Някои казаха, че всичко било дело на зъл магьосник. Други смятаха, че е на хора. Всъщност не точно хора, а полупирати-полудемони, които избиват невинните моряци и се хранят с тяхната плът или ги пленяват и ги изяждат. По настояване на Дженъс Касини усмири своите все още бунтуващи се черва и изнесе проповед за добрите богове и благородните хора. Проповедта му беше суха и неубедителна, но не толкова поради болестта, колкото поради собствения му страх. Касини се опитваше да говори за трудностите, с които щяхме да се сблъскаме занапред и които трябваше да преодолеем, но разбираше колко малко значение имат думите му и затова поиска да се направи жертвоприношение на местните богове. Това стана причина за спор. Едни казаха, че трябва принесем жертва и на нашите богове, за да не предизвикаме в тях завист. Според други, жертвоприношение трябваше да се направи само на нашите богове, иначе те окончателно щели да ни изоставят. Разполагахме само с едно малко прасенце — то беше талисманът на кораба. Касини благоразумно настоя на първото си предложение, за да омилостиви близките, а не далечните богове. Прасенцето изквича когато Касини преряза гърлото му и събра течащата кръв в една купа с гравирани върху нея тайнствени символи.
— От това не може да се очаква никаква полза — чух да казва един мъж.
— Трябва да направим по-добро жертвоприношение — каза друг.
— Жалко за бедното прасенце — каза трети наблизо до мен.
— Той уби нашия талисман — измърмори четвърти.
Чух някой да казва:
— Червенокосият е виновен за всичко. Всички знаят, че червената коса носи нещастие по море. — Дженъс ме хвана за лакътя; с нищо не показах, че съм чул казаното. Докато той ме отвеждаше настрана, чух последния коментар.
— Той, а не бедното прасенце, трябваше да бъде принесен в жертва. Тогава щастието щеше да ни споходи.
— Разбирам какво мислиш за червената ми коса — изпъшках аз. — Тя винаги е била проклятие за мен.
— Глупаво е да се измъчваш за нещо, с което си се родил — успокои ме Дженъс. — Няма да се изненадам, ако има царства, в които всички са червенокоси и където за виновен считат онзи човечец, който има черна коса.
— Какво да правя? — попитах аз.
— Не се тревожи. Ние сме само на няколко дни път от Редонд. Засега нищо не те застрашава. Освен това имаме свои хора, добри, лоялни орисиански войници, срещу които моряците няма да посмеят да се опълчат.
— Обърна глава към мен. Въпреки думите, погледът му беше мрачен. — Ножът обаче винаги да ти е подръка. В случай, че някой дойде при теб през нощта.
Касини привърши жертвоприношението като изсипа кръвта и някакви магически съставки в морето и съобщи с висок глас на боговете, че ние сме мирни хора, които скоро ще напуснат тяхното царство. Отново вдигнахме платна и духовете, изглежда, се успокоиха. Мърморенето престана, макар че косата ми продължаваше да привлича погледите на екипажа. Моряците почти се развеселиха когато влязохме в район, който бил благословен със спокойни ветрове. Л’юр промени курса, за да се насочим право към Редонд. Носехме се по вълните подобно на летящите риби. Следобед вятърът спря.
Л’юр каза да не се тревожим, тъй като затишието било само временно, и ни увери, че по тези места ветровете били много постоянни. Тази нощ спахме спокойно. На сутринта бързо се надигнахме, готови за прохладните ветрове на новия ден, но тези ветрове така и не дойдоха. Късно следобед също ги нямаше. Вечерният бриз също не ни дари със своята целувка. На следващата сутрин слънцето се показа. — близко и горещо. С напредването на безветрения ден главите ни започнаха да тежат. Мазолестите крака на моряците се изприщиха, залепваха за палубата, кожата им се свличаше. На нажеженото небе не се виждаше нито едно облаче, което да ни вдъхне надежда за полъх на освежаващи ветрове.
Късно след обед Л’юр дойде при мен.
— Време е да накараш твоят жрец да пусне духовете на вятъра — каза той. — В този район никога не съм имал нужда от тях и досега съм ги пазил за противните места оттатък Редонд. — Той погледна безоблачното небе и поклати глава. — Някой ни е проклел. Трябва бързо да се махаме оттук.
Събрахме се тримата с Дженъс и Касини, за да обсъдим положението. За духовете на вятъра се плащаше висока цена, което осигуряваше добър живот на много стари пристанищни магьосници. Те улавяха блуждаещите духове на вятъра в магическа торба и след това ги продаваха на моряците, за да ги използуват, когато настъпи безветрие. Тези торби обаче бяха толкова скъпи, че се използуваха само при извънредни обстоятелства. Съгласихме се обаче, че нашият случай е точно такъв.
Касини направи от това истинска церемония. Нарисува една пентаграма на палубата точно зад приличащия на човка нос пречисти дъските около нея, като ги наръси с пепел от редки билки и кремирани части от също толкова редки животни. После облече най-хубавата си мантия и донесе торбата с духове на вятъра. Всички се събрахме. Касини вдигна лявата си ръка и със силен глас призова Те-Дейт. Призовава бога на пътешествениците час и половина, а после още цял час прославя името му и измолва съчувствие към нашето положение. Жегата беше непоносима, но никой не се оплакваше от страх да не стане причина за неуспех. Стоически изтърпяхме дългата екзалтация на жреца, като крепяхме онези наши другари, които не можеха да издържат на слънцето. Като днес си спомням пламтящото небе и магическите заклинания на Касини, с които той го умоляваше. Не се появи нито едно облаче.
Накрая настъпи върховният момент. Касини сложи торбата на палубата, хвана връвта, с която беше завързана, издърпа я силно и бързо се отдръпна, за да избегне удара от излизащите духове на вятъра. Разказват се случки за убити от силата на тяхното излизане хора. Този ден нямаше такава сила. Вместо към небето да се понесе голям облак, който да роди ветрове, от торбата се чу болезнено оригване. То се стовари на палубата — бедно, вяло, мъртво нещо, което не ни даваше никаква надежда. Касини стоеше на палубата с широко отворена уста — най-обикновен глупак, облечен в мантия на жрец. Екипажът изкрещя от изненада.
Един от моряците безсрамно влезе в свещената пентаграма и вдигна торбата. Не му знаех името, но ушите му бяха отрязани, което показваше, че три пъти е улавян в кражба. Той погледна печата, провесен на връвта на торбата, и извика гневно:
— Познавам този печат! Онази, която го е изработила, е измамница. Продава духовете си много евтино. Жалки неща, които не могат да направят дори едно малко облаче. — После се обърна към мен, разтърси торбата и каза: — Червенокосият е скръндза, момчета. Готов е да направи жените ни вдовици, вместо да плати каквото трябва, за да получи добра стока. — Екипажът гневно заръмжа, без да обръща внимание на молбите на Л’юр за спокойствие. Някои дори се хванаха за ножовете и завикаха, че моята червена коса щяла да омилостиви боговете.
Дженъс излая някаква заповед и като изневиделица се появиха сержант Мийна и войниците. Блеснаха извадени саби и моряците млъкнаха. Дженъс се качи на едно буре.
— Чуйте ме добре, хора на „Китиуейк“ — извика той. — Ако някой от вас пипне с пръст този човек, ще заповядам на войниците си да ви нарежат на парчета. Ние вече сме близко до Редонд, така че липсата на вашите моряшки умения, доколкото имате такива, изобщо няма да ни попречи, обещавам ви. — Мийна удари със сабята си по щита, за да подчертае това предупреждение. Същото сториха и войниците и звънът на метал стресна моряците и те замълчаха.
— Вятърът ще дойде, когато реши — продължи Дженъс. — Имаме достатъчно за ядене и за пиене и трябва да изтърпим само горещината. Те-Дейт скоро ще ни дари със своята благодат. Сега очевидно е зает с бедата на други, които наистина са в опасност. Но той ще дойде и при нас. Нима не беше призован от велик орисиански жрец? Те-Дейт никога няма да остави без внимание такъв велик жрец. Сега се залавяйте за работата си и ни оставете ние да вършим своята.
— Чухте ли к’во ви се каза! — изрева Л’юр. — Хващайте се на работа. А ако не можете да си намерите, аз ще ви намеря.
Моряците се разпръснаха. Л’юр изпрати някои да загребват с ведра морска вода и да заливат палубата, та да се разхладим. Потърсих човека с отрязаните уши, който ме беше обвинил, но не можах да го видя. Дженъс слезе от бурето и отиде при Касини. Последвах го. Лицето на жреца беше бяло като платно, очите му ни отбягваха.
