разгорещено. — Те бяха демони в човешки кожи и хора, обладани от демони. Заради тях ние се разбихме край вашите брегове и сега молим за вашето гостоприемство. Той се обърна към мен, като продължаваше да говори на езика на търговците, за да могат всички да го разбират. — Наистина имаме късмет, че попаднахме на тези хора, господарю. Страхувам се, че твоят престарял баща скоро щеше да плаче за най- малкия си син, ако те не бяха свидетели на нашата беда. И ако не ни бяха отървали от тази… тази… — Дженъс плю върху труповете…ликантийска мърсотия! — Погледнах към мрежата и видях озъбеното лице на Отрязаното ухо. Дженъс ме подканяше бързо да се включа в отчаяната му игра. Повечето от диваците изглеждаха объркани, поддали се на внушението. Но видях и други, които се съмняваха. Някои дори ни гледаха подозрително. Щом бяха наши спасители, каква ли цена очакваха за спасението ни?
Дженъс веднага схвана номера. Загледа по-внимателно мрежата и всички туземци също се втренчиха в нея. Направи се, че чак сега вижда Отрязаното ухо, и нададе скръбен вик.
— О, но това е нашият брат, благословеният Отрязано ухо! — Дженъс потисна едно ридание. — Бедният Отрязано ухо. Беше толкова добър към бездомните деца и гладуващите вдовици!
— Този човек не е лош? — попита боецът разтревожен. — Но… той е ликантиец. Вижда се по дрехите му.
— Да, разбира се, че е ликантиец — съгласи се Дженъс. — Но той беше човек, надарен от боговете със знание за недостатъците на своите собствени хора. Той дойде в Ориса преди много години и извърши толкова много благодеяния и други благочестиви дела, че беше пречистен от нашите най-големи жреци. Оттогава стана герой между нас и бе пример за нашите деца.
Дивакът все още не беше убеден. Той посочи белезите, които свидетелстваха, че Отрязаното ухо много пъти е бил наказван като престъпник.
— От какво са тези белези?
— От самонаказанията, които сам си налагаше — казах аз. — Благочестивият Отрязано ухо искаше боговете да му разрешат да поеме бремето на греховете на простодушните.
Чух от редиците съчувствени възгласи. Вождът беше толкова унил, че Дженъс се реши да отиде по- близко до него, като се сниши — с умение, не с магия, — за да не стърчи прекалено над мъничкия туземец.
— Не тъгувай, приятелю мой. Ти просто не си знаел.
— Той посочи с ръка разбития ни кораб на рифа. — Ликантийците ни хванаха по море. С магия, уверявам ви, не със силата на оръжието, защото иначе нашите войници много бързо щяха да ги надвият. Бяха решили да използуват кораба ни, а нас да поробят и да разпространят лошото си влияние навсякъде, където могат. После решиха да дойдат тук и оттук да започнат черните си дела.
Мърморенето сред туземците се усили, което показваше, че Дженъс правилно се бе досетил, че те доста пъти се бяха сблъсквали с пиратите и ликантийците.
— Но нашият собствен жрец, който по това време беше болен, иначе те нямаше да могат да направят нищо срещу един толкова силен магьосник, заедно с благочестивия Отрязано ухо осуетиха плановете им. Защото всички ние сме чували за храбрия народ на Пиперения бряг, който сега страда от ръцете на ликантийците. Когато ни застигна бурята, ние мислехме, че това е божия благодат. Ако трябваше да умрем, поне тези демони щяха да бъдат спрени. Но бурята разби кораба ни във вашите брегове и тези хора… — той посочи презрително с палец към телата… — се опитаха да избягат и да се скрият във вашите земи, та да продължат злите си дела. Благочестивият Отрязано ухо се опита да ги спре. Но, уви… — Дженъс поклати глава. — Много лесно може да стане грешка, приятели мои. Аз съм сигурен, че той ще ви прости.
Вождът свали шлема си и избърса една сълза. Чух няколко души да подсмърчат. Търговският ми инстинкт се обади. Време беше да приключваме.
— Разбира се, че ще прости — потвърдих аз. — И аз виждам какво голямо добро ще произтече от всичко това. Защото сега ние, орисианците, и хората от брега най-сетне се срещнахме. Сигурен съм, че всички наши богове ще благословят тази наша връзка. От нея може да има голяма полза и за двата народа. Дружба и търговия ще процъфтят по тези изобилни брегове. — Вдигнах ръка за официален поздрав. — Аз съм Амалрик Емили Антеро. Син съм на Пафос Карима Антеро, най-големия търговец в цяла Ориса. И от негово име ви предлагам дружбата на нашия благороден град.
Вождът също вдигна ръка.
— Аз съм Черната акула, шаман и вожд на хората от брега. Добре дошли, хора от Ориса. Добре дошли. — Той свали ръка и посочи труповете с брадичка. — Ние ви благодарим също за залавянето на техните духове. Когато започнахме да ги ядем, не знаехме, че са демони.
— Не се тревожи за това, Черна акуло — каза Дженъс. — А сега, ако не ви затруднява много… — Той посочи окаяния „Китиуейк“ и другарите ни, които се взираха към нас от палубата му. — Можеш ли да пратиш хора да прекарат приятелите ни на брега?
Черната акула се усмихна. Усмивката му трябваше да е дружелюбна, но изпилените зъби й придаваха друго изражение.
— Не забравяй товара — извиках аз.
— Правилно — отвърна Дженъс. — Можете ли да пренесете и товара?
— Всичко ще бъде тук преди да настъпи приливът — отговори Черната акула. Той издаде заповедите си на техния език и докато аз се поздравявах, че съм все още жив, канибалите от Пиперения бряг оставиха на земята оръжията си и заобиколиха „Китиуейк“, за да помогнат на нашите приятели. Верен на думата си, Черната акула пренесе всичко — и хората, и товара, преди да настъпи приливът. До смрачаване туземците ни помогнаха да издигнем заслон в тяхното село, скътано в едно заливче близо до някакво речно устие и Дженъс, Касини, капитан Л’юр и аз скоро седяхме около огъня, накладен от изхвърлени от вълните дърва, и смучехме печени рачешки щипки.
Човешките жертви бяха малки; като се изключи Отрязаното ухо и бедните му приятели моряци, мъртъв беше само още един човек. Той също беше моряк. Черната акула и неговите хора лесно приеха уверенията ни, че ликантийците с нас, включително Л’юр, са от новото чудно поколение, добри ликантийци като благочестивия Отрязано ухо. Сред войниците имаше ранени и докато ние седяхме край огъня и обсъждахме бъдещето, сержант Мийна се грижеше за тях. Поглъщах вкусната храна край огъня, но не смятах, че съдбата ми е особено щастлива. Бях в лошо настроение и размишлявах върху постигналото ни бедствие.
— Можеш ли да построиш друг кораб? — попитах капитана.
— Аха — отговори той. — Може да се направи. Е, не като „Китиуейк“ разбира се. Но ще бъде здрав кораб. Тук има цели гори от пиперено дърво, а то е тъкмо за строеж на кораби. Няма да има време да поизсъхне, но пък е достатъчно здраво, дори и сурово.
— Съжалявам за „Китиуейк“ — казах аз. — Но когато се върнем, ще ти заплатя щетите. — Л’юр се усмихна успокоен, което всъщност целях. Необходима ми беше пълната му поддръжка. — За колко време ще построиш нов кораб?
— Два, може би три месеца — отговори той. — Тези води са опасни… а и през цялото време ще ни наблюдават. Затова трябва да вземем всички предпазни мерки. Новият екипаж трябва да бъде по-добър, ако искаме да стигнем до Редонд.
— Няма да чакаш дълго за парите — каза Касини. Изглеждаше странно весел. — Много скоро ще се върнем у дома и всички в Ориса ще славят имената ни.
— Как можеш да говориш така? — изкрещях аз. — Претърпяхме корабокрушение още преди да съм започнал пътешествието си!
— О, според мен предсказанието беше съвсем ясно. Нали ни предрече трудности — отговори Касини. — Но предвиди и успех. И ето ни сега на Пиперения бряг, където Орисианци никога не са стъпвали. Ти каза, че търговските възможности са приказни. Капитанът също току-що каза, че това дърво е много ценно. Сигурно ще има и ценни метали, а видяхме и чудни животни и птици, с които ще предизвикаме възхищението на хората у дома. Ти намери своето щастие, приятелю Амалрик. Не е необходимо да търсиш повече.
— Но… Далечното царство… тогава е изгубено — възразих аз. — Не мога да гарантирам, че баща ми ще даде пари за друга експедиция. А не съм сигурен, че и твоите началници ще я одобрят.
— Прав си — каза Касини. — Сигурен съм, че няма. Да се върви по-нататък, ще кажат те, означава да се отрича предсказанието. Но нима не разбираш? На нас вече не ни трябва Далечното царство.
Не му отговорих. От тези брегове можехме да получим голяма печалба. Изключителна печалба и слава за семейство Антеро. Макар че пътешествието ни не беше завършено, това бяха първите нови земи, открити
