Той поклати глава.
— Малко вероятно за наемен войник. Според мен това е гербът на онзи, при когото служи. Може би принц, може би магьосник, може би цар. А може би това е гербът на самия цар на Далечното царство.
Зачудих се дали това е възможно, но в този момент Касини съобщи, че заклинанието е започнало да действа. Дъхна над сместа, малките прашинки започнаха да се слепват една към друга и отчупеното крайче се прилепи към останалата част. Видяхме как пукнатините по папируса започнаха да изчезнат. Касини бързо изсипа сместта от ножа върху цялото руло. Чу се пукане и съскане, сякаш пламваше огън, и рулото започна да се разгъва пред нас свежо и бяло, както в деня, когато е било направено. Драсканиците се превърнаха в дълбоки черти от блестящо черно мастило, сякаш току-що извадено от шишето.
Касини повдигна светещите мъниста и тримата се наведохме над папируса. Наистина беше карта. Но най-необикновената карта, която бях виждал, защото там, където рисувачът би трябвало да означи някаква опасност като тресавища, пропасти или непроходима джунгла, бяха оставени бели петна. Но пък бяха нанесени планински върхове и всяка скала бе грижливо означена; реки, както биха могли да се видят от въздуха; и всички възвишения, откъдето можеше да се наблюдава околността.
— Карта, предназначена за птици — промърморих аз.
— Или за хора, които могат да летят или поне да се пренасят от един връх на друг с магия — добави Дженъс.
Имаше и очертания на Пиперения бряг, сякаш маркиращи границите, които да следи наблюдателят, а след тях картата обхващаше района на изток. На най-източния край на картата беше отбелязана голяма планинска верига, голям черен юмрук, обърнат с кокалчетата нагоре.
Чухме въздишка. Обърнахме се и видяхме, че очите на война отново светят. Стори ми се, че гледа мен. Сигурен съм, че и другите почувстваха същото, но за момент помислих, че отдавна мъртвият войн иска да каже нещо тъкмо на мен. После в гърлото му се чу ужасно хъркане, сякаш през всичките тези години беше бил свързан с живота и едва сега бе освободен. Очите му отново потъмняха, но гримасата на устните му вече приличаше на усмивка.
— Това достатъчно ли ти е, Касини? — попита грубо Дженъс. — Какво още ти трябва?
Касини не отговори, но почувствах, как целия се напряга и видях мускулите на лицето му да се стягат от вълнение.
— Е? — подтикна го Дженъс. — Настояваш ли да се връщаме у дома? Или ще продължим?
След четири дни вече вървяхме на изток. Оставихме Л’юр и екипажа при хората на Черната акула, който положи клетва за вечна благодарност, задето освободихме племето от древното проклятие. Дори ни продаде малки мулета да пренасяме багажа си и нареди на неколцина от хората си да тръгнат с нас като коняри и водачи, „до края на света, ако искате“. Освен това крайбрежните жители обещаха, че като издигнат обещаното светилище за война в кехлибар, ще помогнат на Л’юр да построи нов кораб, който да ни закара у дома, когато се върнем.
Л’юр вече беше пръв приятел на семейство Антеро. Ако ни сполетеше нещастие и не се върнехме до шест месеца, бях му оставил писмо до баща ми и тържествено бях обещал, че ще му бъде заплатено за цялото време, което е прекарал в чакане, както и за построяването на новия кораб. Не се съмнявах, че Л’юр ще ни чака, и то не само заради богатото възнаграждение, което му бях обещал. Той също бе обхванат от треската по Далечното царство, когато видя древната карта.
— Боговете са ми свидетели, че за първи път през живота си съжалявам, че съм моряк, а не сухоземен плъх — въздъхна старият капитан.
ГЛАВА ДЕВЕТА
НОМАДИТЕ ОТ КРАЯ НА СВЕТА
Вървяхме срещу течението на реката през обширна хълмиста местност и напрягахме очи да открием къщи, села и хора, но в тази пустош почти нямаше признаци за някаква човешка дейност. Минахме покрай няколко селца; дрипавите им обитатели ни наблюдаваха без никакви усмивки, без никакви жестове. Дори на войниците им омръзна да подкачат малкото срещнати девойки, защото те изобщо не обръщаха внимание на цинизмите им.
— Всички тук — отбеляза Дженъс — гледат също като бедняците от хълмовете, където израснах. Във всеки мъж, който носи сабя, независимо колко здраво е пъхната в ножницата, те виждат враг. Може би си спомняш какво ти казах веднъж — продължи той, повишавайки глас вероятно за да го чуе и Касини, който вървеше недалеч от нас. — Как се воюва отсам тесните морета. Погледите на тези хора говорят повече за техния живот, отколкото бих могъл да ви разкажа.
Касини вдигна рамене.
— Силният винаги е дебелеел за сметка на слабия и така ще бъде вечно. Природата и боговете нареждат, хората изпълняват.
После селцата изчезнаха. Един-два пъти Дженъс откри обрасли с бурени ниви, край които преди години може би бе имало селца. Климатът беше малко по-топъл, отколкото в Ориса, и валеше по-често. Но дъждът беше лек, приличаше повече на мъгла и приятно ни разхлаждаше. Пътувахме на изток по компаса и от време на време сверявахме пътя си по магьосническата „карта“, която Касини беше измайсторил от папируса на наблюдателя. Макар че на нея бяха означени само планините и единични отличителни белези от местността, тя беше ценна и можехме да поддържаме пътешествието си в желаната от нас посока.
Много неща ми бяха интересни, и то не само защото бях сред първите цивилизовани хора — цивилизовани Орисианци, ако трябва да бъда по-точен — видели тази страна, но и защото започнах наистина да гледам на нещата през очите на моя собствен народ. Все пак честността ме кара да призная, че като син на търговец видях и как в сейфовете на семейство Антеро може да се натрупа много злато. Тук имаше риба, чието вкусно бяло месо би могло да се опуши. Имаше и някакво растение, чиито зелени и червени плодове направо изгаряха устата. Една малка магия срещу загниване и разваляне и те можеха да станат най-новата подправка в орисианската кухня. Изсушен, този плод беше лютив като пипера, който всички харесваме.
След още пет дни се сблъскахме с първия проблем — непрекъснато кихане, което ни налягаше точно при смрачаване. Но продължихме да пътувахме така, сякаш се разхождахме из парк… парк, запазен само за наше развлечение. След още една седмица нещата започнаха да се променят. Вървях до Касини и си мислех колко лек е пътят през последните няколко часа през ниските хълмове покрай речното корито. Внезапно Касини спря и сержант Мийна, който вървеше непосредствено зад нас, трябваше да се закове на място, за да не го блъсне. Касини не му обърна никакво внимание; погледът му беше празен и втренчен… в небитието. Дръпнах го настрана и махнах с ръка на Дженъс. Изплаших се да не би нашият жрец неочаквано да е омагьосан по някакъв неизвестен начин. Не се беше случило такова нещо, защото скоро Касини възвърна напълно съзнанието си озърна се и видя, че всички сме спрели и го гледаме.
— Тази страна — почна той без предисловие — е точно такава, каквато каза шаманът на хората от крайбрежието. Почувствах душите на хиляди хора; някои живели по тези хълмове, други пътували по този път, по който вървим. — Неволно кимнах. Едва сега разбрах защо пътуваме толкова леко. Ама разбира се. Вървяхме по отдавна забравен, запустял път. — В онази долина оттатък — продължи Касини, — не можете да я видите оттук, е имало прочут хан… на кръстопътя. Много хора са отсядали там. Чудесен хан.
— Какво се е случило? — понита Дженъс.
— Смърт — отговори Касини. — Смърт и кръв. Толкова много кръв през толкова много години, че онези, които останали живи, побягнали или се отчаяли.
— Кой е причинил тази смърт? Откъде е дошла? Каква е била? От меч или… от магия?
— Мисля… и от двете — отговори бавно Касини. — Но най-силно чувствам магията откъм онези хълмове. Кой я е донесъл? Не зная. Откъде е дошла? Също не зная. — Касини тръсна глава, окопити се, изгледа ни строго и викна: — Стига! Аз не съм ви селски магьосник, та да ви плаша преди празника на сеитбата. Хей, ти там! Войника! Донеси ми вино. И после да ми свалиш обувката. Май ми излиза пришка. — Тонът му бе прекалено хладен дори за жрец.
След час едно от мулетата зарева и изтърси на земята товара си. Беше един малък вързоп, но тежеше доста, тъй като в него беше торбата от дебел брезент с половината от златото ни. Тя падна на земята и се разкъса, монетите се търкулнаха в тревата край пътя. Мийна изруга магаретаря, но той поклати глава и отрече да е направил нещо, което да изплаши животното. Останалите крайбрежни жители в хор
