата му се търкулна.
Нямаше повече кого да убиваме. Спрях до една скала. Целият треперех от възбуда. После се овладях и отидох при другите. Между скалите лежаха осем тела.
— Осем срещу двайсет — каза Дженъс с известно възхищение. — И не ги беше страх. Знаели са, че изненадата учетворява силите.
После скептично погледна кинжала си и се позасмя.
— Защо става така? Защо в епопеите винаги, когато героят хвърли ножа си, уцелва негодника точно в сърцето? Е, добре, поне го улучих. Много се страхувах да не разцепя камъка.
Благодарих му. Отново ми беше спасил живота. Дженъс се усмихна и се опита да премахне напрежението с една шега.
