ръкописи и ушите ми са така натъпкани със заклинания, че се страхувам да не оглушеят за обикновения човешки разговор.
— Върви ли добре обучението ти? — попитах аз.
— Адски добре — отговори Дженъс. Винаги е бил самохвалко, но ми се стори, че откривам следи от маймунското блъфиране на нашите домакини. Подозрението изчезна, когато той отново ме удари по гърба и каза, че трябва да видим как са хората ни и да пийнем с тях по една-две чашки. Намерихме ги в друга кръчма, също толкова голяма и шумна, пълна с обикновени хора, както и първата. Заедно с Дженъс отново станахме двайсет; веселбата беше и шумна, и славна. Последва много пиене и може би по някоя пиянска сълза за милите спомени от съвместно преживените приключения. Но точно преди да се опием, Мийна се наведе към мен и тихо каза:
— Тук няма приказливи кръчмари.
— Като онзи от другата кръчма ли? — Мийна кимна. Огледах новото място с възхищение. — Добре сте направили, че сте се махнали оттам. Тук е по-хубаво.
— Не сме се махнали — каза Мийна. — Нямахме време. Той изчезна и никой повече нито го е виждал, нито е чувал нещо за него. Изгониха ни. Имало заповед кръчмата да се затвори.
— От кого? — попитах аз.
— Не се казва от кого — отговори Мийна. — Но всички смятат, че не може да е друг освен принц Равелайн.
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА
ОУМЪРИ
На следващия ден пак размишлявах за Дженъс и Равелайн. Прекъсна ме Биймас, който се появи в жилището ми и с обичайното си шептене каза, че царят бил ангажиран с важна работа, но ме увери, че не била много по-важна от работата, която имал с мен. След непредвидените критични обстоятелства най- важното било нашето търговско споразумение.
— Можеш ли да ми подскажеш накъде клони мнението на царя? — попитах аз. Той ми отговори с вдигане на рамене, но същевременно изкриви нагоре единия ъгъл на устата си — за него това беше окуражителна усмивка. — Кога ще реши? Имаш ли някакви предположения? — Последва ново вдигане на рамене, но устните му останаха прави, което означаваше, че не е сигурен. — Можеш ли поне да ми кажеш дали ще бъде скоро? — Биймас се замисли за момент, после кимна: да, няма много да се забави.
След като той си отиде, посрещнах деня с по-големи надежди. Изпратих съобщение на Дженъс: исках да си поговорим по перспективите. Но когато отговорът дойде и видях познатите кривулици на Гатра, разбрах, без да ги чета, че Дженъс пак е зает с Равелайн. Това обаче не беше достатъчно да развали доброто ми настроение, така че поръчах да ми приготвят лодката и излязох да се пошляя из Ираяс.
Водата винаги ме е успокоявала и през този ден прекарах няколко чудесни часа сам с моя лодкар. Кръстосвахме из целия град. Късно следобед навлязохме в район, който никога дотогава не бях виждал: отдавна застроен квартал близо до центъра. Каналите бяха по-тесни и по-засенчени от провисналите гъсти клони; в реката се оглеждаха изкривените дънери на дървета, отдавна преминали разцвета си. Къщите, макар и да не бяха бедни или прости, бяха по-малки, но пък удивително различни. Замириса ми на прясна боя, на прах от току-що издялан камък и на прана вълнена прежда, приготвена за тъкане. Докато обикаляхме из лабиринта на каналите, виждах в дворчетата и през прозорците на домовете най-различни багри и шарки. На едно място боядисваха прежда, на друго бродираха гоблени; навсякъде кипеше работа. Видях художници и тъкачи. Лодкарят ме прекара покрай един огромен открит двор, в който имаше множество скулптури в различни етапи на изработка. Свърнахме в един страничен канал, облегнах се и заслушах песента на някаква птица, скрита в клоните на близките дървета. После със студена, остра болка разбрах, че не е птица. Първата песен беше последвана от цял поток звуци. Не можех да сбъркам финия почерк на музиканта: свиреше Оумъри. Казах на лодкаря да завие обратно, но той самият така се беше заслушал в музиката, че не ме чу и продължи напред. После мелодията завладя и мен: бях очарован от благозвучието, което ме бе развълнувало в залата на Домас. Последваха други мелодии: нежно проучване, последвано от радостен вик на познанство. Ниско сведените клони се разтвориха и откриха малък кей, на който седеше Оумъри, потопила във водата изящните си боси крака. Когато лодката мина покрай нея, тя изсвири последната нота — беше тон на радостен поздрав после свали флейтата от устата си и ме погледна. Червената й коса образуваше блестяща рамка около бледото й лице, но на светлината видях, че не приличаше на моята толкова, колкото си бях мислил: беше по-тъмночервена от моята и по-мека. Оумъри беше облечена в бяла туника, която достигаше до средата на бедрата й и се спускаше свободно по съблазнителната й фигура. Усмивката й беше свенлива, но ме накара да се изчервя, а после да се натъжа, защото знаех, че трябва да я отмина.
— Знаех, че ще дойдеш. — Гласът й беше приятен и мелодичен като нейната музика. В него нямаше нищо престорено: тя наистина беше знаела и, по някакъв начин, аз също бях знаел. Оумъри посочи с флейтата си към една бяла къща със стръмен син покрив: нейния дом.
— Заповядай.
Имаше само един отговор, който можех да дам, но когато се насилих да го произнеса, всичко се обърна наопаки и се чух да казвам.
— Да. С удоволствие.
Изкатерих се на кейчето и се разтреперих, когато тя ме хвана за рамото, за да ми помогне да се закрепя. Стояхме един до друг, съвсем близко, почти допрени. Беше висока и без труд надзърнах в очите й: бяха сини; после тя вдигна брадичката си и очите й станаха зелени; вдигнах я още — и сега бяха сиви. Устните й бяха подпухнали от флейтата. Само за целувка. Тя ме хвана за ръка и ме поведе към къщата. Чух лодкарят да се смее тихо и стърженето на дърво, когато той се оттласна от кея. Исках да се обърна и да му кажа да чака, защото нямаше да се бавя повече от минутка-две, но чух как плясъкът на веслата се отдалечава и влязох в къщата. Беше слабо осветена, с много фини, изкусно изработени гоблени. Голямата стая беше застлана с възглавници в пастелни тонове, наредени в кръг около малка табуретка. Оумъри седна на табуретката и потупа най-близката възглавница. Седнах, обзет от множество въпроси и объркване, но имах сили само да мълча.
Музикалният й глас наруши тишината.
— Разбираш ли какво става? — Поклатих отрицателно глава. Тя вдигна флейтата. — Ти си единственият, за когото свиря. — Все още не разбирах. Оумъри вдигна флейтата по-високо, почти я допря до устните си. — От първия момент, в който засвирих, в ума си виждах един човек. И за този човек творя моята музика. — Тя млъкна, свали флейтата и поклати глава. — Не. Това не е вярно. — После притисна отново флейтата до гърдите си. — Правя я за себе си. — Отново вдигна флейтата. — Но я свиря за… теб. Ти си човекът от ума ми. — Флейтата отново почти докосна устните й. — И ти си тук, откакто… откакто… винаги.
Тя засвири. Заслушах се и видях малко, бледо момиченце; то беше тихо и сериозно, вечно замечтано. Защо пиша „видях“? Представете си, че ушите ви са очи и мелодиите създават форми и цветове, по-добри от тези на всяка картина. Момиченцето обичаше всеки звук, бил той пронизителният писък на птица или шумът от удар на сухо дърво о кея. Видях я как твори собствени звуци, използувайки обикновени неща за създаване на необикновени тонове. Видях я как от тези звуци създава първата си цяла песен. Винаги свиреше пред огледало и в огледалото видях образ, който не можех съвсем да разбера. Образът се замъгли и тогава видях момиченцето израснало в девойка с набъбнали зърна на гърдите и бедра, загладени от настъпващата женственост. Седеше пред огледалото, а червената й коса беше разпусната; беше свела глава над нова флейта. Свиреше любовна песен, но от запъването се разбираше, че композира нещо свое. Видях, че погледна в огледалото, сякаш търсеше одобрение. Най-напред помислих, че виждам там собственото си отражение; но червената коса, която блестеше в огледалото, имаше малко по-различен цвят и лицето, което се усмихваше одобрително, не беше моето, а нейното. Музиката ме пренесе в бъдещето: видях как момичето стана жена, видях нейната музика да се усъвършенства, видях жената да свири пред важни хора, от които чакаше одобрение. Но винаги имаше един човек, чието одобрение всъщност търсеше Оумъри, и този човек бях аз.
Песента свърши. Отворих очи и видях сълзи в очите й, но това бяха сълзи на радост.
— Сега чуй първата песен, която прозвуча в ума ми — каза тя. — Но… никога не можах да я изсвиря…
