съгласих да свърша една работа за Нису Саймън. Да. Да. Виждам как ме гледаш. За господаря Саймън, търговеца. Дори един уличен негодяй кат мен е чувал за вашата вражда. Във всеки случай не той плати, а аз. Над сто удара. Би ме с бича, дето сам си го е направил. А под къщата са изкопали подземие. С килии. Не зная дали съм пищял. Сигурно съм пищял. Всеки ще пищи, ако в бича са вплели желязо. — Той се усмихна и облиза устни, сякаш си спомни за любовна прегръдка. — После ме хвърлиха в залива. Не мислех, че ще оживея. Ама оживях. И се заклех да дочакам друго време. Друго място. Знам, че не съм много за пред хората, и гледам да не се мяркам на открито. И точно затова може би ще ти помогна да направиш онова, което искащ, та да си върна малко на Саймън. Съвсем малко. Малко тук, малко там… Ама една мишка малко по малко успява да изяде цял хляб.
Грейф пресуши чашата си. Направих знак за още и той доволно се ухили. Озърнах се. Малцината посетители гледаха как Грейф се препъва към тоалетната, а не мен. Наведох се и опипах вързопа, който той бе донесъл за Дженъс, също като дете, което се опитва през опаковката да разбере какъв ще е подаръкът за рождения му ден. Шишета… кутия… някакви неща, които шумоляха като изсушени билки… няколко пакета семена… и изведнъж нещо ме поряза. Видях острието — беше пробило вързопа. Бързо доразкъсах плата. Острието беше извито. Беше малък сърп, миниатюрно подобие на жътварски. Но беше направен от злато… и знаех, без да гледам, че на острието са изписани букви. Беше предназначен за рязане на билки и други растения… но не за готвачи или камериерки. Тези растения се използуваха за магии. От жреци.
Зачудих се за какво му е на Дженъс Грейклок този забранен магически инструмент. Чудех се какви ли могат да бъдат другите предмети във вързопа и си помислих, че мога и да проверя. Спомних си въпроса, който Гамелан, най-старият от жреците, беше задал на Дженъс преди да тръгнем от Ориса, и отговора на Дженъс. Той дойде почти едновременно с Грейф, който се върна от тоалетната, и не му казах какво съм видял. Можех да поставя въпроса много по-късно, на четири очи, защото наказанието за притежаване или използуване на неща за извършване на магии от човек, непринадлежащ към съсловието на жреците, беше от затвор до смърт.
Тази нощ за първи път от месеци отново ме споходи моят кошмар. Не можех да си спомня какъв беше по-рано, но от този ден нататък лицето на пазача, който ме извеждаше от лодката и ме водеше към съдбата ми, беше като лицето на Грейф. В съня ми обаче едното му око беше изчезнало и от кухината към мен се гърчеше нещо като червей или светлина.
На следната нощ ни сполетя друг ужас, и то съвсем реален. Беше пълнолуние. Качих се в стаята си и тъкмо преди да си легна чух лай. Грабнах кинжала си и изскочих на балкона. В светлината на двете мъждиви факли на вратата видях в средата на двора да стои приведено някакво същество. Сигурно беше дошло от земните недра, повикано от заклинанията на някой жрец. Беше хиена, неокосмена хиена, изгладняла до смърт, но с човешко лице.
Съществото проговори… с човешки глас, който сякаш идваше от тъмниците на властелините на Ликантия.
— Викат ви — излая то. — Викат ви в замъка. Всички мъже, всички жени, всички, които не са ликантийци. Викат ви в един часа. Оракулът посочи този час. Това е заповед на властелините. Трябва да се подчините. Викат ви. Онзи, който не се подчини, нека умре, нека умре от огън, нека умре от вода, от смачкване, от падане. Това е повелята на властелините. В един часа.
Съществото изскочи от двора на калдъръмената улица и хукна към съседната странноприемница. Обърнах се и видях Дженъс; лицето му беше каменно.
— Това означава смърт — каза той. — Страхувах се, че ще ни надушат… — Заповядай всички да се облекат. Никой да не носи оръжие, дори обикновен нож. Трябва да бъдем на площада преди пясъкът от часовника да изтече… иначе всички ще умрем.
Улиците на Ликантия бяха зловещи: тук-там объркани чужденци носеха факли; мълчаливи патрули от ликантийски войници горделиво ходеха по улиците, отказвайки да отговарят на каквито и да било въпроси, само повтаряха, че всички трябва да се подчиняват на заповедта. Високите сгради бяха тъмни, сякаш вътре нямаше никой, но от време на време зървах на прозорците по някое бяло лице, което хвърляше поглед навън и бързо се скриваше зад пердето.
Аз започнах да се разпореждам, а Дженъс побърза да се върне в стаята си. Чух как нещо се счупи, после настъпи тишина. Трябваше да го викам три пъти, докато излезе. А докато вървяхме по улиците, чух, че спря при Мийна. После отиде при Ийнес и го попита тихо дали може да чете. Ийнес бе изплашен, но успя да отговори, че знае, понеже не е варварин от Ликантия.
Накрая Дженъс дойде при мен.
— Дръж — прошепна той и ми подаде парче метал.
— Научи това. Издекламирай го точно когато трябва. Ще разбереш кога. Дадох по едно на Мийна и на Ийнес.
— А какво ще стане с Касини? — попитах също шепнешком. Жрецът вървеше на няколко крачки пред нас.
— Той няма за какво да се тревожи. Плащът на себеподобните ще го покрие — отговори Дженъс и ми пъхна в ръцете едно боне, като тези, които използуват готвачите, та космите от главите им да не падат в храната.
— Сложи това на главата си. По-добре да не им се набиваш в очите.
Замъкът беше пред нас. Над главния му вход — портата беше отворена и решетката на крепостната врата вдигната — гореше голям огън, чийто буйни пламъци не се подхранваха с никакво гориво. Чух шепота на един от войниците:
— Магия… магия…
— Внимавай! — изсъска Дженъс. — Не казвай нищо и не мисли нищо лошо за онова, което ще се случи.
Вече беше достатъчно светло и можех да видя какво държа. Беше парче полиран месинг. Разбрах какъв беше шумът, който бях чул — месингът беше част от отражателя на една от лампите в стаята на Дженъс. На него с нож бяха надраскани думите:
Въпреки че бях изплашен, все още се чудех: първо на вързопа с магически предмети, а сега на това заклинание. Нима Дженъс Грейклок се мислеше за жрец? Но нямаше време за много размисъл — войниците ни заобиколиха и ни вкараха през портата в огромен двор.
В другия край имаше някакъв подиум, нещо като трибуна. На нея стояха двама мъже. Телата им блестяха и изглеждаха по-високи, отколкото на обикновени хора. И двамата носеха диадеми. Потреперих… Това не беше на добро. Обикновени хора, още по-малко чужденци, никога не се допускаха да видят властелините на Ликантия, техните върховни жреци. Чух как един войник мълви молитва, чух и звука на удара, когато Мийна го цапардоса.
Ликантийските войници ни подредиха в редици. На площада се бяхме събрали триста или четиристотин души, облечени и полуголи. Нито един от нас не беше с ликантийски дрехи. Мъже и жени, благородници и роби, деца и възрастни. Някои плачеха; други пиеха и се правеха на смели.
После между двамата властелини се появи някакво същество. Чух глас, който сякаш идваше отникъде и отвсякъде.
