верен приятел дори къде е роден.
Дженъс тури ръка на рамото ми.
— Утре ще жалеем — каза той глухо. — Днес ще отплаваме.
Приготвихме се набързо. Оправих нещата си и си мислех, че за първи път през живота ми няма кой да ми напомня къде съм сложил четката за коса, коя дреха как трябва да се сгъне и така нататък. Осъзнах обзелите ме мисли и отново се проклех за егоизма си. Току-що бе умрял човек, а единственото, за което можех да мисля, бе дали правилно е затворена кутията с крема ми и дали е сложена в сандъка, където й е мястото. Сержант Мийна отдели един войник да ми помага, но помощта му не беше особено голяма. Добре поне че бях достатъчно любезен, за да не мърморя.
Потърсих собственика на странноприемницата и платих сметката. Той се закле, че знае някои от церемониите на Ориса и ще погребе тялото на Ийнес според ритуала, както се изисква от нашата вяра, така че никой маг да не може да вдигне мъртвата плът, да я оживи и да я направи свой слуга. Дженъс каза, че може да му се вярва, така че аз не си направих труда да спомена, че семейство Антеро има добра памет и ще бъде лошо, ако той не спази даденото обещание. Мисля, че ме гледаше в очите и го разбра.
Събрахме се на двора. Дженъс ни нареди и даде на всеки по един малък зъб, покрит със злато и окачен на верижка. Каза ни, че са от пор и ще запазят живота ни. Спомних си за моя любим пор и как Халаб го беше съживил. Може би това бе добра поличба за експедиция, загубила човек още в самото начало. Касини се намръщи. Магиите трябваше да се правят само от него, правилно… но той не каза нито дума и нахлузи амулета на врата си така бързо, както и всички останали.
Дженъс стоеше насред двора, загледан в един зъб, който му беше останал. Може би се чудеше дали той би спасил Ийнес, ако му го беше дал два часа по-рано.
„Китиуейк“ напусна пристанището на Ликантия много след зазоряване. Закъсняхме, защото трябваше да събудим Л’юр, той да намери моряците, които беше наел, да намери крайбрежен магьосник, който да направи удовлетворително предсказание за пътуването. Гъста лятна мъгла покриваше пристанището когато най-после откачихме въжетата от кея и четиримата моряци се хванаха за греблата да ни изведат достатъчно далеч, за да могат да вдигнат платното и да уловят лекия бриз, идващ откъм сушата. Носът на кораба сочеше към открито море. От едната ни страна беше чудовищният морски замък на властелините на Ликантия, а срещу тесния пристанищен изход се издигаше наблюдателната кула — нокътят на извитата, хищна скалиста ръка на пристанището, което, изглежда, не искаше да ни пусне да си отидем.
Обърнах се да погледна още един път към изчезващата зад нас Ликантия. Мъглата се вдигаше и видях кея, който току-що бяхме напуснали. Там стоеше някой… толкова неподвижен, че най-напред го взех просто за един от стълбовете. Познах го, макар разстоянието да беше твърде голямо и не можех да различа подробностите. Но аз знаех. Със сигурност знаех.
Човекът, който наблюдаваше нашето заминаване, беше Грейф.
ГЛАВА СЕДМА
БУРЯТА НА ВЛАСТЕЛИНИТЕ
През следващите дни с тъга си спомнях за Ийнес. Слънцето грееше силно, вятърът беше силен, а морето бурно. „Китиуейк“ се нахвърли върху бурните води като живо същество. За първи път предсказанието от Ийнес не се сбъдна. По вода се чувствах толкова добре, както и на суша. Често си мислех за него, когато вълните се разбиваха над кораба и ни измокряха до кости. Войниците непрекъснато стояха на борда и се държаха за коремите за огромно удоволствие на капитан Л’юр и останалите моряци. Касини също повръщаше много, което пък доставяше удоволствие на Дженъс. Морската болест, смееше се Дженъс тихичко, изглежда, не се влияе от магии. Шегата му ми харесваше, защото никога през живота си не се бях чувствал толкова здрав. Силата ми нарастваше с всяка измината лига по пътя ни към пристанището на Редонд. Кръвта ми все още кипеше от жажда за приключения и всички мисли за мрачната фигура на Грейф бяха изчезнали. Що се отнася до Ийнес, бях си обещал да извлека необходимия урок от неговата смърт, макар че все още не бях сигурен какъв урок бих могъл да извлека. Тайно посветих експедицията на него и се заклех, когато се върнем, да принеса в жертва угоена овца, за да съхраня спомена за него заедно с този за Халаб и майка ми.
Нещо обичайно за всеки пътешественик, тръгнал да търси нови страни, е в началото да не обръща голямо внимание на своите спътници. Всяка гледка е толкова нова и различна, че засенчва всичко, което вършат или изпитват другарите му, така че не мога да кажа как прекарваха времето си другите членове на експедицията. Спомням си, че Касини беше непрекъснато болен. Спомням си, че моряците мърмореха, макар и не много. Не си спомням много неща за войниците, с изключение на това, че сержант Мийна ги отдели от моряците и непрекъснато ги товареше с какви ли не задачи и упражнения. Спомням си също, че Дженъс стоеше повечето сам, задълбочен над разни карти и загадъчни документи.
В началото виждах други кораби — всичките далеч от нас, тъй като Л’юр беше доста предпазлив капитан и не искаше да изкушава пиратите. Но се чудех, както всеки неопитен моряк, откъде ли идват и накъде ли са се запътили. Мислех си, че сигурно не търсят някаква далечна страна, подобна на онази, която търсех аз, и се смеех на жалките им цели. Но като навлязохме в открито море, вече нямаше никакви кораби, защото малцина отиваха толкова навътре, а онези, които се осмеляваха, бяха предпазливи като нас.
Морето беше пълно с какви ли не същества. Имаше риби, които летяха над водата; костенурки, толкова големи, че можеха спокойно да носят на гърба си няколко души; насекоми с тела колкото човешка глава и дълги, криви крака, с които бързо се придвижваха от едни водорасли до други, за да хванат жертвата си. Видях същество два пъти по-голямо от нашия кораб, което изхвърляше вода през една дупка на главата си. Когато го доближихме, то избяга. По-късно видях две огромни птици или същества, които приличаха на птици, с грамадни кожени криле и дълги, остри човки. Те кацнаха на някакво тъмно тяло, носещо се по вълните, закрещяха доволно и закъсаха месата му. Когато се приближихме видях, че това бе трупът на едно от съществата, от чийто глави бликаха фонтани и за които вече споменах. В тялото му бяха забити няколко копия.
На следващия ден на повърхността се показа един морски гущер. Беше огромен и стар, целият покрит с рачета и какви ли не други животинки. Отначало моряците казаха, че било на късмет. Но той ни последва и те се разтревожиха и все по-често хвърляха мрачни погледи назад. Гущерът плува след нас дълго и погледите се смениха с проклятия. После изчезна. Но не го забравихме.
Скоро след това влязохме в район с голяма дълбочина и морето промени цвета си. Моряците мърмореха, че тук нямало дъно и в огромните дълбини живеел някакъв сърдит бог… бог, чието име не знаел никой жив човек. Капитанът се изсмя на приказките им, нарече ги суеверни глупости, на които никой истински моряк не обръщал внимание, но в тона му долових фалш и видях как докосна с пръст талисмана си. Освен това не направи нищо, за да спре приказките.
Страховете на моряците при пресичането на този дълбоководен участък, изглежда, бяха напразни. Не се случи нищо особено. Аз обаче разбрах откъде идваше тяхната нервност. Докато плувахме по тези води, не видяхме никакво живо същество — нито риба, нито морски гущери, нито дори някоя птица. Сякаш бяхме попаднали в някаква морска пустиня. И сигурно затова, когато един ден дежурният моряк зърна някакво платно и извика, всички се втурнахме към перилата, вместо да побързаме да се приготвим за отбрана. Л’юр каза, че трябвало да провери местонахождението ни и да закупи прясна вода, и ние се отправихме към непознатия кораб, като вдигнахме на мачтата флага за приятелство — две стиснати ръце. Другият кораб беше тримачтов, с триъгълни платна като нашето. Той продължи да следва курса си, без да се опита да се доближи или да избяга. Извикахме, че сме приятели. Никой не ни отговори. Когато стигнахме на един хвърлей от него и можехме ясно да разгледаме палубите му, разбрахме, че всъщност няма кой да ни отговори. Издутите му платна пукаха и скърцаха, вятърът зловещо виеше в тях. Но рулят беше на мястото си. Кой и как управляваше кораба? Един моряк замърмори, че имало магия.
Л’юр изкрещя да се махаме, но беше много късно. Бордовете на двата кораба почти се допряха. Цялата палуба на странния кораб беше опръскана с кръв, човешка кръв… обсипала палубата като с пъпчици от дребна шарка, и още кръв, която капеше от гротмачтата. Но не се виждаха никакви трупове, нито пък се чуваха ридания на ранени.
Избягахме ужасени. Л’юр крещеше, а моряците се щураха да изпълнят заповедите му? Сякаш Злокобният вестител бе отвързал кучетата си. „Китиуейк“ се отдели от зловещия кораб и когато отплавахме достатъчно далеч, Л’юр ни събра.
