изпълнение днес, когато Орисианци пътуват в чужди страни. Още повече не я смятах за уместна в онази необичайна страна с нейните магически „вълни“, неизвестен народ и непознати обичаи, и преди всичко с призрачните й наблюдатели. Но нито Дженъс, нито аз можехме да кажем нещо. Ако заповядах на Касини да не изпълнява церемонията тук или където и да било другаде, при завръщането ми той сигурно щеше да докладва за това в Съвета на жреците. И те, също толкова сигурно, щяха да обявят намеренията на един Антеро, издал такова нареждане, за егоистични и дори предателски. И понеже това беше проблем, чието решение не зависеше от мен, аз просто престанах да мисля за него.
Суетността на Касини, въпреки че бе успял да развали преследващите ни магии, дразнеше всички. Той като че ли се мислеше за ръководител на експедицията и очакваше всички около него да се грижат техният жрец да е добре нахранен, облечен и защитен. Това започна да ме ядосва. Хванах се, че мисля как ми се иска да мога да продължа експедицията без претенциите на жреца за специално внимание и колко ще се повиши настроението ми, ако с Касини се случи нещо, което да го извади от строя. Реката стана по-плитка, превърна се в поредица малки вирчета и после в тресавище. Накрая достигнахме до един много живописен вир, от чието дъно извираше вода.
— За първи път минавам по река от устието до извора й — отбеляза Дженъс. — Дали това, о, велики жрецо, ме дарява с някакъв специален благослов?
Касини се усмихна, но не каза нищо. Другите членове на групата също не се разбираха с Касини, но двамата с Дженъс бяха почти открити врагове. За щастие никой от тях не беше толкова глупав, та да подхване кръвна вражда на този чужд бряг, макар да се опасявах, че когато се върнем в Ориса, ще възникне сблъсък.
Разположихме се да нощуваме край извора. Двамата с Дженъс известно време обсъждахме как да продължим по-нататък. Картата на воина в кехлибар не даваше големи подробности за дългия път, който ни очакваше, но на нея бяха нанесени два ориентира, които вече бяхме отминали, така че с тяхна помощ и по компаса определихме посоката, която трябваше да ни изведе до следващия ориентир. Бях открил в себе си един скрит талант: разбирах картите и обичах да ги чертая. Бях си водил грижливо бележки и дори ако бъдехме принудени да се върнем, бях сигурен, че бързо ще можем да стигнем до това място, без да повторим предишните си лутания, които понякога ни бяха вкарвали в тресавища или в криволичещи, задънени каньони. След вечеря водачът на крайбрежните жители дойде при мен и каза, че сме се били разбрали да ни водят дотук и утре те и техните мулета щели да потеглят назад към брега. Насмалко да избухна и дори се възгордях със себе си, че все пак успях да се овладея навреме. Отговорих му, че той и съплеменниците му са се съгласили на цялото пътуване, което едва сега започва. Не било вярно, възрази той. Били се съгласили да пътуват с нас до края на света. Този извор… това място, където свършвала реката… било краят на света. Посочих към далечината и попитах: ами онова, отвъд извора? Или онази горичка, там където изгрява слънцето? Какво е то? Мъжът вдигна рамене: отговорът беше очевиден. Каза, че онова там сигурно е друг свят, защото всички знаят, че този свят свършва при извора; и че онзи свят сигурно принадлежи на някое друго племе. После се усмихна и ме увери, че е сигурен, че онова племе ще погледне благосклонно на такива добри хора като нас. „Вие ще срещнете нови приятели — каза той — и може би те ще ви дадат други животни да превозвате товара си.“
Започна спор и аз бързо изоставих моралните доводи и преминах към материалните. Имаше някакво недоразумение… по моя вина или по тяхна, това беше без значение. Сега аз им предложих не само възможност да спечелят слава в собственото си племе… слава, която ще се погрижа да имат и в моята родина… но и богатство. Вече им бях обещал злато и сега удвоих размера на обещанието. Казах, че когато се върнем на Пиперения бряг, ще имат право да си изберат каквото пожелаят от нашите оръжия или дрехи, с изключение на личните вещи. Това го заинтересува. „Но ще бъде много трудно — каза той тъжно. — Много, много трудно.“ Вдигнах цената: обещах преди да си отидем да накарам Л’юр и неговите опитни моряци-корабостроители да им построят нови, по-хубави колиби. И тъй като аз бързо ще се върна от Ориса, за да започна разработването на тази нова търговска област, ще им донеса скъпи подаръци от Ориса. Той отново поклати глава. „Много, много трудно.“ Ароматични подправки, които ще направят рибата много вкусна. А? В очите му отново припламна искрица интерес, последвана от същото „много трудно“. Извадих злато от сандъка и му дадох по две монети за всеки, като доказателство за сериозността на намеренията ми. Беше много благодарен.
„Но… трябва да помисля… Може би… ако се съгласим да продължим… но, не, това ще бъде много, много трудно.“ Обещах нови мрежи и дори лодки за риболов. „Чудесно, но все пак, много трудно.“ Представете си какви фини коприни ще имат вашите жени и дъщери. А?
Беше минало полунощ когато свърших. Водачът, към който се бяха присъединили и останалите крайбрежни жители, седеше замислен. Накрая каза:
— Ти ни оказа чест… оказа ни голяма чест. Черната акула прояви голяма мъдрост като реши, че ти си ценен приятел.
— Тогава ще продължите ли с нас?
— Пътуването… то ще бъде много, много трудно. — Той се усмихна, после ме потупа по рамото, което беше знак за уважение между равни. — Но какво представлява животът, ако не е много, много труден…
Легнах си изтощен. Лагерният огън се превръщаше в пепел; бях доволен от себе си. Може би бях наследил убедителния дипломатичен език на Пафос Карима Антеро. И ставах все по-добър син. Заспах щастлив. Но на сутринта разбрах, че съм излязъл глупак. По някое време преди зазоряване мъничките туземци бяха изчезнали. Следите им водеха назад, към брега и тяхната родина. Най-напред се ядосах. Та нали се бяха съгласили? Дженъс се мъчеше да не се разсмее. Обясни ми, че има някои народи, които не могат да кажат „не“ и затова използуват различни увъртания… за да избегнат отказа.
— Като например „много, много трудно“ — казах аз с озлобление.
— Като например „много, много трудно“, за да не отхвърлят някого грубо и да го направят свой враг — потвърди Дженъс.
Значи това е резултатът от моя дипломатичен език, казах си аз; и от златото, което им дадох.
— Всъщност — каза Дженъс — ти си постъпил много добре. Не знам дали забеляза, но те са оставили мулетата… и поводите, и самарите. Може би това е срещу златото. А може и да е заради твоя, хм, дипломатичен език.
Не можехме да губим повече време. Грижливо натоварихме мулетата — задача, която хората от брега ни бяха накарали да смятаме за много проста, но която на нас ни отне половин ден; тръгнахме и докато вървяхме трябваше да усвояваме и умението да бъдем магаретари. Оттогаз стана навик на всеки, който беше достатъчно близко, за да мога да го чуя, да си придаде тържествен вид и да каже: „Това е много, много трудно.“ Преструвах се, че не чувам.
Земята ставаше все по-суха, местността бе жълта и хълмиста, горички имаше само около калните извори и рекички. За известно време използуваме тези горички като ориентир за намиране на вода, но после дърветата все повече заприличаха на тръни и около тях нямаше вода; изглежда, корените им бяха много дълбоки и достигаха до подпочвени води. Ние обаче не бяхме подложени на никакъв риск, нито пък ни грозеше някаква опасност, и то благодарение на опита на Дженъс. Той ни научи да следваме антилопите, на разсъмване да обградим техните дупки с вода и бързо да ги убием. Животните изяждахме, а стомасите им използувахме за мехове: водата беше зелена и воняща, но вършеше добра работа. Издръжливите мулета ревяха, но приемаха допълнителните товари. Сандалите и ботушите ни изтъняха и Дженъс обяви, че е време да се научим да ходим така, както са очаквали боговете… боси. Каза, че трябва да пазим ботушите за по- тежък терен. Като чу това, Касини толкова се разкисна, че решихме да му правим подметки от необработена кожа през два-три дни, вместо да го караме да ходи бос. Уроците, които получавахме, продължаваха с всеки изминат ден: трябваше да се научим да убиваме дивеч с копие или да го ловим с мрежа; подменихме върховете на стрелите с широки тежки чуканчета. Те бяха предназначени за тлъстите птици, които не можеха да летят: чуканчето зашеметява птицата за достатъчно дълго време, та ловецът да може да извие врата й, а стрелата е достатъчно тежка и не се губи в шубраците. Научихме се също, че е много неразумно да се ядат непознати плодове или ягоди, ако сокът от тях прилича на мляко, както и че червените ягоди и плодове понякога са опасни. Ако човек иска да провери дали някое растение или плод става за ядене, трябва да го разреже и да натрие ръката си; ако не се появят пришки, значи може да се яде. Разбрахме и че някои дървета са истински резервоари, съхраняващи водата от годишните дъждове.
