— Но поне знаем, че целта е благородна, свещена — отговори Касини. Като наш жрец той имаше право да отговори. — Поличбата предсказва, че Далечното царство лежи точно зад планините, които приличат на юмрук.
— Не позволявай желанията да замъгляват силата на разсъжденията ти, млади братко — смъмри го Гамелан. — Видяхме само планини… но не и онова, което лежи зад тях.
Касини се поколеба и не отговори и аз се изплаших, че в тази пауза нашият шанс може да пропадне. Поличбата не казваше нито „да“, нито „не“. Окончателното решение все още зависеше от Съвета на жреците.
— Мога ли да говоря, повелители? — попита Дженъс. Гамелан кимна. — Вие казвате, че ще се сблъскаме с големи опасности и резултатът от експедицията е под въпрос.
— Това показва поличбата — съгласи се Гамелан.
— Има ли обаче някаква опасност за Ориса? Ще бъде ли някой застрашен, ще пострада ли някой, ако експедицията не успее?
— Само вашите семейства — каза Гамелан. — Защото неуспехът определено ще означава смърт. По този въпрос поличбата е ясна.
— Всеки мъж тук е готов да рискува, повелители мои — намесих се аз. — В сърцата си всички ние знаем, че тази експедиция може да се увенчае с голяма слава. Слава за нашата скъпа Ориса… бисерът на целия цивилизован свят.
Жреците дълбокомислено замълчаха, сетне тихо започнаха да се съветват. Накрая Гамелан се обърна към нас и заяви.
— Дава ви се разрешение.
— Слава на Те-Дейт — отговорихме дружно ние. В ума ми изникнаха планините, приличащи на стиснат юмрук, и заснеженият проход, който минаваше през тях. За момент ми се стори, че виждам блясък. Златен блясък от мястото, където се срещаха палецът и показалецът. Блясък оттам, където ни чакаше Далечното царство.
ГЛАВА ШЕСТА
ЛИКАНТИЯ
Боговете се бяха погрижили за всичко: денят беше слънчев, безоблачното небе нежносиньо, откъм брега полъхваше лек ветрец, наситен със сол. Единственото неприятно нещо на този фон беше Ликантия — съвсем неподходящ град за такъв прекрасен ден. За този град трябваше друг фон: времето да е мрачно, буреносни облаци да покриват небето, леден вятър да вие като изгубени човешки души, морето да прилича на сиво-бял водовъртеж. Това са кошмарните одежди, които заслужаваше онази Ликантия.
Оттогава тя много се промени, така че позволете ми да я опиша по-пълно. Градът е построен в края на един полуостров, приличащ на изкривен пръст. В този пръст е разположено едно от най-големите известни дълбоководни пристанища. Според едно предание в този край на полуострова някога имало вулкан; много преди човекът да скъса оковите си, да се освободи от божия дом и да се засели на земята, вулканът изригнал, защото тогава огънят воювал с водата; но морето, както винаги, излязло победител. Пристанището всъщност е кратерът на този вулкан и много Орисианци желаеха той отново да се събуди, защото Ликантия бе донесла много смърт и мъка на нашия град. Кратерът е много стръмен и от полуострова към пристанището има само един път, леко полегат коридор, който може би се е получил от стичането на лава, впоследствие втвърдена. Та този коридор е изгладен от човека и от времето, докато се е превърнал в изсечен скат. Около пристанището и надолу, към стеснената част на полуострова хората, станали известни като ликантийци, построили своя град. Полуостровът е тесен и поради това ликантийците не градят ниски къщи като в Ориса, а високи, източени към небето постройки… постройки, които приличаха на монолитни блокове, изсечени от жесток гигант. Всеки ден слънцето осветяваше улиците под сградите само няколко минути. Дженъс ми беше казвал, че тези постройки приличали на мравуняци, натъпкани с жилища и работилници. Колкото е по-висок етажът, толкова по-скъпо е жилището. Но очите ни почти не забелязваха тези каменни кули, защото погледите ни бяха привлечени от мрачния морски замък на върха на полуострова. Оттам, заедно със своя съвет от магьосници, управляваха двамата върховни жреци-крале, властелините на Ликантия. В този замък бяха техните катакомби с богатства, а далеч под тях — влажните ликантийски тъмници и килиите за мъчения.
Дворецът изглеждаше недостъпен. Но веднъж вече беше превземан. Битката започнала с предателство през нощта и завършила с огън и меч. Беше паднал в ръцете на орисианците двайсет години преди да се родя, по време на последната битка от Втората война на градовете, когато сме извоювали свободата си от окупаторите, газили ни с тежкия си ботуш цели пет поколения. След победата обаче, вместо да изтребим всички ликантийци, ние сме сключили справедлив мир. Нашите управници смятали, че ако я няма Ликантия, може да се появи друга сила, която да се окаже също толкова враждебна. Или пък, ако бъде окупирана, проклетата страна може да стане причина за възникване на анархия. Не сме искали да държим Ликантия и като васална държава — ползата от поддържането на гарнизон в една враждебна страна е много съмнителна. Ето защо морският замък все още се издига на полуострова. И щом градът щял да остане да съществува, човещината и почитта към боговете изисквали ликантийците да имат възможност да се защитават от пиратите, които гъмжаха в Тясното море. Единственото, което сме искали, били репарации за щетите, нанесени на Ориса, за принасяне на жертви за духовете на убитите през двете войни и дарове за техните наследници. Имало й едно друго изискване: постоянно да им се напомня за тяхната грешка да считат Ориса за град на богати търговци и безсилни богове. Ето защо орисианците заповядали да се разруши огромната стена, построена в най-тясната част на полуострова. Ние сме изтръгнали от техните магьосници тайните на магиите за защита на стената и нашите най-способни жреци обединили силите си, за да направят магия за упадък и отслабване на града. Пречистването на града преди извършването на ритуала продължило повече от година, а самото заклинание — цял месец. По време на заклинанието умрели трима жреци, а след завършването му били необходими легиони от ликантийски пленници, за да почистят развалините и в някои случаи да съборят недосъборените стени.
Когато наближихме Ликантия, Ийнес ми махна с ръка. Отговорих му. Освен Ийнес, сержанта Мийна и десетте войници, доброволно пожелали да съпровождат Дженъс по време на експедицията, имахме и една огромна открита кола, теглена от волове и натоварена с нашия багаж и сандъците, в които държахме златото и среброто си. Дженъс, Касини и аз яздехме на коне.
— Защо — чудеше се Ийнес, сочейки развалините, където някога се беше издигала стената, — ликантийците не строят извън чертите на стария град? Да не би да се страхуват от горски духове?
— Добър въпрос, приятелю, — отбеляза Дженъс. — И за това си има причина. Ликантия мисли за позорно събарянето на защитната стена и съм чувал да казват, че един ден тя отново ще бъде издигната. Ето защо градът не се разширява извън границите на тази развалина и никой ликантиец не строи отвъд нея от страх да не признае, че одобрява поражението.
— Трябвало е да продадем мъжете им на ифора — намеси се Касини, — да вземем жените им да си доставяме удоволствие с тях, да не оставим в града камък върху камък и да поръсим земята със сол. Не мога да виждам много далеч в бъдещето, но имам предчувствието, че Ликантия отново ще ни създава неприятности.
— Строги думи — каза Дженъс. — Не съм съвсем съгласен с теб, че Ликантия е трябвало да бъде напълно унищожена. Отвъд Тясното море, във Валори, беше сторено точно така и аз имах възможност да видя резултатите. Но ти си прав, че Ликантия иска да възвърне старата си мощ. Когато служех тук, непрекъснато слушах такива приказки. И ако успеят, те отново ще нападнат Ориса. Ликантийците не забравят лесно онова, което считат за неправда. Според мен е добре да си държим езика зад зъбите, щом ще потеглим оттук. Всички ние може да сме Орисианци или на орисианска служба, но подчертаването на този факт в Ликантия едва ли ще ни спечели приятели. Нито тук, в Ликантия, нито оттатък Тясното море, във Валори. Защото Ликантия има дълги ръце и макар че съм служил в гарнизона, чиито наблюдателници виждаме през последните два дни, не знам до къде стигат. Нека пътуваме като анонимни търговци, без да афишираме лоялност към когото и да било. Така е много по-безопасно. — Той млъкна и се усмихна малко засрамено, после каза съвсем официално:
— Извинявам се, почитаеми Амалрик. — Искам да кажа, че бих препоръчал такъв неутралитет… но решението си е твое.
