бавно и много ниско и царят въздъхна и се обърна към Биймас. — Днес не се чувствам остроумен. Измисли нещо духовито за мен, Биймас. Нещо, което да постави брат ми на мястото му. Теб те бива за тия неща. — Биймас шепнешком му обеща и Домас отново насочи вниманието си към нас. — Значи това са хората, които причиниха такава суетня! — прогърмя гласът му. Каза го обаче с усмивка. После ни огледа внимателно, а усмивката не слизаше от лицето му. — Сплотена група — се обърна той към брат си. — Не си ли съгласен?
Равелайн също ни изучаваше: пронизващите му очи ни обходиха, спряха се на мен, после на Дженъс, където се задържаха малко по-дълго.
— Прав си — отговори принцът. Гласът му беше силен почти като на царя. Той също се усмихваше, но устните му бяха разтеглени в тънка усмивка като на ловджийско куче, надушило плячка.
Царят се надигна от трона си и заедно с Биймас, който подскачаше до него, и слезе да ни разгледа отблизо, Дженъс и аз се напрегнахме — мислехме, че най-напред ще спре пред нас. Царят обаче се разходи небрежно около групата.
— Наистина сплотена група! — прогърмя възхитителният му глас. — Поглеждаш ги и ти става ясно как са го постигнали. Те са като братя: еднакви дрехи, еднакви обуща, еднакви трудности и лишения.
— Е, мършави са малко — подхвърли Равелайн. — И доста окъсани.
— Кой няма да е мършав и окъсан след толкова дълъг път? — каза Домас и погледна Биймас. — Още ли не си измислил нищо? — Биймас отговори, че продължавал да мисли. — Добре — каза царят. — Измисли нещо умно, и жлъчно, и нараняващо.
Последва по-нататъшно проучване и кимане. После Домас неочаквано се завъртя, махна с ръка към залата и извика:
— Приятели! Приятели! Внимание, моля. — Гласът му изпълни огромната зала и отекна без помощта на никаква магия. Всички го чуха и заповтаряха:
— Царят говори! Царят говори!
Тълпата погледна очаквателно нагоре.
— Искам всички да се запознаете с тези хора — прогърмя гласът на царя. — Навярно сте чули, че се интересувам от тях, и ето ги сега пред вас от плът и кръв. Всичките са смели пътешественици. И какво само пътешествие са направили! Дошли са чак от Ориса. Прекосили са пустини, срещали са се с бандити, преживели са какви ли не ужасии. — Домас отново закрачи пред нас, без да спира да говори, а търпеливият Биймас подтичваше до него. — Нека да поговорим с някои от тях! Да видим на какво се дължи високият им дух. — Той замълча и погледна намръщено тълпата. — Дух, който, за съжаление, липсва на много от вас. — После той отново се обърна към нас и отново усмивка озари лицето му усмивка съвсем различна от тази на брат му: широка и великодушна, облагородена от честа употреба.
Царят отново ни огледа и погледът му падна върху сержант Мийна.
— Вие, господине! — Домас го посочи с пръст. — Кажете ми името си.
Мийна се изчерви от смущение и объркване. Как да отговори? С военен поздрав? Нали поклоните бяха забранени. Домас го спаси — вдигна ръка и го поздрави като войник. Дилемата беше разрешена и Мийна отговори стегнато, по войнишки:
— Сержант Мийна, сър!
Царят извика към тълпата:
— Чухте ли? Сержант Мийна. Досетих се, че е военен. По стойката си личи, че е сержант.
— Благодаря ви, ваше величество, — каза Мийна.
— Кажи ни, добри сержанте, какво мислиш за нас сега, когато си вече тук? Как намираш Вакаан?
Лицето на Мийна светна и той положи всички усилия да намери подходящ отговор. Накрая каза:
— Чудесно е, ваше величество! Просто чудесно!
Домас се заля в смях.
— Чувате ли? — извика той. — Сержантът мисли, че ние сме … чудесни! — И отново се заля от смях. — Добър, честен войнишки отговор. Необходими са ни повече такива хора. — Мийна се изчерви, а царят продължи:
— Има ли нещо, което не ти харесва? Което не е… чудесно?
Мийна се замисли, напрегна се да намери нещо дребно, което не му харесва.
— Храната, ваше величество.
— Храната? — прогърмя Домас. — Защо не ти харесва нашата храна?
— О, много ми харесва, ваше величество — извика Мийна. — Но, моля за вашето извинение, понякога я намирам малко… прекалено пикантна.
Домас беше абсолютно доволен от отговора.
— И аз така мисля, сержант — Вечно слагат пикантни подправки на хубавите пресни продукти и ги развалят. Следващия път им кажи да не го правят. Разбира се, аз през цялото време им го говоря, но няма никаква полза. И това ми било цар, представяш ли си?
— Мисля, че в лицето на моя брат ти намери един приятел, сержант — намеси се принц Равелайн. — И мога да разбера защо. Ти си просто човек от неговия тип.
— Благодаря ви, ваше величество — каза Мийна.
Домас вдигна ръка.
— Не бива да го наричаш „ваше величество“. — Това е като да бъркаш офицер със сержант. Само царете са величества. Брат ми е принц. Принцовете са… — Той спря, затърси нужната дума, после лицето му внезапно светна и той извика така, че всички да чуят: — Принцовете са… по-малко величествени. Те са височества. — После избухна в смях, очите му се насълзиха. Тълпата се смееше заедно с него. Равелайн прихна презрително, Биймас пошепна нещо на Домас, който кимна, а сетне каза: — Това наистина беше остроумно, нали? Но ти продължавай да мислиш, Биймас. Скоро ще ми трябва още нещо остроумно. — Той хвърли весел поглед към брат си. — За добрия ми височък и по-малко величествен брат.
Без да спира да се смее, той благодари на Мийна и отново се заразхожда пред нас. Избра още няколко от хората ни, представи ги на поданиците си и ги похвали. Накрая сиря пред мен и Дженъс огледа червената ми коса.
— Вие, господине. Няма нужда да ми казвате името си. Зная го. Вие сте… — Той се намръщи, не можеше да си спомни. Биймас му го прошепна и Домас се усмихна. — Антеро, нали… Амалрик Антеро.
— За мен е чест, ваше величество — отговорих аз.
Той се замисли за момент, сетне каза:
— Вие сте търговец, нали? — Отговорих утвърдително. — Търговците обикновено не са от най-смелите. Тях ги интересува единствено печалбата. — Казах му, че печалбата определено не е моята цел. Царят продължи да ме изучава и можах да видя, че ми повярва. После каза на Биймас: — Искам да си поговоря с него. Намери ми малко време през следващите един-два дни. — Нареждането му предизвика яростен словесен поток, излят шепнешком от Биймас. — Зная, зная — каза царят. — Но все пак направи го заради мен, бъди така добър. — После царят се обърна към Дженъс. — И вашето име зная. Дженъс Грейклок, войник и магьосник.
— Благодаря ви, ваше величество — каза Дженъс.
— Кое е повече във вас, Грейклок, войникът или магьосникът?
— И двете ни помогнаха да достигнем дотук, ваше величество — отговори Дженъс.
Царят тропна с крак.
— Не извъртай! В моя двор се говори открито. На всички е заповядано да казват онова, което им е на сърцето. На мен също. Така постъпва и моят… по-малко величествен брат. — Домас се позасмя.
Дженъс се ободри още повече.
— През целия си живот съм бил войник — каза той. — Но цял живот съм имал само една цел. Далечното царство беше моята мечта, ваше величество. Сега съм тук и с ваше разрешение ще изучавам магията, която ме интересува повече от всичко.
Домас го погледна, после кимна и бавно каза:
— Защо не? — Обърна се към тълпата и извика: — Достатъчно! Имам нужда от малко уединение. Върнете се към работата си. Да прахосвате парите ми, предполагам. О, да. Тези хора ще ни гостуват известно време и аз искам да бъдете много любезни с тях. Разбрахте ли? — Шумът всред тълпата и приветливите лица показаха, че всички са разбрали. После хората си отидоха, а Домас се върна на трона си,
