Кръг ще събере мислите ти зли. И кръгът ще спре злоба и бели…
След час Касини дойде при нас и ни каза, че трябва да ядем и да си лягаме. Нищо лошо нямало да се случи, ако отидем в храстите, за да се облекчим, но никой не трябвало да ходи при догарящия огън. Трябвало да вдигаме колкото се може по-малко шум, да си починем и да не се тревожим. Заклинанието било направено и всички лоши магии щели да се насочат към малките човечета.
Войниците и мъничките туземци се успокоиха. Те се доверяваха напълно на Касини и неговите магии и бяха убедени, че опасността е отминала. Аз обаче отведох Касини настрана. Дойде и Дженъс. Обещах на жреца като се върнем в Ориса да получи специална награда за стореното през тази нощ и го попитах дали магиите наистина вече са насочени към човечетата. Касини отговори, че в това няма съмнение и че никоя от тези магии не била смъртоносна, така че заклинанието било лесно. Било по-добре да отклони магиите и да им позволи да действат, отколкото напълно да ги развали.
— Надявам се, че това ще залъже нашите врагове и те ще вярват, че все още сме измъчвани от магиите им и ще ни оставят на мира — приключи той.
— Нашите врагове? — попита Дженъс. — Кои?
Касини изглеждаше смутен.
— Отначало мислех, че тези заклинания идват от Ликантия, където знаем, че имаме врагове — каза той. — От фамилията Саймън до… до други. Аз наистина усетих зли сили от тази посока. Но усетих и нещо друго. Нещо… никой от вас не е жрец, така че не мога да ви го обясня точно… нещо като голяма прииждаща вълна, като прилив. Идва от изток.
Двамата с Дженъс бяхме потресени.
— Но… доколкото ми е известно, никой от нас не е стигал по на изток оттук — казах аз. — Освен може би един или двама от крайбрежните жители.
— Имаш известно основание — съгласи се Касини.
— Но за мен по-загадъчното… тази вълна, това присъствие, може би… не го чувствам като лошо. Най- малкото не чувствам никаква особена заплаха за някой от нас. То… — той се поколеба — …сякаш над нас има някаква голяма, невидима сила, която… ах, не мога да намеря думата! Представете си една голяма риба, която знае, че около нея има дребни рибки. В момента тя не е гладна, но ги вижда. И може би след час или седмица, когато огладнее, ще им обърне по-сериозно внимание.
— Касини поклати глава. — Това е най-доброто сравнение, което мога да ви предложа.
Решихме през нощта да дежурим заедно с охраната не толкова за да се пазим от неканени гости, колкото да внимаваме някой от нашите хора от любопитство да не отиде да поразгледа сцената, на която Касини направи магията, и с това да провали цялото заклинание. Пръв на пост застана Касини. По-късно Дженъс ми каза, че е избрал него, защото по това време все още никой няма да е заспал и нямало да му се наложи да проверява бдителността на жреца. След него беше Мийна, след това аз и накрая на пост щеше да застане Дженъс, през най-опасните часове преди зазоряване.
Заспах дълбоко. Когато Мийна ме събуди да поема поста, си взех оръжието и седнах до вратата, откъдето можех да наблюдавам всичко в лунната нощ, без да бъда видян. Периодически излизах и обикалях развалините, за да съм сигурен, че никой не се промъква към нас. Беше много спокойно и много тихо. Ромолът на реката действаше успокоително. Чувствах се ободрен от съня, а магията на Касини сякаш беше смъкнала от гърба ми тежък товар. Разбрах, че малките магии бяха измъчвали и моята душа, както и на всички останали. Погледнах назад към дефилето. Вниманието ми беше привлечено от една скала на билото на хълма на два-три хвърлея от нас. Нещо на скалата се раздвижи и се появиха двама мъже. Двама мъже на коне.
Не би трябвало да мога да видя от това разстояние всички онези подробности, които запомних. Но сега мога да се закълна, че и двамата бяха с ризници от плочки и шлемове с високи гребени — нещо странно за такава съсипана от бедност страна. В ума си чух описанието на Дженъс от онзи летен следобед под лозата на кръчмата в Ориса: „Дори конете им бяха с брони, тъй като видях отблясък от луната от главата на единия. Позицията, която бяха заели, беше точно такава, каквато сега сам бих заповядал да се заеме, ако предвождах патрул в неприятелска територия…“
Наканих се да обявя тревога, после се отказах. Денят бе завършил с магии и всички бяха изплашени. Слушал съм истории от стари войници, приятели на баща ми, за млади часовои, които се кълнели, че някой храст се превърнал в атакуващ враг, а после, когато викнели командира или хвърлели по врага копие, той отново се превръщал в храст. После забелязах, че на върха няма нищо — конниците си бяха отишли. Очевидно всичко беше илюзия от нощта. Въпреки това, когато събудих Дженъс за неговата смяна, изчаках докато се разсъни добре и му разказах за моя мираж.
Дженъс замислено подръпна брадата си.
— Така-а — каза той след известно време. — Голямата риба на Касини може да има няколко значения. Ние бихме могли да отидем на върха на хълма и да потърсим конски фъшкии или отпечатъци от копита, за да докажем, че в тази страна някой ни е наблюдавал. Но ако не намерим доказателства… е, или ти се е привидяло, или… — Дженъс изсумтя. — Мисля, че не трябва да казваме нищо и да не правим нищо, приятелю. Ако на върха на скалата е имало наблюдатели… сигурни ли сме, че те знаят за нас? Да допуснем, че знаят. Защо трябва непременно да са наши врагове? В Кострома тези призрачни часови никога не са наранявали никого. И… дори и да знаят за нас и да приемем, че знаят всичко благодарение на по-голямата магическа сила на вождовете си, може пък да не искат да ни сторят нищо лошо. Ние, в края на краищата, направихме всичко възможно, за да се извършат последните церемонии за един от техните другари. Войниците от всяка раса… дори онези, които не са родени от човешки същества, сигурно ще оценят чест като тази. Дори въпреки че пипахме талисмана и взехме картата.
При последните думи леко се усмихнах. — Приятелю Дженъс. Започваш да говориш като ония глупаци, които играят на чифт-тек. Ако предния път съм имал едно камъче в юмрука си, трябва ли и сега да имам също едно или пък две или николко? Може би трябва да направя същото, но не, ти ще знаеш, че съм направил същото, а преди три игри планът ми е бил точно такъв, така че този път аз трябва… — Млъкнах. Дженъс се кискаше.
— Благодаря ти. Вече съм се объркал, като ония учени, които се чудели дали това, което виждат в огледалото, е отражение, или действителност. Рано или късно несъмнено ще се изясни дали тези наблюдатели са за нас добро или лошо, или изобщо не се интересуват от нашето съществуване подобно на голямата сита риба.
— Дали да не се посъветваме с Касини?
— Аз… предлагам да не се съветваме с него. Нека да видим как ще се развият нещата. — Останах с впечатлението, че Дженъс Грейклок е по-разтревожен от тази нова загадка, отколкото показваше; но пък нали бе видял конниците още като момче.
След две нощи нагоре по реката, която започна да става по-плитка и да се разделя на притоци, които водеха към хълмовете, конниците се появиха отново. Този път ги бяха видели трима души — сержант Мийна, един войник и един от крайбрежните жители. Тайнствените воини не сторили нищо, просто си седели на конете и след това изчезнали. Касини настоя да направи магия за запитване и да се опита да разбере кои са тези наблюдатели и дали тяхното присъствие предвещава добро или лошо за нас.
— Магия да ги разбереш кои са — промърмори Дженъс. — Много умно. Ако досега не знаят за нас, след нея със сигурност ще научат.
Магията на Касини не откри нищо. Според неговото гадаене наблюдателите не можеха да бъдат нищо друго освен илюзия… необичаен вид мираж. Дженъс предположи, че те може би имат някаква невидима и недосегаема защита. Касини реши да провери предположението по доста опасен според мен начин. На следния ден той се пресели на най-високия връх в околността със запалена факла в ръка и го обяви за земя на Ориса. Нямам предвид, че обяви физически права над земята за себе си или за нашия град — през онези дни никой от нас, дори един жрец не би проявил такова нахалство. Церемонията — четене на молитви, а след това засаждане на семена, донесени от нашия град — беше предназначена да съобщи на видимите и невидими същества за Ориса и нейния народ. Церемонията продължи с молба — макар че според мен молбата звучеше повече като заповед, че както всички същества от и на тази земя имат правото на почит, уважение и защита съгласно всички правни и жречески закони на Ориса, така и нашата група иска за себе си същата справедливост и внимание.
Никога не съм смятал такава церемония за нещо умно и съм доволен, че успях да забраня нейното
