Третото същество — сега видях, че това беше ужасният вестител, който ни беше повикал тук, същество, създадено посредством най-черните магии — слезе от подиума. То тръгна към нас и по някакъв начин разбрах каква щеше да бъде неговата роля: издирвач. Докато идваше, чух как вече душеше. Разбрах, че времето беше дошло.
Аз съм огледало, аз съм невидим…
Съществото се движеше бавно покрай редиците. Когато дойде до мен, един от нашите войници припадна. Чух как тялото му тупна върху плочите.
… Не чувствам нищо, не мисля нищо…
Демонът беше пред мен. Не смеех да погледна надолу. Почувствах отвратителната му муцуна да докосва босия ми крак и едва се сдържах да не го свия. Ти си това, което виждаш…
Не паднах. Хрътката ме беше отминала. Дочух озадачено скимтене в края на редицата, но не се осмелих да погледна натам. Животното изскимтя точно като собствените ми кучета — знаеше, че онова, което търси, е наблизо, но все още по някакъв начин се крие. Дочух драскането на нокти… да се приближава към мен. Ти си това, което виждаш…
И звярът пак ме отмина. Този път той излезе от редиците я спря между нас и властелините. Седна на задните си крака и зави срещу луната. Един път. Два пъти. Три пъти. Някой излезе от тълпата и се отправи към издирвача, призован от неговия вой.
Беше млада жена. И до днес си спомням колко миловидна беше. Беше млада… може би дори още момиче. Беше само по нощница. При други обстоятелства някой вероятно щеше да я пожелае. Но не и сега. Не тук. Ликантия беше избрала своята жертва. Тя отиваше към звяра. Краката й искаха да тичат, да избягат. Но магията не й позволяваше. Красивото й лице беше разкривено от ужас. Във въздуха пред нея се появи светлина, светлина като онази, която витаеше около властелините. Светлината се превърна в нож… къс нож с леко извито острие. Може би девойката бе използувала такъв нож в кухнята, ако беше от простолюдието, или пък някоя от нейните робини бе рязала с него сутрешния й плод, ако беше аристократка.
Тя бавно взе ножа и обърна острието към себе си. После направи първия разрез. Магията не й даваше да избяга, но й позволяваше да пищи. И никой от нас не можеше да избяга, не можеше дори да отвърне очи. Момичето направи още един разрез. И още. Писъците й и до ден днешен звучат в ума ми. Едва призори вече не можеше да пищи и я оставиха да умре. Демонът изчезна, на подиума не беше останал никой.
Обърнахме се и със залитане тръгнахме навън. Площадът остана празен. Само в средата, осветено от догарящите факли, лежеше нещо, което съвсем доскоро беше било красиво.
— Такъв е обичаят в Ликантия — каза ми Дженъс по-късно, когато вече бях в състояние да говоря. — Когато властелините или техните ясновидци открият опасност или заплаха, или някакво зло да застрашава града, те принасят жертва.
— Несъмнено винаги се намира някой чужденец.
— Не винаги — каза той. — Виждал съм жители на града, веднъж дори един млад жрец, сами да пожелават да бъдат принесени в жертва. Онези, които предлагат себе си, за да спасят Ликантия, са обикновено млади. И повечето са красиви. Понякога онези, които решават да се пожертват, са говорили срещу Ликантия. Или са потомствени врагове на града. Или просто се отличават с нещо. Затова те помолих да скриеш косата си. Може би поради тази причина… съществото, което не бива да се споменава… спря пред нашата група. А може и да не е така. Може би девойката е криела по-големи тайни и по-силни чувства от когото и да било от нас. И това… това не беше най-лошата смърт, която съм виждал за избраната жертва.
Поколебах се дали да го попитам откъде е научил защитното заклинание, но реших да се въздържа. Не беше въпрос, който може да се зададе на глас в Ликантия.
Време беше да тръгваме. Корабът беше комплектован с екипаж и провизии. Щяхме да отплуваме след два или три дни, при най-ниското ниво на прилива. Очевидно Дженъс беше намерил на черния пазар всичко, от което имахме нужда, тъй като повече не видях Грейф.
Дженъс, Касини и аз бяхме в една от градските ковачници и избирахме подходящи оръжия за пътешествието, оръжия, които да не издават нашия произход. Аз разглеждах една красива рапира от закалена стомана с предпазител, украсен със скъпоценни камъни и злато, и дръжка, обвита в златна нишка. Кинжалът към нея бе украсен по съшия начин. Ковачът заяви, че и на двете оръжия било направено заклинание за непобедимост. Попитах го дали мога да ги опитам. И двете сякаш плуваха в ръката ми. Но тъй като не бях опитен боец, попитах Дженъс какво оръжие според него да взема. Той самият не купуваше нищо — носеше същите оръжия, както когато го срещнах на плаца в Ориса.
— Вземи каквото ти хареса — отговори Дженъс. — Никой не може да каже какво трябва да бъде личното му оръжие преди да участва в битка, освен ако командирът му няма специални съображения. Но тези двете, толкова красиви, не са по моя вкус. Първо, защото не е препоръчително, особено в една малка група, началниците силно да се отличават от останалите бойци. От това следва, че ти не трябва да носиш никакви пера и шарфове, по доспехите да няма злато…нито пък скъпоценни камъни по рапирата ти. Нищо не се отразява на духа на войниците така силно, както смъртта на техния командир. Виждал съм как морски главорези убиват човек само за да му вземат сабята. Колкото до заклинанията… можеш ли да си представиш някой, бил той селянин, въоръжен само с тояга с накрайник от бронз, или велик военачалник, да тръгне на бой, без оръжията му да са благословени от някого? От жрец, магьосник или местен прорицател? Освен това самото полесражение гъмжи от магии и контрамагии по-нагъсто от прахта, вдигната от битката. Винаги съм смятал, че бойните магии и заклинанията на оръжията си противодействат и взаимно се неутрализират. Но това си е мое разбиране, или дори цинизъм. Тази рапира е добре направена, но все пак разгледай ей онази сабя.
Той вдигна ръка… и ковачът побърза да му подаде посоченото оръжие. Беше изработено като широк меч с две остриета, но по-къс и дръжката му бе за една ръка.
— Здрава е. И остра. Гледай сега… — Той хвана двата края на сабята и я огъна, а мускулите на ръцете му се издуха. Знаех, че стоманата трябва да се счупи… но вместо да се счупи, тя се огъна почти в полукръг. Дженъс пусна върха и кимна на ковача.
— Тук няма никакви магии, майстор Канадис. Само най-добра металургия.
— Ти ме разобличи — усмихна се ковачът. — Споделям недоверието ти за магията на бойното поле, макар че съм последният, който ще се откаже от благословията на жреца преди боя. Наех и един жрец да направи заклинание срещу ръждясване и на това, и на всички мои закалени оръжия, така че те могат да се използуват и на кораб например, без собственикът да прекарва цялото си свободно време в търкане с намаслен парцал.
— Здрава сабя — каза Дженъс. — По-добра е от рапира за пътуване, тъй като ще се наложи я да използуваш за всичко: от сечене на колове за палатка до рязане на храсти за правене на шишове, макар че няма да ти спестя ругатните, ако те видя да го правиш и да на-щърбваш острието. А тези прости, прави рамене на кръстачката спокойно ще спрат удара на врага, пък и няма да се заплитат… както при някои оръжия, които имам предвид.
Разбрах намека. Мислех, че Дженъс е забравил моето изпълнение като майстор на дуела на речния бряг в Ориса.
— Ето ти и един нож, който да я допълва — продължи Дженъс, подавайки ми един скромно направен кинжал, доста дълъг, с едно острие и канали от двете страни. — С него ще сечеш храсти и главорези. Винаги
