— Много добре, ваше величество, ще опитам — почнах аз. — Няма да прикривам нашите нужди като хваля търговските възможности на нашия град като по-големи от възможностите на всяка друга страна. Нито пък ще се хваля с постиженията на моето семейство и неговата репутация за честност. Вие знаете тези неща, иначе сега нямаше да съм тук; и дори ако бях тук, вие не бихте участвали в този разговор. — Царят кимна. Окуражен, аз продължих: — Печалбата не е единственият ми мотив. Печалбата не беше единственият мотив и на моя народ, когато ме изпратиха да търся вашето благоразположение. Чуйте какво искам, ваше величество. И ще ви го кажа направо, така, както мога.
Разказах за Ориса и за добрия народ, който бе създал град, а не просто постройки, разпръснати по една река. Разказах за нашите мечти и надежди, дори за нашите беди. Описах последните ни страдания, спирайки се подробно, както го изисква честността, на собствените ми загуби и мъки. После признах как бях съзерцавал вълнуващите чудеса на Вакаан, докато пътувахме по реката към неговия дворец, и как бях пожелал те да просветлят и защитят собствения ми народ. Разказах всичко без увъртания, като се молех царят да не ме сметне за глупак поради честността ми. Когато свърших с това въведение, се облегнах назад да си поема дъх и да видя какъв ефект — ако въобще имаше ефект — са произвели думите ми.
Домас дълго мълча и аз дори повярвах, че е развълнуван.
— Сега наистина разбирам защо си дошъл, Амалрик Антеро — каза той най-после. Защо си рискувал живота си и дори нещо повече. Твоите основания не накърняват интересите на моето царство. Нещо повече, те са съзвучни на моите чувства към собствения ми народ. Макар понякога моите хора да забравят, че всичко, което върша, го върша за тях. — Той се засмя подигравателно над самия себе си. — Разбира се, аз не съм алтруист, за какъвто се изкарвам. Аз съм цар. Царете по природа са егоисти. Ние трябва да бъдем и жестоки, но това е мръсната работа и точно за това аз съм я оставил на брат си, вместо да го заточа в някоя кула. Той обуздава моята егоистична природа, която иска целият ми народ да ме възхвалява, и пак той се справя с трудностите и бунтовниците.
Царят спря, защото Биймас зашепна в ухото му; после кимна и промърмори:
— Да. Да. Тъкмо щях да го кажа. — Обърна се към мен и продължи: — Биймас ми напомни, че твоята реч, макар и добра, се отклони от основния въпрос. Признавам, че изпитвам съжаление към твоя народ и преживените трудности. Но, Амалрик Антеро, какво засяга всичко това мен?
— Всичко ви засяга, ваше величество — отговорих аз. — Всичко, защото без желание от наша страна търговията изобщо няма да почне.
— Щом е така, покажи стоките си, търговецо.
И тогава аз разпънах сергията на въображението си и изложих какви ли не стоки. Разказах за порьозния камък от север, от който нашите хора изрязват идоли, от чиито очи тече парфюм преди да завали дъжд. Разказах за прекрасните рисувани платове, които тъкат жените на юг, и как всеки топ е различен от другите по десен и на пипане, как прилепва по тялото, когато от него се ушие дреха. Разказах му за най-различните плодове и напитки, които текат към нас от всички страни, граничещи с морето ни. Казах му, че въпреки голямото изобилие, в Далечното царство съм видял и много сиво еднообразие; и тъкмо затова, предположих аз, неговите готвачи имат толкова трудности да прикрият еднообразието с много сосове и подправки. Говорех надълго и нашироко и Домас слушаше, без да му омръзне, търговските ми истории за екзотични царства и народи, за странни чудеса, толкова далечни за него, както неговата страна за моята.
Прибрах въображаемата си сергия и завърших със следното:
— Нямам никакви претенции за пророк, ваше величество, но според мен вие скучаете във вашата преизобилна страна. Със собствените си уши чух да казвате, че вашият народ е изгубил духа си и вече нищо не му е интересно. Стоките, които ви предлагам, имат три изключителни качества: вълнението на чуждестранното, възбудата пред неизвестното и обновеният вкус към приключенията. — Отново седнах, развълнуван от търговския си подход. — Поради това, ваше величество, вярвам, че вие ще спечелите от тази сделка толкова, колкото и ние. Поради това съм сигурен, че след като се подпише, този договор ще има неизмерима стойност за всички нас.
Очите на цар Домас отразяваха собственото ми вълнение. Той кимна замислено веднъж, после още веднъж. Вярвах, че съм победител. После обаче предпазливостта на царя надделя; развълнуваният му поглед помрачня.
— Търговията не може да се извършва във Вакаан — каза Домас. — Външните влияния, както непрекъснато предупреждава моят брат, могат да предизвикат недоволство всред народа.
— Лесно бихме могли да изберем неутрално пристанище — казах аз. — Място, удобно и за двете страни.
— Да, бихме могли — промълви Домас, но гласът му показваше, че има резерви и към такава неутралност.
Аз разперих безпомощно ръце и възкликнах:
— Какво друго мога да кажа, за да ви убедя, ваше величество? Изчерпах всичко, което баща ми успя да набие в твърдата ми глава.
Царят отново се засмя. Гръмогласният му смях едва не спука тъпанчетата ми, но нямах нищо против. Отново видях в очите му вълнение.
— Нищо повече, добри ми човече — каза Домас. — Ти свърши добра работа за твоя град, а и аз няма откакво да се срамувам. Харесва ми твоето предложение. Достатъчно много го харесвам, за да го приема веднага. Обаче… — Той спря, защото Биймас пак зашепна в ухото му, после продължи: — Обаче, както казва Биймас, трябва внимателно да обмислим подробностите, преди да турим подписите си под договора.
— Сам зная, че това е най-умното, ваше величество — казах аз и станах, защото не ми трябваше подканване, за да разбера, че е време да си тръгвам. — Както казваше баща ми: „Всички сделки са като жарава, когато се подпишат, но повечето се превръщат в студена сгур, когато сложиш договора в джоба си.“
— Умен мъж — каза царят.
— Благодаря ви, ваше величество. Наистина беше умен. Той почина. А сега, с ваше разрешение… — Започнах да се оттеглям заднишком. Домас ускори излизането ми с леко махане с ръка и Биймас пъргаво скочи, за да ми покаже пътя.
— Как се държах? — попитах аз, щом излязохме в коридора. Биймас пошепна, че наистина съм се държал много добре, и разбрах, че вече имам и неговата подкрепа. Това вече наистина беше достатъчно за този ден.
Разказах на Дженъс всички подробности от срещата, като премълчах само за музиката и… за Оумъри. Когато свърших, видях, че нещо в разказа ми го е усъмнило: гледаше ме със същия странен поглед като царя. Ако настоеше, щях да си призная, макар че не бях сигурен точно какво; но той също имаше новини за мен и моментът отмина. Все пак най-напред обсъдихме какво съм направил, за да видим дали няма пропуски. Дженъс не намери нито един, похвали ме и каза, че съм надежден човек, който може да докара работата до щастлив завършек.
Когато го запитах как е минала неговата среща, го обзе такъв ентусиазъм, че езикът му се заплете, докато ми опише всички чудеса, които му бе разкрил принц Равелайн. Спря чак след последното: една магия от скрижалите на древните, която превръщала водата в кристален лед.
— Беше превръщане — възкликна Дженъс. — Също като превръщането на пясъка в злато, но не така сложно, защото водата е… водата е… — Лицето му просветна и той се удари по главата. — О, богове, ей сега ще го разбера! — Умът му се втурна след изплъзващата се жертва, после Дженъс поклати разочаровано глава: не беше успял да я улови. — Изплъзна ми се, по дяволите! — Погледна ме, видя в очите ми овчедушно невежество и се засмя. — Няма значение. Ще се върне. — Напълни отново чашите ни. — Равелайн ме покани утре пак да отида, и вдругиден също. Така че ще науча още много неща.
— А показа ли ти своите духове-покровители? — пошегувах се аз.
Шегата ми бе разбрана погрешно и Дженъс се начумери.
— Не… не ми ги показа. — Видях, че е разочарован, и това ме зарадва. Нямаше за какво да се безпокоя. Нали имаше забрана от царя. Дори неговият брат не би дръзнал да й се противопостави. Особено неговият брат.
Дженъс вдигна чашата си както навремето.
— За Далечното царство.
