И аз вдигнах моята и като ехо повторих:
— За Далечното царство.
За известно време всичко в Ираяс вървеше добре. Срещите с Домас и Равелайн ни донесоха безброй покани: ние се хранехме и пиехме на богати трапези, научихме нови танци в грандиозни бални зали, обсипваха ни със скъпи подаръци и безброй почести. Нощем плувахме по сребърните канали на осветения град, пеехме песни и новите ни приятели ни прегръщаха през раменете. Денем се разхождахме из чудни градини и още по-чудни галерии, където бяха изложени скъпоценностите на Вакаан. Видях Оумъри още един път: изучаваше стойката на някакъв велик арфист. Мистериозната връзка между нас отново пламна и Оумъри обърна глава към мен; но раната от смъртта на Диос неочаквано ме заболя и аз бързо се отдалечих, преди тя да ме види.
Шокът от тази неочаквана среща разбуди в мен усещането за опасност и аз отново започнах да се безпокоя. Не можех вече да не си давам сметка, че бяха минали цели седмици, а не бях повикан на втора среща с царя. Бих могъл да направя цял път от бележките, които бях изпратил до него със запитване докъде е стигнал по въпроса за търговското споразумение. На някои не получих отговор; на другите отговорът беше неопределен: „Тези въпроси са сложни. Предварително ти благодарим за разбирането, което проявяваш за това неприятно, но необходимо закъснение.“
Разтревожен от тези студени отговори, изведнъж забелязах продължителното отсъствие на Дженъс. Дадох си сметка, че беше минало доста време, откакто не го бях виждал, и започна да ме гризе ново безпокойство. А и преди това с всеки изминат ден той идваше по-рядко. Спомних си и последните бележки, които бях изпратил до неговото жилище: те имаха същата съдба като онези, които бях изпратил на царя. Неговият слуга, Гатра, винаги отговаряше, че за съжаление господарят му е с принца и не бивало да ги смущава. Може би друг ден? Но всеки ден, който определяхме, все излизаше неудобен.
Накрая тръгнах към любимата кръчма на нашите хора. Разходих се из огромното пристанище. След толкова време, прекарано сред съвършенството на богатите квартали, порутените пристанищни сгради и шумното бърборене на обикновените хора ми подействаха освежаващо. Сигурно изпитвах носталгия по пристанището и неговите гледки и миризми, и по чувството, че там всеки, бил той рибар или продавач, или дори някоя дама, която натиска с пръст рибата, за да види дали е прясна, е равен с другите.
Сержант Мийна и останалите ми се зарадваха. Лайън ме помоли да си прибера парите и в чест на моето посещение почерпи всички в кръчмата. Докато пиехме и си разменяхме клюки, се огледах и видях, че хората ни си прекарват добре. В компанията им имаше доста пламенни млади жени, и то добри жени, дъщери и млади вдовици на работници или търговци. Помислих си, че ще последват много женитби, и се зачудих колко ли от моите хора ще останат и колко ще дойдат с нас, когато си тръгнем. Останалите мъже в кръчмата, много от тях вече приятели на Мийна, бяха яки, трудови хора; имаше само неколцина с мошеническата усмивка на крадци на дребно. Сержантът попита как се чувства Дженъс.
— Надявах се, че ти ще можеш да ми кажеш — отговорих аз. — От известно време не съм го виждал.
Мийна се намръщи, после се насили да си придаде бодряшки вид.
— Знаеш как понякога се държи капитанът, господарю — отговори ми той със смях. — Крие се като язовец в дупка, а после изскача и се втурва наоколо. Не се безпокой. Скоро ще се появи за някоя лудория със старите си другари.
— Чули ли сте изобщо някакви новини за него? — попитах аз.
Лайън се ухили похотливо.
— О, ама той не учи никакви магии, господарю. Капитан Грейклок е разгонен досущ като нас. — Той ме бутна с лакът. — Някои казват, дори повече.
Мийна го прекъсна с поглед и ми каза:
— Не му обръщай внимание, господарю. Капитан Грейклок може и да е отишъл да се поразвлече тук- там. Да се запознае с някои чудатости. Ама само така, за забава.
— Тези… хм… развлечения… имат ли нещо общо с принц Равелайн? — попитах аз. Знаех отговора, но ми се щеше да съм сгрешил.
Колебанието на Мийна ми подсказа, че не съм.
— Е… може би имат, господарю — каза той, въздъхна и се намръщи. — Чувам, че падал голям разврат. — Той се засмя нервно. — Но няма защо да се тревожиш, господарю. Това е просто мъжки каприз, който бързо ще премине. Когато всичко свърши, капитан Грейклок няма да се даде на принц Равелайн.
— Чие проклето име чувам? — изкрещя един пиянски глас. — Принц Равелайн, така ли? — Един едър червенолик мъж пристъпи тежко към нашата група. — Това е моята кръчма, господа. Не искам името му да уронва доброто име на заведението.
Погледнах собственика, заинтригуван от омразата му. Мийна и другите се отдръпнаха; някои нервно замърмориха. Мийна се почувства задължен да обясни на стопанина:
— Дошли сме тук да се почерпим като приятели, човече. Ако не ни искаш, ще отидем другаде.
Очите на кръчмаря се замъглиха, той пи жадно и след това кресна:
— Щом казвам, че е проклетник, значи е проклетник, по дяволите! Мръсно куче! Макар че едно куче не може да стори толкова злини, колкото е сторил този! — Преди да продължи, няколко приятелски настроени клиенти го сграбчиха. Той размаха ръце, опита да се освободи, но не успя; две жени, според мен дъщеря му и съпругата му, го отведоха през една врата. През това време стопанинът продължи да сипе псувни по адрес на Равелайн и неговите постъпки.
Всички се разтревожихме, но най-разтревожен беше Мийна. Той се озърна нервно, огледа и подлеците, които бях забелязал по-напред. Но там, където бях видял мошенически усмивки, сега имаше само лоши маски на учтива незаинтересованост.
— По-добре бързо да намерим друга кръчма — промърмори сержантът на Лайън. — Този кръчмар ще ни създаде неприятности. Лайън енергично закима.
— Признавам, че е недодялан човек — казах аз. — Но каква неприятност може да ни създаде? Думите му може да са неприятни, но царят иска неговите поданици да говорят това, което мислят. Нали чухте, самият той го каза.
Мийна се размърда неспокойно и се наведе към мен.
— Царят може да казва всичко, господарю, но нещата тук долу — той почука по масата за по-голяма убедителност — не стават така. И от онова, което съм чул, горе е същото.
— Бъди по-конкретен — прошепнах аз.
Мийна поклати глава.
— Не е разумно да разискваме много по този въпрос, господарю. Навсякъде има уши. — Мийна посочи един негодник, който се промъкваше по-близко до нас. — Само едно ще ти кажа: може би добрите намерения на царя се опорочават от друг. И този друг, ако разбирате кого имам предвид, изглежда, много лесно се обижда. Знае се, че когато се говорят лоши неща по негов адрес, се случват недобри работи.
Исках да попитам още нещо, но онзи, който се промъкваше, беше вече почти до нашата маса, обърнал гръб в заучено безразличие, но видимо наострил уши. Затова казах високо:
— Приятели. Следващата почерпка е от мен. Да пием за царските домакини. — Последва шумно съгласие с моето предложение, а малко по-късно — невинно веселие. Мийна ми намигна, че трябва да си тръгвам и че след малко те небрежно ще ме последват.
Върнах се в двореца си силно разтревожен. Чудех се какви може да са „развлеченията“, уреждани от Равелайн. Най-вероятно оргии, сексуални извращения и забрава, премесени с магия. Спомних си голямата притегателна сила на тези неща за Дженъс. Току-що бях разбрал, че не всичко в Ираяс върви по мед и масло. Замислих се за важните преговори с царя. Знаех, че Домас не ме беше излъгал като говореше за своя интерес, нито пък прикриваше някаква тъмна цел. Отново ме обзе надежда и си спомних, че нищо не бях видял, само бях чул. Не се съмнявах в нито една дума, казана от Мийна, но самият той го беше чул от трета или четвърта ръка. И не само това, упрекнах се, нима самият аз не бях допуснал моята антипатия да повлияе на мнението ми? В края на краищата на какво почиваше тази ми антипатия? Принцът не беше сторил нищо, с което да я заслужи.
Докато се мъчех да разнища това кълбо от противоречия, се появи Дженъс. Нахлу в стаята ми пълен с енергия, духовит, с повишено настроение.
— Липсваше ми, приятелю! — избоботи той и ме удари по гърба. — Толкова дълго се рових в прашните
