вероятно обаче няма да имат търпение за това. Сигурно ще ни оставят да се пържим на слънцето два или три дни и тогава ще атакуват. Със сигурност няма да нападнат сега, когато сме нащрек. Всяка битка е толкова по-жестока, колкото повече са войниците. Когато се бият малко, а умират много, в крайна сметка всички губят. Затова номадите нападат от засада или с неочакван набег.
Касини сбърчи вежди.
— Ако това е вярно, капитане… няма ли вероятност, когато ни нападнат и успеем да ги задържим на разстоние и им нанесем щети, те да се откажат?
— Точно така — каза Дженъс. — Затова ще се престорим, че сме свършили водата още преди да се смрачи и с всеки изминал час ще се правим на все по-изтощени. Дори — ако те решат да ни изчакат дълго — можем да убием мулетата и да пием кръвта им.
Тогава ми дойде една идея — не точно прозрение, но не и обикновено хрумване.
— Търговците на роби мислят — започнах бавно аз, после заговорих по-бързо, обяснявайки мисълта си, че сме градски жители или селяни, нали така? Щом ни оценяват толкова евтино, не можем ли да използуваме високомерието им срещу самите тях? Нали знаете, никой не взима на сериозно един просител, ако приношението му е бедно и дрехите му са парцаливи и изцапани. — За последния пример съм си виновен сам и оттогава винаги съжалявам. Дженъс се ухили.
— Виждаш мислите им като в огледало. Съгласен съм. Продължавай. Дръж огледалото и говори. — Дори в онзи ужасен момент в нажежената от слънцето пустиня се възхитих на умението на Дженъс да сдържа езика си, вместо да ме прекъсне и започне да излага своите идеи.
— Тази нощ — казах аз. — Ти, аз, сержант Мийна и още един. И още четирима, които да пазят гърба ни, както ти тренираше гвардейците.
Дженъс се изненада.
— Но другите…
— Не. Нека другите да изпълняват ролята на овце, така няма да възбудим подозрение. Ти, жрецо, ще останеш с тях. Трябва ни заклинание… за несигурност. Или нещо такова. — Помнех какво беше казал Дженъс в ковачницата за магиите на бойното поле, но си мислех, че тази може да е по-различна. Моят план не приличаше много на битка… дано да успееше… атаката на търговците на роби след два или три дена също нямаше да е битка.
— Има нещо по-добро от несигурност — каза Дженъс. Можеш ли да направиш заклинание, което да предизвика ужас в подходящ момент? Като например ужаса, който изпитва селянинът, когато посред лято от ясно небе се разрази гръмотевична буря.
— Щом разбера какви точно са плановете на господин Антеро — отговори заядливо Касини, — мога да изляза с такива хитри и съвършени планове, каквито всеки от вас има в своята собствена област. И забележете, аз не съм толкова безразсъден, че да ви се меся.
Дженъс успя да се сдържи да не му отговори и ме погледна.
— Много добре. Четирима, така ли? Най-подходящото време е… щом залезе луната. Ще имаме достатъчно време преди зазоряване. Възпламенители… Ще вземем катран, ще го размекнем на огъня и ще намажем стрелите си. После влизаме в оазиса и вземаме главни от техния собствен огън, за да осветим смъртта им… — И замърмори под носа си, разработвайки моя план.
Щом луната залезе, ние четиримата изпълзяхме от долчинката. Носехме лъкове и запалителни стрели, според плана на Дженъс и освен това по едно късо копие. Сержант Мийна беше избрал за четвърти избухливия Лайън — тази нощ неговата бързина и сила бяха точно това, което ни трябваше.
Трите огъня в оазиса все още горяха и ни показваха къде е лагерът на номадите; поне нямаше опасност да се заблудим. Направихме кръг, за да влезем отстрани, после се отправихме към оазиса. Той приличаше на парк — с гъсти шубраци и палми, но с малко трева и почти никакви драки, които да ни спъват и да се уплитат около краката ни. Излязохме на една криволичеща пътека, водеща от езерцата към полянките, подходящи за лагеруване, и се запромъквахме към враговете. Дженъс ми каза да не гледам в огъня, за да мога да виждам добре в тъмнината, но това беше трудно. Колкото повече доближавахме лагера, толкова по-трудно виждах какво има между нас и огньовете. Затънах в някаква кал и едва не пльоснах в едно от езерцата, но сержантът успя да ме задържи. После ръката му ме натисна надолу и аз коленичих. Видях пред себе си нещо високо и тъмно. Не беше дърво, а часовой. До него се изправи една тъмна фигура и чух изпъшкването на човек, ударен под гръдния кош. Дженъс измъкна кинжала си от тялото на часовоя; видях блясъка на стоманата.
Вече бяхме на края на лагера. Дженъс ни махна с ръка. Запълзяхме зад прикритието на един храст, после вдигнахме глави. Имаше две шатри, всяка, изглежда, побираше десетина души. Там сигурно спяха номадите. Между огъня и шатрите, на голата земя, спяха мъже и жени. Видях блясък на метал и разбрах, че всички са навързани на синджир. Търговците на роби очевидно вече бяха намерили своето „стадо“. Един полузаспал мъж пазеше робите, друг стоеше пред малка конична шатра. Предположих, че тя е на вожда.
Потреперих, сякаш леден вятър повя над душата ми, заблудена в някаква тъмна пустиня. Пустинята бе пълна с огромни зверове и предпочитах те да ме убият веднага, отколкото в последния момент да видя колко са ужасни. Заклинанието на Касини действаше.
Мийна и Дженъс сложиха на лъковете си бойни стрели; ние с Лайън извадихме намазаните с катран. Раздухахме праханта, която носехме, и ги подпалихме.
— Стреляй! — изсъска Дженъс.
Тетивите на лъковете иззвънтяха, чу се как удрят на месо. Часовите паднаха, без да издадат звук. Лайън и аз изстреляхме по шатрите огнените си стрели, последваха ни Мийна и Дженъс. После скочихме и се втурнахме напред.
Не мога да опиша точно какво последва — бих излязъл или убиец, или лъжец. Тези неща не могат да се опишат с думи. Представете си, че сте пустинен номад, който спи и може би сънува, как навън в пустинята го чакат жертвите му — глупави търговци. После чувате писъци… лумват пламъци… скачате уплашено… грабвате сабята… и се препъвате в шатрата… и срещу вас се втурват четири виещи демона. Мушкат те с копие от мрака, падаш, мярват се кървави саби… вихрушка от удари… пламтящи факли, запалени от собствения ти огън… палатките ти пламват. Ако се озовете сред такъв ужас, няма ли да направите същото като търговците на роби? Няма ли да изпищите отчаяно и да побегнете в тъмната нощ? И няма ли ужасната гледка на шестима от другарите ви, проснати изтърбушени на земята, да ви накара да побегнете още по- бързо през пустинята?
Бях пред коничната шатра, вдигнал сабята си за смъртоносен удар. Исках номадският вожд да умре от моята ръка. Но завесата на входа се отметна и в светлината на огъня видях, че отвътре излиза жена. Сега благодаря на боговете, че навремето не бях бърз като Дженъс или Мийна, нито пък такъв, какъвто станах по-късно. Бях много бавен и сабята ми мина покрай целта. Помислих си, че жената е любовница на вожда, но после видях сребърните белезници около китките й. Още едно бедно пленено същество, което трябваше да стане робиня.
Жената беше млада, облечена в торбеста риза и панталони като мъж. Черната й коса се спускаше на вълни върху раменете. Забелязах — сякаш беше пладне и разполагах с неограничено време да я огледам, че на врата й има златни бижута. И че е много красива.
— Кои сте… — запитахме и двамата едновременно, или поне аз предположих, че питаме едно и също, защото жената говореше на непознат за мен език. Казах, че сме приятели, и тя, изглежда, разбра. Погледна зад мен; обърнах се и видях останалите наши войници да идват към огъня. Между тях беше и Касини. Робите се бяха изправили, Дженъс и Мийна вървяха между тях. Мийна беше намерил ключове и отключваше веригите. Дженъс предпочиташе по-директните действия — направо разсичаше желязото с тежката си сабя.
Жената видя нещо и мина покрай мен, без да обръща внимание на окървавената сабя, която държах. Отиде до един от убитите номади и се наведе над него. Познах го… беше вождът. Тя се изплю в лицето му, изсмя се и каза нещо на своя език.
— Дженъс! — викнах аз. Той освободи последните пленници, дойде при мен, взе едно дърво от купа и го хвърли в огъня. Избухнаха пламъци. Пленниците изглеждаха объркани.
Дженъс опита търговския език. Само един човек, изглежда, разбираше, и то много малко, така че Дженъс започна да жестикулира, опитваше се знаците му да са по-ясни.
