— Много добре — съгласи се Касини, като скърцаше със зъби. — Ще направим както казваш.
— И всички ще спазваме часовете, нали? — настоя Дженъс.
— Да — каза Касини и стана преди Дженъс да го хване в други словесни уловки.
— Не е учудващо, приятелю — каза Дженъс, — че в изучаването на нещо толкова важно като магията въобще няма никакви закони… освен закона магьосниците да пазят в тайна знанията си.
— Предполагам, че такова е естеството на нещата — отвърнах аз.
— Наистина ли мислиш така?
Започнах да отговарям, после поклатих глава.
— Кой може да каже? Когато бях дете, подлудявах учителите си с такива въпроси.
— А сега, когато си зрял мъж?
— Аз не съм Касини — отговорих му. — Не е необходимо да хитруваш. Кажи си направо какво имаш предвид. Нали виждам, че ти се говори за това.
Дженъс се засмя на прозорливостта ми.
— О, всеки човек обича да се слуша като говори! — каза той. — Сигурно има някакъв малък демон на самовъзхищение, който лудее от радост при звука на собствените ни гласове. — Той пийна сладка вода от една кратуна и ми я подаде и аз да пия. — Аз наистина имам собствени теории, както ти се досети, и те отиват много по-далеч от празното бръщолевене на Касини, че магиите действат, защото винаги са действали.
Кимнах му да продължи.
— Аз вярвам, че в основата на всичко лежат някакви принципи — каза Дженъс. — Един от тях е, че всяко нещо създава подобно на себе си нещо, от което следва, че последствието прилича на своята причина. Друг такъв принцип е, че нещата, които веднъж са били в контакт, ще продължат да си въздействат независимо колко голямо е разстоянието между тях. Един пример може да илюстрира и двата принципа: ако един жрец реши да унищожи някого, той се опитва да вземе нещо лично, къдрица от косата например. Такова нещо се опитаха да направят с теб в Ликантия. Тогава той прави подобие на врага с косата като част от подобието и после го атакува… чрез изгаряне например. Ако това бъде извършено правилно, врагът силно ще пострада и може дори да умре.
— Черна магия — промълвих аз.
— Не, просто пример за законите на жреците — каза Дженъс. — Те делят магията на черна и бяла. На добра и лоша.
— А ти не мислиш ли, че има разлика?
— Никаква. За онзи, който се опитва да унищожи своя враг, магията е добро нещо. С други думи, бяла. За жертвата, разбира се, повече от сигурно е черна. Мисля, че единствената разлика е от коя страна се гледа.
— Защо се обременяваш с такива неща? — попитах аз — Защо не престанеш да им обръщаш внимание?
— Защото са средство за постигане на определена цел — отговори Дженъс. — Заинтересувах се от тях, когато бях роб, и искам да усвоя магиите, които контролират живота, за да не може някой да ми го отнеме ей така, от каприз.
Поклатих глава.
— Смяташ ли, че е безопасно? Или още по-точно… разумно?
— Нито едното, нито другото — отговори Дженъс.
— Защото според една друга моя теория всяко заклинание се отразява и на заклинателя. Така че накрая, след много заклинания, магьосникът ще разбере, че неговото същество също е увредено. Бедата е, че магията е много съблазнителна наука… защото вярвам, че някой далечен ден тя ще стане наука. Който някога се е срещнал с цел, която не може да се отхвърли, той е готов да рискува всичко.
Спомних си за любовното биле и Мелина и не можех да не се съглася.
— Какво очакваш да постигнеш с това проучване? — попитах аз.
— Да постигна целта си — отговори тихо Дженъс. — И нищо повече. — Той гледаше замечтано огъня. — В бъдеще ще има по-умни хора, Амалрик. Хора, които ще изследват всички закони… от магьосническите до онези, които наричаме природни. Защо реката тече надолу, а не нагоре по планината? Защо една тояга с камък под нея може да повдигне предмет, който не може да се помръдне с голи ръце? Как се открива вода с пръчка? Как може да се хванат духовете на вятъра в кожена торба и по-късно да се пуснат, за да издуят платната? Може би съм глупак, но според мен съществуват закони, на които тези неща се подчиняват. И няма ли да е чудесно, приятелю, ако те са едни и същи? Ако няма разлика между материалното и духовното?
— Наистина ли мислиш така? — попитах аз изненадан.
Дженъс се изкиска.
— Не. Би било много лесно. Но ако живееш толкова дълго, че да срещнеш тези бъдни мислители, не се изненадвай, че поне някои от нещата, които казах, може да се окажат верни.
С това разговорът ни завърши, но — много пъти след краткото време, прекарано в рая, мислих върху тези му думи. Възгледите на Дженъс събудиха у мен огромна надежда. Ако наистина съществуваха правила, ако магията се подчиняваше на закони, които могат да се научат от всеки мъж или жена, това би било голям дар за всички. Ако този ден някога дойдеше, той щеше да отнеме властта на жреците над обикновените хора като мен! Властта, която бяха имали над моя брат! Хрумна ми и друго: може би Дженъс търсеше нещо също толкова ценно, колкото Далечното царство.
Чух Диос да се смее до съседния лагерен огън и мисълта ми изчезна.
Следващите дни отлетяха бързо и бяха едни от най-щастливите в моя живот. Лесно се приспособихме към приятния начин на живот в кратера. Хранехме се с плодове и ядки, плувахме и лудувахме с животните и ги убивахме само през определените часове, когато преследвани и преследвачи се връщаха към обичайните си роли. Изстъргахме от себе си всичката натрупана през тежкото пътуване мърсотия, изпосталелите ни тела се наляха с плът.
Диос и аз се сближихме. Тя беше красива и по-рано, но под благотворното влияние на този истински рай стана направо очарователна. Бедрата й се наляха, кожата и косата й блестяха от здраве, искрящите й очи запълваха празнината на липсващите думи. Другарите ни се правеха, че не ни забелязват, когато се разхождахме ръка за ръка из благодатния кратер. Имаше десетки ромонливи потоци и тучни долини, които ни канеха да ги посетим, и ние май ги обиколихме всичките. Продължихме и с уроците, но сега те вървяха по-бързо и за кратко време толкова напреднахме, че преминавахме неусетно от нейния майчин език на моя, сякаш бяхме израсли заедно.
Разбрах, че Диос е принцеса, както и предполагах. Майка й управлявала малкото княжество Салкей. Мъжете от нейния народ били по-добри в домакинството и ежедневието и се грижели за палатките и приготвянето на храната. Но на война всички трябвало да се бият. Жените били разузнавачки, ръководители, военоначалници. По политически причини майка й я сгодила за благородник от друго племе. Диос отивала на сватбата си когато ги нападнали търговците на роби.
Бях много разстроен, когато разбрах за предстоящата й женитба. Но Диос бързо ме успокои. Обясни ми, че „благородникът“ бил момченце на шест години и тъй като тя била сред чужди мъже толкова дълго без подходяща придружителка, нямало никаква надежда да я одобрят за негова жена. Заболя ме, когато чух това. Заради нея.
Тя обаче се разсмя и каза:
— Това просто означава, че вече не съм длъжна да се омъжа за малко момченце. В моя собствен род не е толкова важно момичето да е девствено. Девствеността е важна само за… другите. За търговците на роби например. — Тя потрепера. Те щяха да ме продадат, за да бъда поднесена като жертвен дар за плодородие. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — Ако не бях девиа, поне щях да имам по-голям шанс да остана жива. Диос ме погледна замислено. Чудех се какви ли мисли се въртят в ума й. Тя въздъхна.
— В някои отношения беше по-лесно, когато нашите… думи… бяха по-малко.
— В кои отношения? — запитах аз. Диос поклати глава и каза:
— Няма значение.
Въпреки че не отговори на въпроса ми, знаех какво има предвид. От времето, когато я целунах на брега, бях станах изключително внимателен. Възможността да си говорим вече ме привличаше по-силно, отколкото
