дреха. Ако я карате така, ще трябва цяла нощ да си обяснявате само части от облеклото. От шева и подгъва до яката.
— Смяташ, че има предвид цялата риза? — попитах аз глупаво.
— Повече от сигурно — каза Дженъс.
Диос ни гледаше нетърпеливо. После дръпна ризата си, каза същата дума, която бе казала по-напред, и посочи буквите на листа.
— Риза — казах аз. — Риза. — Написах думата. Диос плесна с ръце от удоволствие и хвана крачола на панталона си. — Панталон — обясних аз. Диос повтори след мен:
— Пан-та-лон.
Дженъс се изправи и подхвърли:
— Не е интересно. Викнете ме, когато стигнете… до анатомията.
Почервенях от яд. Бях сигурен, че Диос е разбрала казаното от тона му. Обърнах се, търсейки начин да се извиня за похотливите бележки на моя приятел, но видях на лицето й само учудване. Тя вдигна внимателно пръст и докосна косата ми, лицето ми. Каза една дума. Не ми трябваше речник. Единствената дума, която можеше да бъде, бе… червен.
— Не разбирам защо си решил да използуваш любовно биле за красивата Мелина, Амалрик — обади се Дженъс от тъмнината. — Огнената ти коса е достатъчна за повечето жени.
Диос ме потупа по ръката и попита:
— Мелина? Мелина? — Посочи ми да напиша думата на листа.
Поклатих глава и казах:
— Хайде да оставим Мелина за друг урок. А може и въобще да не стигнем до нея.
На следващия ден привечер попаднахме на пресъхващо ручейче. Течеше в тясна клисура, от двете му страни имаше рехави дървета и шубраци. По-нагоре ручейчето прерасна в поток, растителността стана по- гъста. Водата идваше от голям самотен хълм, издигащ се високо сред равнината. На картата той беше маркиран с дебело кръстче. Може би беше, и дано да бях прав, добро място за почивка. Всички бяхме много уморени и се надявахме да е така. Все пак въпреки водата, която се стичаше по скалите, хълмът изглеждаше толкова пуст, колкото и равнината. Дженъс нареди на Мийна и хората му да са готови, в случай че хълмът е зает, и когато слънцето се мушна под тъмния си юрган, тръгнахме към върха.
Очакваше ни чудо. Хълмът всъщност бе огромен кратер с тънки стени, които предпазваха вътрешността от външните стихии. Навсякъде имаше дървета и пълзящи растения, безброй потоци кръстосваха долината надлъж и шир. Стотици животни пиеха от тези потоци; гаснещото небе беше пълно с хиляди птици, които цвъртяха и се спускаха върху милионите тлъсти насекоми.
Диос ахна очарована и посочи един от вировете, разпръснати из този миниатюрен рай. Погледнахме натам и видяхме няколко стройни антилопи да играят във водата. Между тях имаше и два тигъра. Тигрите пляскаха и се преобръщаха, размахваха лапи във въздуха и се бореха като малки котенца, без да обръщат никакво внимание на естествените си плячки. Обзе ме чувство на спокойствие и радост и неочаквано ми се дощя да се присъединя към тяхната игра. Диос се усмихна и попита нещо на своя език. Аз също се усмихнах на искрящите й от щастие очи.
— Щастлив — казах аз. — Много щастлив.
— Щастлив — повтори тя. После добави: — Да… Щастлив. Диос много щастлив. — Това беше първото изречение, което каза на орисиански.
Тъмнината и предпазливостта не ни позволиха тази нощ да слезем долу. Пътят беше дълъг и спускането бе много опасно. На сутринта Мийна изпрати Лайън на разузнаване, за да сме сигурни, че наоколо не се крият никакви врагове. Зачакахме почти без да разговаряме; всички бяхме доволни да се отпуснем спокойно. Аз и Диос прекарахме няколко часа в обогатяване на речника си: сочехме животните, цветята и дърветата и ги назовавахме.
Лайън се завърна по тъмно. И той, и хората, които бяха слезли с него, се смееха и шегуваха, само дето не подскачаха от радост — досущ палави агънца, а не войници.
— Единствената грешка, която можем да направим, капитане — каза Лайън, — е да сме толкова глупави, че да си тръгнем оттук. — И ни описа чудната картина на всичко видяно през деня. Долината била пълна с живот: тревопасни и хищници, влечуги и земноводни, гризачи с остри зъби и месоядни със зъби като игли; сенчести плодни дървета; какви ли не цъфтящи растения; безброй насекоми, смучещи нектар. — Ама просто не можете да си представите, капитане — каза Лайън. — Единственото, което липсва, са хората. Няма никакви хора. О, да! И още нещо. Наистина интересно. Онези тигри и сърните, дето ги видяхме вчера да си играят. — Дженъс кимна. — Всичко в цялата долина е така. Животните, дето трябва да се крият, си ходят съвсем спокойно. А пък зверовете, дето трябва да ги гонят и убиват, не им обръщат внимание.
— А как се хранят? — зададох аз въпроса, който беше на устата на всички. Лайън ококори очи и не отговори.
— Виж, това е най-странното. Както казах, всичко беше мирно и тихо цял ден. Но точно преди да си тръгнем всичко се промени. Сърните се плашеха и бягаха. Тигрите ги гонеха. И навсякъде така. Тревопасните побягнаха, търсеха място да се скрият, а хищниците ги гонеха. Но най-странното беше, че хищниците, изглежда, избиваха само колкото могат да изядат… и толкова. После изведнъж цялото вълнение спря. И всичко стана тихо и мирно както преди. — Той се почеса по главата, на лицето му се появи глуповата усмивка. — Голяма идиотщина, нали?
Погледнах Касини. Бях обезпокоен от чутото.
— Магия ли е?
Касини поклати глава.
— Не чувствам чуждо… присъствие. Но имам усещане за… благополучие? Да. Това е. Благополучие. Но не мога да кажа какъв е източникът за него. От друга страна, всички магии, които направих за нашето благополучие, може да са се съединили, за да ни предпазят. — Той посочи стените на кратера. — Може би това кръгло място е помогнало заклинанията ми да се концентрират.
— Значи всички животни изведнъж са станали кротки, щом си се изправил над кратера, така ли? — изсумтя Дженъс. Покорени от появата на великия жрец? Стига, Касини, ако това е обяснението, значи Най- добре твоите началници в Ориса да напишат нови свещени текстове.
Касини се навъси.
— Достатъчно — намесих се аз. — Вместо да си задаваме въпроси и да спорим, предлагам всички просто да се наслаждаваме на това, на което сме попаднали. Можем да останем тук да си починем и да се възстановим. И то колкото си искаме. Това е единственото, което има значение.
— Точно така! — викна Лайън. Мийна го изгледа намръщено. — Добре де — продължи войникът. — Нямам намерение да си пъхам носа там, където не му е мястото. Но предложението на господаря Антеро е разумно. Долу е направо чудесно. Хайде утре да слезем и ще видите.
На следващия ден слязохме в кратера още преди росата да се е вдигнала. Въздухът беше свеж и сладък, птичите песни чисти и ясни. Всичко, в което ни беше уверявал Лайън, беше вярно. Този ден дори не построихме истински лагер, а само свалихме товара от мулетата и те зареваха от наслада, втурнаха се в близкия вир и заритаха. Два големи гущера, всеки дълъг три човешки боя, излязоха от водата да ги гледат как играят и раззинаха зъбатите си усти — толкова широки, че можеха да погълнат цяло муле. Мулетата не им обърнаха никакво внимание. По някакъв начин бяха разбрали, че са в безопасност. След малко и ние бяхме сред тях, зарязали цивилизацията на брега заедно с дрехите си. Държахме се като глупаци, смъкнали от плещите си бремето на дългото пътуване.
Гмурнах се под вода и заплувах. Наслаждавах се на хладните милувки по корема и хълбоците си. Водата беше толкова чиста, че ясно виждах крайниците на другарите си, както и телата на гущерите и набитите им яки крака. После видях сенчесто устие, което водеше настрани от вира. Излязох на повърхността да поема въздух, гмурнах се отново и заплувах по него. Бреговете бяха ниски, меки, покрити с мъх. Всяко орисианско дете се учи да плува в нашата голяма река още от раждането си. Дечицата, които едва ходят, плуват в такива течения, в които на други места не смеят да влязат и големи мъже. Не бях по-различен от другите Орисианци и много обичах да плувам под вода, като задържах дъха си докрай, за да мога да се запозная с чудесата край мен. Накрая все пак почувствах, че трябва да поема глътка въздух.
Размахах лениво крака и бавно се отправих към повърхността. Близо до брега видях две стройни бедра. Бяха на жена. Смугли, дори златистокафяви, те се съединяваха в черно петно. Над тях лъщяха меки
