— От кого е? — попитах аз.
Дженъс размаха победоносно хартийката.
— От принц Равелайн! — извика той. — Иска веднага да отида при него! — Той скочи и ме притисна до себе си. — Най-после! Един от способните хора, за които споменах. Сега вече ще става, каквото ще става.
Сбогува се набързо и изскочи навън, като подхвърли през рамо, че щял да ми разкаже всичко, когато свършат. Седях навъсен и го наблюдавах как излезе от вратата и се затича през просторната ливада към гондолата си — беше завързана на кея пред двореца. Мрачното ми настроение беше примесено със завист, както и с подозрение относно намеренията на Равелайн. Не виждах вече нищо смешно в безкрайния рефрен: „Ако видя царя… ако… ако…“
Изведнъж видях лодката на Дженъс да се разминава с друга лодка. Тя се плъзна гладко към кея, който приятелят ми току-що беше напуснал. От двете й страни имаше царски гербове. Когато спря, от нея изскочи един човек, без дори да дочака да я завържат за кнехта. Наведох се над парапета, горящ от желание да го видя по-добре. Беше дребен човечец, съвсем незабележителен, но за мен бе най-важната личност на света. Беше Биймас, дошъл да ме заведе при царя.
Заведоха ме направо в личния кабинет на царя. Умът ми беше зает с бързо съставяни и също толкова бързо отхвърляни речи, така че не обърнах голямо внимание на богато украсените коридори. Продължителното чакане, съчетано с неизвестността, беше превърнало предишните ми планове в объркване. Дори не обърнах внимание на огромната врата, през която спряхме, както и на отсъствието на охрана. Вратата бе само една пречка и аз вдигнах ръка, за да я отворя. Но шепотът на Биймас спря самонадеяната ми ръка. Дребосъкът сложи пръст на устните си, за да ми даде знак да мълча, после долепи ръка до ухото си и се наведе да чуе какво става вътре. До слуха ми достигна чудна мелодия. Звуците бяха слаби, но мелодията се чуваше доста ясно, долових и откъслечни разговори. Биймас направи знак да го следвам и тръгнахме по някакъв дълъг тесен коридор, обикалящ около стаите на царя. Стигнахме до една малка врата, влязохме и се оказахме в преддверие, закрито със завеси. Сега музиката се чуваше по-силно, по-прекрасна отпреди. Биймас разтвори завесата и ме въведе. Стаята беше затъмнена, но успях да видя пред мен една могъща фигура — можеше да бъде само царят. Беше седнал, с гръб към мен, но не можеше да има никаква грешка — главата, отпусната на силната ръка, беше негова. Биймас ме бутна напред и аз се препънах в стола до Домас. Царят, изглежда, не забеляза нито това, нито последвалото изскърцване на стола, шумоленето на бродираната възглавница, когато седнах до него. Сянката на Биймас пребягна зад нас и зае свободното място от лявата страна на царя. Мълчаливото присъствие на Домас ме притесняваше, но после видях, че е затворил очи в тих размисъл, а лицето му е озарено от лека доволна усмивка. Музиката прогони напрежението ми и аз се обърнах, за да чувам по-добре и да видя кой свири толкова прекрасно.
Най-напред видях сянката й — огромна върху надиплената завеса зад нея. Беше обърната настрани, с вдигнати ръце, в класическата стойка на флейтист. Ръцете бяха дълги и стройни, китките грациозно извити, пръстите умело танцуваха върху флейтата. Гладкото чело се наведе и видях трепването на миглите и как горната устна се свива като целувка, преди да докосне инструмента. После погледнах надолу и видях чаровната музикантка — съвсем дребничка, седнала на един осветен подиум. Беше облечена в семпла бяла роба, превързана със златен шал. Ръцете й бяха голи до раменете, тесен полукръгъл отвор бе изразен около стройната й шия. Чертите на лицето й бяха ясно очертани, сякаш издялани от длетото на скулптор, но и завършени, сякаш скулпторът беше посветил остатъка от живота си в полиране своята творба. Косата й беше тъмна в полумрака, но когато флейтистката се размърда, за да подхване друга мелодия, видях блясъка на къдрици, червени като моята коса.
Чух как царят шепне:
— Не е ли прекрасна?
Шепотът му сякаш отразяваше собствените ми мисли, но очите на Домас все още бяха затворени. Въпросът му беше насочен към духовното и се отнасяше до музиката, не до изпълнителката. Облегнах се, за да се отдам по-пълно на музиката. От изкуствата винаги най-много съм обичал нея, но тази тук беше такава, че превръщаше младежкото увлечение в зряла любов. Флейтистката засвири чудна мелодия и сякаш силен порив на вятъра ме отнесе надалеч. Бях като на кораб в небето и надничах, надвесен над перилата, за да видя чудесата, пред които всичко друго бледнееше. Никога не се бях чувствал толкова свободен; облъхваше ме свеж ветрец и ми искаше да остана на този кораб вечно.
Музиката плавно се промени и отново се върнах в стаята, потопен в друга мелодия. Обзе ме странно чувство, сякаш знаех какво ще се случи ей сега. По някакъв начин знаех, че флейтистката ще вдигне глава, и когато я видях да го прави — без устните й дори за миг да се отделят от флейтата — знаех, че очите й ще потърсят моите. Вълнението от срещата на очите ни беше по-голямо, отколкото очаквах. Вярвам, че и тя го изпита. Наведох се напред, тъй като музиката й поставяше един въпрос. Нотите бяха по-пламенни, но в тях имаше и свенливост, която ми причини сладка болка. Музиката сигурно намери отговор в мен, защото изведнъж стана много радостна. Аз също бях обзет от радост; видях очите на девойката да блестят и почувствах милувката на любовта. После неочаквано изникна образът на Диос и пръстите на флейтистката заподскачаха, опарени от жилото на вината. Побягнах като от демон с отровни зъби и се скрих в безмълвната самота на пещерата, в която бях живял толкова дълго. Видях в очите на музикантката, че е смаяна и наранена; тялото й се отпусна покрусено. После тя забави темпото, нотите станаха по-високи, мелодията гневна, сякаш ме уличаваше в предателство. Насилих се да отклоня поглед, но видях как тя неочаквано кимна, гневът премина в нежност — и песента свърши.
Настъпи продължителна тишина, мълчание пред голямото изкуство. Чух как царят шепнешком изразява възхищението си. Флейтистка стана, поклони се и изчезна зад завесата, но точно преди лампите да светнат, жената отправи към мен един последен поглед. Съжалих, че си отива. Обърнах се към царя развълнуван, но решен да се овладея за разговора ни. Той ме гледаше малко странно, после се засмя и погледът му се промени.
— Казва се Оумъри — осведоми ме Домас.
Направих се, че не проявявам интерес, но сърцето ми трепна.
— Благодаря ви, ваше величество, — казах аз. — Сега зная кого да хваля, когато разказвам на приятелите си за тази чудесна музика.
Домас се засмя и ме удари по коляното.
— Хайде, хайде, зная че ти хареса. И гарантирам, че не беше само музиката. — Заекнах и се опитах да отрека, но това още повече го развесели. — Няма значение — каза той. — Не ти се подигравам. Но ще ти кажа, като мъж на мъж, че Оумъри не е куртизанка, както може би си мислиш. Тя една от най-добрите ми музикантки и има право да избере или да отхвърли когото си пожелае. — Пак заекнах и му благодарих за информацията, която всъщност не ми беше нужна. Но царят вече беше отегчен от сватосването и бързо се насочи към причината за срещата ни.
— Ти искаш да започнеш търговия — каза Домас, откровен както винаги — Ще ти кажа направо… без намеци за това и онова… смятам да дам съгласието си.
— За мен това е чест и голяма радост, ваше величество — отговорих аз. — Но какво ще кажете, ако скрепим това съгласие с договор?
Домас бутна Биймас с лакът, изсмя се и викна:
— Този човек продължава да се издига в очите ми! Ако не беше търговец, щях да го направя мой съветник. Забеляза ли, как постави въпроса ребром? Без при това да обижда? — Биймас прошепна, че е забелязал, и царят се обърна към мен. — Искам ти да отговориш на въпроса, който ми зададе, когато се срещнахме първия път. Биймас ей сега ще ни го припомни точно.
Биймас коленичи в стола си и зашепна в ухото на царя. Домас високо заповтаря думите му — моите собствени думи. „Че ние ще спечелим много от този опит е очевидно. Но се чудя, ваше величество, каква полза ще имате вие от нас?“
Царят се отдръпна от него и продължи:
— Отговори ми на това. И отговаряй честно.
Засмях се, защото царят всъщност ме беше преметнал. Беше ми го върнал тъпкано. Засмях се, без да помисля, че се намирам пред цар; усмивката, с която ми отговори, ме успокои. Добре бях направил, че бях отговорил така открито.
