Ако от онова, което току-що описах, сте добили впечатлението, че нашето пътешествие се бе превърнало в мрачна борба за оцеляване, трябва да ви уверя, че грешите. Въпреки трудностите ние се хранехме добре, пиехме достатъчно вода и бяхме здрави, макар и мръсни. Слънцето печеше безмилостно, въздухът сякаш тлееше в безводната тишина. Светът около нас беше предимно кафяв, само понякога, като че ли за успокоение, пред очите ни се мяркаше и случайна зеленинка. Пред нас сякаш нямаше нищо Друго освен тази степ, която постепенно се превръщаше в пустиня. Освен антилопите имаше и други животни: глутници диви кучета, излезли на лов, вълци, които ни следваха, докато разбираха, че никой не са отделя, за да могат да го нападнат; някакви големи хищни котки, които носеха малките си в торбички на корема. Те не представляваха за нас никаква заплаха, пък и ние гледахме да стоим настрана от техните бърлоги и свърталища. Веднъж, точно на разсъмване, видяхме голям черногрив лъв на върха на една скала. Внезапно до него се появиха двама конни наблюдатели. Лъвът, изглежда, не ги усети. Единият от конниците посегна с окованата си в желязо ръка — ризницата му проблесна в изгряващото слънце — и погали голямата котка но главата. Лъвът се отърка в ръката като домашно животно… и конниците изчезнаха.
После горещата равнина остана зад гърбовете ни. Сега вече бяхме в истинска пустиня — напечените камъни и песъчливите клисури, пълни със сухи храсталаци, трепереха в маранята. Макар че имахме няколко компаса, за да не изгубим пътя, който можеше да изчезне въпреки най-съвестното ми картографиране поради малкото ясни ориентири, не бяхме сигурни дали вървим във вярната посока. Дженъс каза, че не може нищо да се направи освен да продължим в сегашната посока и чак когато достигнем до следващия ориентир от картата-талисман — една доста далечна планинска верига — ще можем точно да определим местонахождението си. Не бивало да се съмняваме в компасите или здравия си разум, защото сме щели да започнем да се въртим в кръг из пустинята до безкрайност, следвайки следите на собствените си мулета. Знаехме, че не сме първите, които пресичат тази пустиня, и това ни успокояваше, тъй като срещахме следи от кервани. Следвахме ги, което правеше придържането към посоката на компаса много трудно, но нямахме друг избор… те не само вървяха по най-лекия терен, но ни водеха към поредния кладенец или оазис.
Един ден видяхме чии са следите. Далеч на хоризонта съзряхме ездачи. Номади, както предположи Дженъс. Изглежда, те не ни виждаха, макар всички да смятахме, че това е доста съмнително. Предположението на Дженъс са потвърди и когато след няколко часа пресякохме следата им и открихме не само конски фъшкии, но и козешки барабонки. Дженъс каза, че конниците едва ли пътуват на такива големи групи, нито пък карат със себе си стада.
— Жалко — казах аз, — че тези хора не са кръвни роднини на ифора, тъй като бихме могли да подновим старите връзки. Сетих се за онази жена… Типън. Беше… доста очарователна. Макар че си пилеше зъбите.
Дженъс се усмихна.
— Когато някога се отдадеш на спомени, приятелю Амалрик, и опишеш този етап от нашето пътуване като труден, опасен и изпълнен на всяка стъпка с изненади, не споменавай за току-що казаното. Трудно е да умираш от жажда и в същото време да си мислиш за любов. Колкото до ифора, трябва да ти кажа, че когато за първи път ги срещнах, командвах конен патрул от петдесет ликантийски кавалеристи, а те бяха само двайсет. Много усилия положих, за да запазя това съотношение. Общата черта у всички пустинни хора, които съм срещал, е, че в най-добрия случай са любопитни, а ако надушат, че притежаваш нещо интересно, са способни на изненадващи жестокости.
— Тогава да се надяваме, че не са ни видели — казах аз.
Дженъс кимна, отиде при сержант Мийна и нареди хората му непрекъснато да бъдат нащрек.
На следващия ден от двете страни на пътя ни се появиха двама ездачи. Отначало помислих, че са приличащите на духове конни наблюдатели, но те продължиха да яздят от двете ни страни. Едва ги виждахме. Касини заяви, че надушвал някакви магии, но не били като предишните. Дженъс каза, че и той усещал нещо. Попитах го дали не му настръхва гърбът, но той поклати глава; имал чувството, че някой надзърта над рамото му.
На разсъмване освен двамата ездачи отстрани видяхме и много други на коне и пеша зад нас. Те също не ни доближаваха. Постарахме се да не усилваме темпото, както за да запазим силите си, така и за да не покажем, че сме се изплашили. Към пладне техният брой се удвои до двайсетина. Дженъс каза да бъдем два пъти по-предпазливи.
Началото на атаката беше внезапно. Ако не гледах натам, нямаше да я видя. Миг по-късно едно от мулетата подскочи и изрева, в хълбока му щръкнаха две стрели. Чу се предсмъртен вик и един човек от колоната падна — от бедрото му се подаваше дълбоко забита стрела. Бяхме нападнати… а най-близкият стрелец беше поне на седем-осем хвърлея. Чуха се команди и викове… аз крещях на всички да залегнат и да се погрижат за мулетата… Дженъс и Мийна да раздадат веднага ризниците… раненият стенеше…
Хванах Касини за ръката. Беше стъписан от стрелите, идващи от нищото.
— По дяволите! — крещях аз. — Разваляй магията… Бързо!
Касини отваряше и затваряше беззвучно уста като риба на сухо. Очите му — а най-вероятно и умът му — бяха празни.
Дженъс ме чу и ме разбра.
— Разсей ги! — викна той. — Съсредоточи се и ги разпръсни! Амалрик, срещу Касини е направена магия за несигурност.
Касини гледаше недоумяващо, после разбра. Запелтечи някакво заклинание, думите му ставаха все по- ясни, паметта му се освобождаваше от направената магия. Пак забръмчаха стрели, но сега те се забиха в пясъка зад нас. Този път бяха шест.
— Добре — каза Дженъс. — Хайде пак. — Следващите да са още по-далеч от нас. — После размисли, издърпа една стрела от пясъка и я подаде на жреца. — Я направи една по-добра магия: брат говори на брата.
Изгорялото от слънцето лице на Касини почервеня.
— Откъде знаеш…
— Направи го, човече, или всички ще погинем тук!
Касини взе стрелата, вдигна я до устните си и промълви някакви думи, които не можах да разбера, но бяха магически. После я пречупи на две. Знаех какво ще видя, ако погледна другите стрели, изстреляни към нас… да, те също бяха счупени.
— Добре — похвали го Дженъс. — Сега отправи тази магия във всички посоки.
Касини се подчини. Не зная защо и как, но нямаше повече стрели. Дженъс пак отвори уста и каза нещо, което би могло да бъде схванато както като заповед, така и като неясна мисъл, мисъл, на човек, който поназнайва от магии:
— Сега, Касини, можеш ли да сложиш нещо между нас и тях? Невидимост?
Касини се беше възстановил достатъчно и сви устни.
— Това ще изисква прекалено много енергия и ще изтощи всичките ми сили. Но мога да направя нещо полесно… и по-добро.
Той вдигна шепа пясък и го пусна да изтече между пръстите му; после се просна на земята и продължи да мърмори заклинания. Погледнах към номадите и видях малки прашни вихрушки, достигащи едва до коленете им, да се издигат между нас и тях. Касини обнадежден изтича до мулето, натоварено с принадлежностите му, и започна да вади разни неща, за да доизгради и затвърди магията. Войниците вече бяха с брони и изнемогваха под изгарящото слънце, но бяха много по-сигурно защитени от друга атака. Спомних си за ранения и отидох да го видя. Беше умрял. Махнах на Дженъс и той дойде, забил очи в земята. Кимна ми мрачно. Едно от товарните ни мулета също било умряло, макар че било само одраскано от стрела.
— Стрелите са омагьосани — предположих аз.
— Най-вероятно не — каза Дженъс. — По-скоро са намазани с отрова. В пустинята се въдят какви ли не отровни същества — от усойници до скорпиони. Няма смисъл да се хаби човек да прави магия, след като природата дава дори по-бърз убиец, чиято сила не намалява с разстоянието.
Касини извади разни прахове и мехлеми, начерта на пясъка пентаграми и символи. Прашните вихрушки станаха по-големи, нараснаха на петнайсет стъпки.
— Добре — каза Дженъс. — Пясъчната буря поне ще ни защити срещу друга атака. Макар че едва ли ще ни отърве от онези другите, на фланговете. Още повече, че според мен те знаят къде отиваме…
