— Във всеки случай — каза Дженъс толкова високо, че подскочихме, — скоро ще решим спора дали един дух може да вижда нощем, или не може.
— Ш-ш — изсъска Касини. — Той може би чува.
— Де да беше така — каза Дженъс. — Иначе, ако се промъкнем тихо, ще е сигурен, че сме му врагове. — И все пак го каза по-тихо. Касини посочи големия вързоп, който носех. Развързах го и от него изпадна голям сноп сухи водорасли. Касини отпуши едно шише, завързано около голите му бедра, и изсипа върху водораслите някаква отвратително миришеща течност. Промърмори едно заклинание и видях нещо да свети във водораслите. Затрепка пламъче, после лумна буен огън и Касини хвърли горящите водорасли в пропастта.
Наблюдавахме ги как падат, но вместо да изчезне от погледа ни, огънят ставаше все по-голям, докато накрая изпълни бездната. После подскочи, експлодира в черен, мазен пушек и засвети спокойно. Очевидно пропастта все пак не беше бездънна. Погледнах надолу. Стомахът ми се сви на топка, защото с или без дъно, разстоянието беше много голямо. Дженъс размота въжето си.
— Аз ще сляза пръв — каза той за мое успокоение.
— Ами ако това не е точното място? — попитах аз.
Дженъс само посочи. Зад огъня видях отговора — блясък на метал. Сигурно беше тайнственият боец.
Това, че бях втори, беше малка утеха. Трябваше да снадим и трите въжета и въпреки това не стигаха около три човешки боя. Преди обаче да се обадя, Дженъс уви въжето около един голям объл камък и увисна над стръмния ръб. Бързо се заспуска надолу, достигна края, отритна се от стената и се пусна. Чух го да шепне заклинание и видях как светещите мъниста заблестяха. Последвах го. Ръцете ми се хлъзгаха от потта, останала от ръцете на Дженъс. Трябваше да бъде лесно. Както вече споменах, бях трениран на такива неща, но бях изминал едва една трета, когато ме обхвана безднадежност. Погледнах надолу към светлината в дъното на пропастта и тя ми се стори неизмеримо далеч. Недостигащите три човешки боя неочаквано станаха двайсет, след това сто. Повърхността на въжето се превърна в слуз и аз се захлъзгах надолу, без да мога да спра. Заритах, за да забавя падането, но скалата, която удрях с крака, се превърна в ситни камъчета и прах.
Дженъс извика. Пръстите ми се стегнаха, вкопчиха се във въжето и падането спря. Ръцете ми горяха, протрити от въжето, тялото ми сякаш бе притиснато от огромна тежест. Усетих, че стискам очи, и ги отворих. Най-напред видях лицето на Касини, който се взираше надолу. Беше бледо, с широко отворени очи. Странно, но не изглеждаше толкова далеч. После погледнах надолу. Намирах се на същото разстояние от дъното, както и преди падането.
— Всичко е само в ума ти — извика Дженъс загрижено. — Магия, оставена от приятелите на боеца.
Щеше ми се да изкрещя. Какво можех да направя? Не бях магьосник. Видях как Касини изпразни една торбичка в бездната, видях и блясъка на магическия прах, с който ме ръсеше. „Скоро ще бъда спасен“ — помислих си, но знаех, че прахът ще се посипе върху мен твърде късно. Отново ме обзе безднадежност и почувствах как пръстите ми се хлъзгат. Чух глас точно до ухото си: „Амалрик — прошепна той. — Не се страхувай.“
— Халаб? — извиках аз, защото мислех че това е брат ми.
„Лек като въздуха — каза гласът. — Бърз като ловен сокол.“
Безнадеждността изчезна, пръстите ми възстановиха силата си. Миг след това прахът се посипа върху мен. Развалих магията подобно на удавник, който се бори за глътка въздух. Смъкнах се по въжето ловко като цирков акробат. Когато достигнах края, се пуснах и скочих леко на крака. Дженъс сложи ръка на рамото ми.
— Добре ли си, Амалрик? — попита той. За момент си помислих, че неговият глас ми беше шепнал в ухото.
— Внимавай. — Касини скача. — Сега гласът му беше съвсем различен. Отместих се и Касини тупна до нас. Вече нямаше значение чий беше гласът, защото магията беше развалена и тримата бяхме в безопасност на дъното на дълбоката пропаст. Нямаше време за поздравления, защото изведнъж чухме странен звук — сякаш капна голяма капка. Изчакахме и чухме втора, после трета. Звуците идваха от мястото, където беше падналият войн. Доловихме и чуден аромат, по-сладък от аромата на най-прекрасното цвете, по-богат от парфюма на която и да било куртизанка. Отправихме се натам.
Тялото на война лежеше върху голям плосък камък. Трупът се виждаше ясно в светлината на очистващия огън на Касини. Дженъс промърмори нещо и макар че не можах да чуя думите му, разбрах, че се отнасят за формата на доспехите и шлема на война. Бяха точно като тези на конниците от детските му спомени. Боецът беше едър, по-висок дори от Дженъс, с широки рамене и голям гръден кош. Имаше птиче лице, като на хищна птица, с хлътнали, все още отворени очи, взрени сякаш в безкрайността. На кръста му беше окачена сабя, до него лежеше счупеното му копие. Тялото му блестеше с наситен светлокафяв цвят, сякаш покрито с няколко слоя лак.
Касини посочи нагоре. Капката наедря и щом натежа достатъчно, се откъсна и падна върху тялото на война. Отново усетихме чудесния аромат и видяхме по тялото да се стича кафява следа, подобна на гъсто масло.
Приближихме се и видяхме, че тялото е покрито и съхранено от тази течност, падала върху него в продължение на цели поколения. Трупът изглеждаше така, сякаш войнът бе загинал само преди минута.
— Виждал съм насекоми, запазени по този начин — каза Дженъс. — Насекоми от древни гори. Местните хора казваха, че били уловени в сока на дърветата и вкаменени в него. Продаваха ги като талисмани. Май, се казваше кехлибар. — Дженъс любопитно пипна трупа и каза зачудено: — Войн в кехлибар!
— Не виждам наоколо никакви дървета — казах аз.
— Само камъни.
— Очевидно това е магия, направена от другарите му — каза Касини, — за да го запазят от стихиите. Тъй като не е било възможно да му се осигури вечен покой, те са направили каквото са могли за успокоение на духа му.
Касини напълни една кратунка с въглени от очистващия огън и я размаха над трупа. От кратунката се посипаха искри и пушек. Жрецът започна да обикаля около камъка и мълвеше някакви успокоителни думи, за да умиротвори духа на война. Обеща му красиво светилище и много подаръци от местните хора, които щели да го почитат. От сенките около нас се чу дълбока въздишка. Очите на война сякаш проблеснаха, след това отново потъмняха. Приехме това като одобрение и вдигнахме трупа от камъка, където войнът бе намерил смъртта си. Беше толкова лек, че чак залитнах от изненада. Беше по-лек от дете, изпразнен от течностите и плътта, които придават тегло на живите същества. Когато го положихме на дъното на каньона, от дрехите му падна една торбичка и съдържанието й се изсипа. Имаше няколко стари монети, брус за сабя и нещо, което приличаше на папирус. Инстинктивно посегнах към него.
— Чакай — предупреди Дженъс, но преди да спря ръката си, пръстът ми допря свитъка и едно парче от него стана на прах.
— Съжалявам — казах аз, но Дженъс и Касани не ме чуха.
— Прилича на някаква карта — каза Касини. Очите на Дженъс светеха от вълнение.
— Можеш ли да го възстановиш?
Касини не отговори, но явно беше развълнуван. Измъкна от джоба си малка стъкленица с черна течност и капна няколко капки в мерителната вдлъбнатинка на острието на жреческия си нож, след това ги поръси с щипка прах от папируса. Не можах да чуя заклинанието — каза го много бързо и гладко. Очевидно имаше богат опит с подобни задачи. Спомних си, че всички млади жреци работеха в библиотеката всеки ден и правеха копия от оръфани свитъци или ръкописи.
Погледнах торбичката, от която беше изпаднала картата, и се учудих, че кожата също се беше запазила от кехлибара. Видях нещо, което най-напред взех за петно, после разбрах, че е съвсем друго. Наведох се, но не докоснах торбичката, за да не се разпадне като папируса. На кожата имаше емблема: змия, увита около щампована звезда. Видях по емблемата петънца стара боя — синя на опашката на змията и жълта на звездата. Досетих се, че жълтото символизира изгрева. Викнах Дженъс и той внимателно заразглежда щампата.
— Може би е фамилен герб — предположих аз.
