бряг, който имаше лоша слава. Всичко останало беше загадка — на картата нямаше никакви отметки, никакви градове, никакви граници на племена или народи; отвъд Пиперения бряг Дженъс беше означил една голяма планинска верига, известна само на него, тъй като родното му място се намираше някъде в този район.
— Чух някои истории — беше ми казал той, — в които се твърди, че владетелите на Ликантия тайно изпратили изследователи на изток, отвъд Редонд, дори отвъд Пиперения бряг. Но никога не срещнах човек, който да потвърди, че наистина е участвувал в такава експедиция, така че не им вярвам.
Сержант Мийна заедно с Дженъс се грижеше въоръжението ни да бъде такова, че да не приличаме на суетни Орисианци. Останалите неща — коне или мулета, храна, палатки и така нататък щяхме да купим или да ни направят в Редонд.
Дженъс тайно ми съобщи, че има да урежда други въпроси, за да осигури успеха на нашата експедиция… въпроси, в чието уреждане би било неразумно да се ангажира човек от моя дом. Също така ми каза, че не бива да се тревожа от честите му отсъствия или от появата на някои хора, с които имал работа. И добре, че ме предупреди; иначе, когато първия път видях човека, който се тътреше в двора на нашата странноприемница, щях да накастря Мийна и ликантийския страж. По-късно научих, че мъжът или жената, които често са най-опасни, могат да приличат на бог или богиня и да се държат като светци; докато истинският светец може да има вид на чудовище. Но Грейф приличаше на злодей. Ийнес пръв го забеляза, подсвирна и ме попита дали да провери що за човек е този там долу.
— Сигурно е богат — каза той. — Предполагам, че майките му плащат добри пари да плаши децата им, когато не слушат.
Грейф беше с два-три пръста по-висок от мен, но два пъти по-пълен. Имаше едро, набито тяло като на носач или пивоварец. Ако беше работил в един от тези два бранша, причината да го изхвърлят беше очевидна: ушите му бяха отрязани, което в Ориса беше знак, че е крадец, осъждан три пъти. Ръцете му бяха обезформени, изкривени. Отначало мислех, че е недъгав, после видях под навитите ръкави на мръсната му копринена риза белези от верига. Бяха го измъчвали.
Извиках му и го попитах по каква работа идва. Отговори ми, че търси капитан Дженъс Грейклок, човек, който някога е служил в Ликантия. Гласът му беше басов, като на човек който би могъл с успех да пее молитви. Ийнес го попита как се казва.
— Грейф.
— Хубаво име — измърмори слугата ми. — По каква работа?
— Лична… с капитана — отговори човекът.
Дженъс излезе от стаята си и се показа на балкона.
— Аз съм Грейклок. Кой те изпраща? — Човекът не отговори… или поне не се чу никакъв глас. Само направи с ръка три бързи движения.
— Качи се горе, човече — каза Дженъс. — Ийнес. Донеси ни вино.
Грейф може и да беше измъчван, но не беше осакатен. Той пъргаво се качи по стълбите — заприлича ми на някоя от големите маймуни от север в клетките на орисианските градини. Туниката му за миг се разтвори и зърнах ножницата на скрито оръжие. Дженъс го покани в стаята си и двамата прекараха там цели два часа. После Дженъс излезе и помоли да удвоя охраната на златните монети. Поколебах се, тъй като не исках да имам никаква работа с този Грейф, но разбрах, че ще се покажа като глупак. Положително по време на пътуването, което ни предстоеше, щяхме да имаме работа с такива разбойници, пред които с умиление да си спомняме за Грейф като за непорочна дева.
Аз лично имах собствени проблеми, които трябваше да реша, защото наемането на кораб, което смятах за нещо лесно, се оказа направо мъчително. Харесах един дълъг, красив кораб, който според някакъв пристанищен безделник беше с триъгълно платно — не можах да го видя, защото в момента беше навито. Огромният рул, който можеше да се върти само от двама души, беше отстрани и извитата му дръжка бе издялана като чайка, сигурно за да може корабът да пори плавно и бързо морските вълни. Извитият нос и кърмата бяха богато украсени, макар че кубриците сигурно щяха да са претъпкани. Корабът беше или нов, или изключително добре поддържан, но за мен най-важен беше окаченият на две красиво извити греди аутригер от лявата му страна, тъй като се страхувах, че стомахът ми няма да се отнесе благосклонно към първото ми морско пътуване. Преминах от една палуба на друга през трите кораба, които се намираха между кея и избрания от мен красавец. Посрещна ме един човек с вид, какъвто според мен трябваше да има всеки моряк — бос и гологлав, с измачкана жилетка и навити панталони. Той огледа дрехите ми и кимна почтително. — Да пътувате ли искате, господине? Представи ми се като Л’юр, капитан и собственик на „Китиуйк“, и още преди да изслуша предложението ми, настоя да ме разведе из кораба. Тогава знаех малко за корабите. Сега обаче зная много, зная абсолютно всичко за отвратителните изобретения и части, много повече на брой, отколкото човек може да изброи за цял ден. Честно казано, мисля, че е достатъчно да знаеш какво е кърма и нос и да изхвърлиш всички лишени от смисъл и използувани от моряците наименования. Накрая се върнахме в задната част на кораба, която той нарече задна палуба, и седнахме да изпием по една, както той я нарече, незаслужена чаша вино. Сипах доста вода във виното си. Капитанът каза, че е обмислил предложението ми и че за него ще бъде чест да ни закара до Редонд. Каза сумата. В злато. И искаше да я получи предварително. Като чух това, едва не разлях киселото му вино по палубата и отговорих, че искам само да наема коритото му, а не да го купувам. Той се усмихна, сякаш казаното от мен беше някаква особено сполучлива шега, и ми заговори за опасностите по Пиперения бряг.
Попитах го какви са чак толкова тези опасности. И той ме затрупа с отговори. Спомена за подводни скали, които непрекъснато променят мястото си; за морски водовъртежи и морски чудовища; за пирати; за подветрени крайбрежни скали; за щормове, които идват изневиделица от ясно небе, несъмнено причинявани от някой могъщ зъл жрец някъде по Пиперения бряг; за звезди, които променят положението си, така че лоцманът трябва да се осланя само на усета си. И като ми изреди всичко това, каза:
— Моят кораб е бърз и аз ще наема най-опитните хора, хора, които могат да връзват морски възел и да стрелят с балиста, да опъват и събират платна. Надявам се, че някои от твоята свита знаят кой край на стрелата се слага в лъка.
Така започнаха преговорите. Всеки ден отивах на палубата и започвахме да се пазарим и надлъгваме, да се разхождаме напред-назад. Когато най-сетне стигнахме до споразумение за кораба и екипажа — два пъти по-голяма сума от тази, която бях предложил, половината при потегляне, половината при пристигане в Редонд — бях готов — и можех да го направя — да опаковам всичките четиринайсет души от моята група, да ги метна на рамо, плюс сандъците ни с пари, и да преплувам това проклето от боговете море. И да ви кажа, нищо не се е променило в начина, по който моряците се пазарят, от онези далечни години до ден днешен.
Един ден, когато търпението на Л’юр най-сетне се изчерпи, се случи нещо странно. Върнах се в странноприемницата и видях, че Грейф ме чака. Носеше здраво завързан чувал, в който имало някои „скъпоценности“ — така каза — за Дженъс. Предложих му да ги даде на мен, но той отказа — капитан Грейклок настоявал да ги предаде само на него и освен това трябвало да му се плати. Мислех да му напомня, че аз съм наел Дженъс и той работи за мен, така че не може да има никакви тайни, но си дадох сметка, че съм изморен от безкрайните пазарлъци с Л’юр. Просто от учтивост предложих на Грейф чаша вино. Той прие и седнахме в един тих ъгъл в общата стая на странноприемницата.
— Смешна работа — почна той. — Аз, дето идвам от сиропиталище, да си пия пиенето с един богат търговски син. Ама никой от моите няма да го повярва. — Той се засмя доволно, показвайки черните си зъби. — Че и виното ми е по-сладко, като зная, че си го пия с един Антеро.
— Откъде знаеш името ми?
— Чух го от един войник. Разправяше на приятеля си. Ама не знае, че с мойте уши, дето ги няма, пак чувам всичко. Не се бой де! Много тайни знам, ама като е за приятел, нищо не казвам. Понаучих едно друго оттук-оттам. — Ръката му почти нежно погали белезите на веригите. Дощя ми се Дженъс да дойде по-скоро. От присъствието на този човек ме побиха тръпки.
— Значи си чувал за моето семейство? — попитах го аз.
Грейф кимна, след това се завъртя на стола и повдигна туниката си. Стомахът ми се сви. И преди бях виждал белези от удари с бич, бели и усукани… но никога толкова дълбоки. Бичът бе разкъсал месото до коста.
— Едно време — каза Грейф, обърна се към мен и смъкна туниката си, — щастието ми се усмихна и се
