балкони, но този ми бе станал любим заради гледката на голямата синя Свещена планина. — Непрекъснато си повтарям да бъда търпелив — продължих аз, — но когато търпението е единствената алтернатива, ползата от такива напомняния е малка.
Дженъс подръпна брадата си и се засмя.
— Ти си добър приятел, Амалрик — каза той. — Но аз също съм твой добър приятел. Ето защо разбирам, че точно сега ти прикриваш истинските си чувства.
Вдигнах рамене и също се засмях. Казах му лошото си мнение за принца и той го отхвърли като чисто предположение, както си и беше.
— Когато говоря с царя — казах аз, — няма да забравя да помоля за… примерно… по-усърден учител.
— Ако изобщо говориш с царя — каза Дженъс и смехът му секна.
Въздъхнах вече развълнувано.
— Да… ако! Мразя тази дума. Винаги, когато мисля за нещо, изскача едно ако, което да ме препъне. Ако видя царя. И ако той пожелае да ме изслуша. И ако прояви благоразположение към моите предложения. И ако… и ако…
— Разбирам какво искаш да кажеш — отговори Дженъс сухо. — Дори прекалено добре. Тази дума ще ме преследва в сънищата… ако някога отново мога да заспя.
Засмяхме се и тревогата ни намаля. Облегнах се на меките, бродирани със злато възглавници и отново се загледах към Свещената планина. Мислех си за олтарите, споменати веднъж от Юториан, и за церемониите, провеждани някога там от древните в чест на първожреца след като Злокобният вестител е получавал дължимото си. За момент си представих пушека над жертвената плоча, представих си как вятърът го отнася. „На изток“ — беше казал Юториан.
— Защо на изток? — промърморих аз.
— Какво „на изток“? — попита Дженъс.
— Нищо — отговорих малко смутен. — Нали знаеш, че безделието подхранва глупостта.
Дженъс също си мислеше за свои неща. После махна към спокойната красива река.
— Те се мислят за висша раса — каза той — и за доказателство ни показват големи чудеса, като например тази укротена река.
— За мен това наистина е чудо — казах аз.
— Чудо е само мащабът — изсумтя Дженъс. — Принципът е прост като фасул. Ние често успокояваме малки площи около собствените ни кораби, когато условията го изискват, и също така пускаме ветрове от торби, които купуваме на пазарите, за да издуват платната ни. Вярно, малки ветрове, но няма принципна разлика между логиката, използувана за тях, и онова, което сигурно правят тук, за да карат времето да се промени според нуждите им.
— Можеш ли да направиш същото?
Дженъс вдигна рамене.
— С опити, да, бих могъл да се добера до техните методи. Но трябва да разбера и откъде вземат цялата необходима им енергия. Дори хиляда жреци да насочат цялата си сила върху една цел, ще се получи едва една десета от нея.
— Е, нашите жреци не могат да се мерят с техните — казах аз.
— Глупости! — отговори Дженъс. — Признавам, че те знаят много повече, а някои, например Равелайн, имат голяма естествена сила. Но моята не е по-малка от неговата и аз съм значително по-надарен. — Знаех, че не се хвали. — Все пак, дори всичките им магьосници да бяха толкова големи като Равелайн, енергията няма да е достатъчна. Следователно те я взимат от другаде. И когато науча откъде, и аз ще мога да взимам.
— Но ние видяхме много повече неща от реката и времето — възразих аз. — Където и да погледнеш, ще видиш чудни магии.
— Играчки и кръчмарски трикове — присмя се Дженъс. — Отново в голям мащаб. Всичките чудеса, които видяхме, се подчиняват на писани правила. Ако… отново тази проклета дума… ми разрешат да видя ръкописите на древните магьосници, аз също ще мога да ги правя.
— Няма ли нищо, което да те впечатлява?
— О, има разбира се! Иначе щях да се отчая. Видях много неща и бих дал всичко, за да науча, как стават. Ще ти кажа само едно: знаеш ли, че те могат да превръщат обикновените елементи в злато?
Засмях се.
— Нима това те интересува? Ти никога не си мечтал за злато освен като средство за постигане на целта.
— Забрави стойността — сериозно каза Дженъс. — Макар че могат да го направят от всичко, те го правят от пясък, тъй като е най-много; и го правят с такава лекота и в такива количества, че използуват златото в най-обикновени конструкции. Но все пак предпочитат златната сплав, която могат да получат само чрез преработване, тъй като тя е по-твърда. Интересува ме как го нравят.
— Видях как ти превърна скорпиона в мишка — казах аз. — А Морташъс превърна мишката в златен поднос. Защо смяташ превръщането на пясъка в злато за по-голямо постижение?
Дженъс се замисли за момент, търсейки начин да обясни едно толкова сложно нещо на човек, който не разбира нищо от тези работи.
— Аз не промених скорпиона в мишка — каза най-после той. — Аз преместих скорпиона. На друго… място. Това е единствената дума, с която мога да опиша станалото. Аз не виждах това място, но го чувствах с ума си. И с ума си опипах един отвор, после…пуснах скорпиона в този отвор. По същия начин взех и мишката. Макар да не беше от същото място. Бедното същество, може би беше в кухнята на Морташъс. А може би дори не беше от този… свят. — Той ме погледна, за да види дали разбирам. Бях достатъчно непросветен, помислих, че съм разбрал, и кимнах.
— Добре — каза Дженъс. — Значи разбираш, че това беше само смяна на вида. Златото на Ираяс е нещо различно. Те фактически по някакъв начин правят злато. Всъщност влияят върху онова, което прави пясъка пясък.
— Но нали пясъкът — казах аз — е направен от мънички песъчинки.
— Съвсем не — каза Дженъс. После млъкна. — Всъщност не бива да съм толкова категоричен, след като не съм сигурен. Но имам една нова теория. Създадох я, когато обмислях постигнатото тук и как може да се направи. Мисля, че всичко, което виждаме наоколо… масата, край която седим, балконът, на който си почиваме, онази планина отсреща, дори нашите собствени тела… всичко е направено от толкова малки частици, че в сравнение с тях песъчинките, за които говорим, изглеждат като планини. И мисля, че те по някакъв начин преместват тези частици, пренареждат ги, ако искаш, докато получат същата структура като на златото. И тогава то става злато, и престава да е онзи материал, който са избрали, за да го превърнат в злато.
Въздъхнах дълбоко.
— Следях разсъжденията ти, доколкото ми бе възможно, приятелю — казах аз. — Но мисля, че изостанах там, където единичната песъчинка се оказа не едно, а много зрънца, и то толкова малки, че с моето зрение не мога да ги видя.
— Дори само това да си разбрал — усмихна се Дженъс, значи си разбрал всичко. Сега си толкова умен, колкото съм и аз. — Лошото му настроение се върна, помрачи лицето му и той отново посегна към брадата си. — Недей да мислиш, че се подигравам с тези хора. Нямам намерение да омаловажавам техните постижения. Само ги разглеждах в перспектива. Тук има много тайни и си заслужава да ги изучим. Наистина много. И аз съм сигурен, че има и много умни и способни хора, и ако само ми разрешат да се срещна с тях…
Избухнах в смях — ужасното ако се появи отново. Дженъс разбра и също се разсмя, после погледна покрай мен. Чух стъпки. Обърнах се и видях един от прислужниците с някакво листче в ръка.
— Какво е това? — попитах аз и се пресегнах.
Слугата поклати глава и каза:
— Извинете, господине, но не е за вас. За господин Грейклок е.
Дженъс се намръщи, взе съобщението и благодари разсеяно, но щом прочете бележката, се усмихна.
