за Ориса от много години насам. Но за мен това не означаваше нищо. Единственото, за което мислех, беше блясъкът на златната слънчева светлина, която ме приканваше отвъд черния юмрук. Приканваше ме да отида в Далечното царство.
— Можеш да задържиш златото за себе си, Касини — изръмжа Дженъс. — Също и всички похвали на хората в Ориса. Аз обаче възнамерявам да продължа.
Макар да виждах, че се държи като хлапак, сърцето ми подскочи от радост.
— Не си ти този, който решава, капитан Грейклок — каза Касини. — Експедицията не може да продължи без моята благословия, дори да сме готови за път. А ние не сме.
Дженъс беше толкова ядосан, че се страхувах да не посегне към ножа си. Бързо се намесих.
— Спри, Дженъс. И ти, също, Касини, ако обичаш. Няма нужда да си разменяме груби думи. И не се налага да вземаме бързо решение. Защо не оставим този въпрос за след няколко дни… когато нещата ще са поясни?
— Не ми е необходимо по-нататъшно изясняване — тросна се Касини. Отказваше да отложи въпроса.
— О, не ти е необходимо, нали? — кимна Дженъс. — Добре, хайде тогава да те попитам: как предлагаш да се изхранваме през тези три месеца?
— Хората от брега… — започна Касини.
— … се справят доста добре, благодаря — прекъсна го Дженъс. — И ще да отделят и за нас. — Той посочи остатъците от печените раци. — Но това са хора рибари, Всъщност дори и рибари не са. Те живеят от онова, което могат да измъкнат изпод скалите или изпод при-боя. Засяват по малко тук-там и събират малко плодове и ядки. Но това съвсем не е достатъчно, за да ни хранят цели три месена, че и повече.
— Ние също имаме продукти — възрази Касини.
— Сушени храни — изръмжа Дженъс. — И някои пикантерии от къщи. Но те са само за подслаждане. И то за пътуването ни по море, спомняш ли си? И недей да ми казваш, че ще сторим същото тук, защото няма да можем. Като прибавим себе си към туземците, изобилието край брега много скоро ще се превърне в недоимък. И ще разбереш, че плодовете и ядките не растат в овощни градини, а са пръснати из цялата гора… както и целият живот в тези страни. Освен това дивечът ще намалее след около един месец. Тогава туземците много бързо ще разберат, че ние сме лоши гости. Присъствието на моряците може би ще бъде търпяно, защото те могат да помагат при риболова. Но ние тримата и войниците едва ли ще бъдем добри ловци, които доставят повече храна, отколкото изяждат. Запомни какво ти казвам: те по-скоро ще ни убият, вместо да загинат от глад.
— Откъде знаеш всичко това? — разяри се Касини. От устата му хвърчаха слюнки. — Ние сме тук само от няколко часа. Как можеш да правиш такива оценки?
Скочих и застанах между тях, преди свадата да се разгори.
— Помолих ви да отложите въпроса за след няколко дни — казах аз, като се постарах гласът ми да прозвучи твърдо. — Това все още е моята експедиция. Финансирана от моя баща. И аз настоявам да поразмислим известно време.
— Аз няма… — започна Касини, но аз го прекъснах с нетърпелив жест.
— Вярвам ти достатъчно и зная, че ще направиш най-доброто — казах аз. — Ето защо нека да изчакаме.
След тези мои думи и двамата замълчаха. Касини се оттегли в един ъгъл да размисли, а Дженъс излезе навън, може би да брои звездите. Или пък да се посъветва с Мийна. Аз останах край огъня с Л’юр. Давах си ясна сметка, че моментът не е подходящ да обсъждам случилото се с Дженъс. Л’юр заспа и на лицето му се появи доволна усмивка. Говореше насън за бушприти и форщевени. Един щастлив майстор, който вече виждаше предстоящата му работа. Е, той поне имаше цел: за три месеца да построи кораб. Тази нощ Л’юр беше единственият щастлив човек.
Не след дълго собствените ми мисли ме накараха да изляза. Видях Дженъс върху една скала, заслушан в ударите на прибоя. Не му казах нищо, но седнах до него, преследван от мислите си.
— Благодаря ти… за отложеното решение — каза най-сетне Дженъс някак насила. Не му отговорих, защото укорът беше престорен. Когато дойдеше времето, щяхме да му мислим. После той попита: — Какво ли би казал баща ти, ако беше тук?
— Сигурно да се връщаме. Баща ми е предвидлив човек.
— Не винаги — възрази Дженъс. — Той все още съжалява, че навремето е послушал своя баща и не е тръгнал да търси Далечното царство.
— Не имал друг избор освен да се подчини — отговорих аз.
Дженъс въздъхна.
— Баща ти е много по-добър, отколкото ще бъда аз някога. Той каза, че ще умре щастлив ако знае, че синът му е постигнал онова, което е било отказано нему. За мен това не би било никакво удовлетворение. — Дженъс се усмихна. — Аз бих го проклел, че не съм първи.
— Какво ще правиш — попитах аз, — ако… най-лошите ни страхове се окажат верни?
Дженъс се поколеба, после отговори:
— Предпочитам точно сега да не мисля за това. Но трябва да те предупредя. Няма да се предам лесно. Дай ми макар и най-малка възможност и аз ще пренеса тази експедиция дори на гръб, ако се наложи.
— Внимавай с Касини — предупредих го аз. — Той може да ни създаде много неприятности.
Дженъс потупа ножа си.
— Не толкова, колкото бих могъл да му създам аз.
Думите му ме изплашиха. Това не бяха празни приказки, казани от яд, които могат да се забравят сутринта.
— Ти няма да чуеш един Антеро да защитава жрец — казах аз. — Но трябва да знаеш, че Касини само се опитва да надене щастлива маска на нашия неуспех. Той се нуждае от победа. Той репетира онова, което ще каже в Ориса. Запомни, залогът тук е неговата собствена кариера.
— Проклети да са кариерите — изръмжа Дженъс. Но изглежда, веднага съжали за избухването си и за момент замълча. След това попита: — Ами ти, Амалрик? Какво ще кажеш за твоята кариера?
— Чувствам много от онова, което чувстваш и ти — отговорих аз. — Да, тук има богатства. И, да, аз също бих могъл да си надяна щастлива маска и да се хваля с този успех пред цяла Ориса. Но…
Дженъс се изсмя грубо, почти излая.
— Ти също си заразен, нали, приятелю мой? Хванала те е болестта на Далечното царство. Не след дълго ще съжаляваш, че си ме срещнал. — Луната се показа иззад един облак и заля Дженъс със сатанинска светлина. — За тази болест няма лек. — Дженъс вдигна пръст. — Освен един. — Не беше необходимо да гледам накъде сочи. Сочеше на изток, към Далечното царство.
На следващия ден при нас дойде Черната акула. Беше без оръжие, облечен в проста кафява туника, направена от дървесна кора. Единственият отличителен знак за неговата длъжност беше едно шаманско око, нарисувано на челото му. Беше нервен, почти скромен, ако такъв жесток човек въобще може да бъде скромен. Нямаше никакъв увод.
— Дойдох да моля за една услуга за моя народ — каза той. — Ние нямаме право да молим за такава услуга, защото сами сме си виновни. Имаме непростим грях, извършен преди много години.
Не можех да си представя какъв грях може да тревожи цял народ от канибали, но изприказвах подходящи приказки за голямата услуга, която са ни направили, и обещах, че и ние ще направим каквото можем. Черната акула се обърна към Дженъс.
— Ти показа големи умения в общуванията с духове — каза вождът. При тези думи Касини се изкашля, но, Черната акула изглежда не му обърна внимание. — Ние мислим, че уменията ти може би ще ни помогнат.
— Моля, продължавай — каза Дженъс. — Макар че трябва да разбереш, че не аз, а той — Дженъс посочи Касини — направи магия над мрежата, която хвърлих. Все пак щом мислиш, че можем да ви помогнем, разкажи ни за вашето нещастие.
Черната акула явно беше доволен от скромността на Дженъс. Той заповяда да донесат възглавници, натъпкани с морска трева, и раковини, пълни с някаква силна течност, за да се освежим. Настанихме се и се приготвихме да изслушаме неговия разказ.
— Било е по времето на моята баба — започна Черната акула. — Тя била млада жена и още не била
