— Не се чувствате неудобно в присъствието на магьосник, нали? — попита той, после отново опипа шалчето си и за миг зърнах нещо като грозна рана.
— Ни най-малко — отговорих аз и се зачудих, ако това наистина е рана, от какво е причинена? — Много интересна история, която някой ден ще разказвам на внуците си.
Морташъс разтегна уста в невесела усмивка.
— Ако доживееш да я разказваш.
— О, съвсем сигурен съм — отговорих аз. Видях как Дженъс леко кимна като чу, че отговорих както трябва. — Досега боговете винаги са ни закриляли. Макар че когато вашите хора изскочиха пред нас, трябва да призная, имах известни съмнения. — Вдигнах чашата си за наздравица. — Но отново вместо изпитание боговете ми позволиха да вляза във вашата царствена компания.
Морташъс се засмя.
— О, да, да, да! — изцвърча той от върховно удоволствие. — Чудни са божиите пътища за всички нас, но са благодатни за малцина. — Той се чукна с мен и двама та пихме. По лицето му се изписа нескрит интерес. — Не се ли страхувате от техния гняв, като пътувате с човек, постигнал магьосническите си умения чрез богохулство?
Ако с това искаше да ме изненада, успя; ако ли искаше да ме обърка, не можа.
— Защо трябва да се страхувам, ваше величество? Това начинание беше благословено от жреците на Ориса… включително от престарелия благочестив мъдрец Гамелан.
Морташъс се намръщи и подръпна шалчето; разбрах, че това му беше и навик, и слабост, доколкото издаваше чувства, които той искаше да скрие.
Магьосникът се обърна към Дженъс, който усърдно дъвчеше безвкусната храна.
— Червената глава на вашия приятел носи не само щастие на рискованата ви експедиция. Тя й дава също и хладнокръвен разум.
— Точно това скрепи нашата дружба преди много време — каза Дженъс. — Дори повече от неговия благ характер и любезни обноски.
Морташъс поклати глава в престорена възхита.
— Най-забележителната дружба за най-забележителното пътешествие. Моля се заради вас самите тя да се запази. Защото когато такава дружба се вкисне, става много горчива. — Дженъс нищо не отговори, а само се усмихна и отпи от чашата си. — Чудя се — продължи Морташъс, защо още не сте попитали откъде знам за целта на вашата експедиция? Вие търсите отговор на една загадка, но не запитахте нищо владетеля, чийто земи са най-близко до Далечното царство.
Дженъс пусна най-очарователната си усмивка; тя надзърна като крадец от гъстата му черна брада.
— Щях да попитам, почитаеми Морташъс… ако бях сигурен, че ще получа отговор.
Морташъс се засмя, този път наистина развеселен.
— Правилно сте предположили — отговори той. — Малко са въпросите, на които се отговаря любезно от онези, които живеят в Оспорваните земи.
Дженъс вдигна рамене.
— Не е необходимо да се гледа в кристално кълбо, ваше величество. По целия път имаше достатъчно следи от стълкновения. И бяхме свидетели на голяма битка точно преди вашите хора да ни открият. Ако живеех в страна с толкова много врагове като вас, аз също щях да се отнасям с подозрение към всеки, който задава въпроси. — Дженъс взе гарафата и напълни чашите на околните. — Има обаче един въпрос, който наистина изисква отговор, и ако го задам, няма да навредя никому. Въпросът е: защо ни поканихте тук?
Морташъс поглади шалчето си.
— По същата причина, която вече споменах: да задоволя любопитството си.
— А когато това бъде постигнато?
Магьосникът му намигна. Галеше бавно шалчето си, сякаш то беше тялото на неговата любима. На фона на шалчето ръката беше мъртвешки бяла, пръстите приличаха на слепи червеи.
— Тогава ще преминете безопасно през моето царство… и с моята благословия. Но преди да настъпи този час, аз също имам един въпрос.
— Питайте, ваше величество — подкани го Дженъс. — Аз съм прост войник без тайни… освен сладките думи, които пазя за ушите на момичетата.
— Ако беше така — каза Морташъс, — нямаше да бъдеш на трапезата ми. И щеше да имаш друга съдба в ръцете на моите хора. — Дженъс потрепери като схвана смисъла на чутото. — Чух, добри ми Грейклок — продължи Морташъс, — че сте роден за магьосник, но нямате редовно обучение. Нито пък сте допускан до компанията на друг магьосник. И въпреки това моите информатори ми докладваха, че сте толкова опитен, колкото всеки друг в страната… и че вашето умение е постигнато единствено посредством силата на мисловната ви дейност.
— Правилно сте информиран — отговори Дженъс. — Макар да са преувеличили уменията ми. Те просто са достатъчни да защитя себе си и моите приятели… и да развеселявам любезната компания на масата.
Морташъс отхвърли отговора му с пренебрежителна гримаса.
— Интересуват ме вашите методи, господине. Едни учат със скучно зубрене… вие чрез проверка на теорията.
— Нямам друг избор — отговори Дженъс. — Никой не би ми разрешил да изучавам папирусите, камо ли да ме допусне в училище за жреци.
— Не съм чувал за никой друг смъртен, който сам да е постигнал толкова много — каза Морташъс.
— Това е факт, който не можех да зная — отвърна Дженъс. — Както сам казахте, никой магьосник никога не ми се е доверявал.
— Тогава аз ще бъда първият — каза Морташъс. — Аз имам свои собствени теории. Може би те допълват вашите.
— За мен това е чест, почитаеми Морташъс — отвърна Дженъс, облегна се и зачака. Усмивката му беше спокойна, но аз съзрях неспокойно пламъче в очите му.
— Мислите ли, че в магията има някакъв свят промисъл? — попита Морташъс. — Промисъл, който разбират само боговете, които дават живот на магията? Отговорете честно. Няма да се обидя.
— Не мисля, че е свят — отговори Дженъс. — Аз смятам, че магията е толкова естествена, колкото и вятърът. Обикновена сила, като огъня, който палим, когато задуха студен вятър. А колкото до боговете… хм. Те не съществуват… освен в умовете ни.
Морташъс се намръщи, дръпна силно шалчето си и отново зърнах раната.
— Защо тогава когато им се молим и им принасяме жертви, молитвите ни понякога получават отговор?
— Техният образ ни позволява да се съсредоточим — отговори Дженъс. — Жертвите само задълбочават нашата съсредоточеност. Същото е и със заклинанията. Няма такова магическо постижение, над което да съм се съсредоточил и да не съм могъл да го постигна само с мисъл. Не ми е необходим никакъв бог, за да превърна един поднос в скорпион, нито пък да дрънкам разни глупости, за да го върна отново в първоначалното му състояние.
Морташъс го гледаше замислено.
— Наистина е интересно човек да е магьосник като вас. Никой не ви е учил на никакви правила, така че вие си задавате въпросите и после си съставяте свои правила. Вие сте се справяли с такива ситуации, пред които други биха се разколебали… или биха се отказали. И всичко това понеже не се боите от боговете и от отмъщение; за вас няма задача, която да не може да се реши със силата на волята. О, да, Дженъс Грейклок. Сега разбирам защо само вие успяхте да достигнете чак дотук.
Дженъс се засмя.
— Красива реч, ваше величество, но виждам, че изобщо не сте съгласен.
Морташъс се размърда и се усмихна доволно.
— Да. Да, не съм съгласен. Бих желал да е обратното, защото вие излагате един наистина добър възглед. Признавам, че имате голям талант, но той не е толкова голям, колкото си мислите. Всеки истински магьосник може да го потвърди: има реални граници, реални страхове. Аз познавам своя Учител и Той ме познава. Ние сме сключили договор помежду си, и аз го спазвам, и този договор ме е дарил с власт по-
