страстта. От непринудените ни разговори разбрах, че сме станали приятели. После се сближихме още повече, а когато Диос ми разказа за пътуването и пленяването си, изпитах нужда да й разкажа и за нашата цел.
— Далечното царство! — възкликна тя. — Наистина ли си решил да го намериш? — Очите й бяха пълни с възхита и благоговение.
— Ако волята на боговете е такава — отговорих аз.
— Сигурен съм, че е такава — каза тя, — иначе нямаше да стигнеш чак дотук. В Салкей казват, че когато нашият народ и всички други народи се обединят с Далечното царство, ще настъпи краят на всякакво насилие. Няма да има никакви убийства, никакви войни.
— Никакви войни? — Засмях се. — Хубава мисъл. Страхувам се обаче, моя прекрасна Диос, че войната е постоянна злочестина и няма нищо общо с тъмните сили, които, както казват, се борели срещу просветения народ на Далечното царство. Войната може да е магия. Дори лоша магия. Но убиването е естествено състояние на всички същества. То не се нуждае от помощта на тъмни сили.
Вместо отговор Диос ми посочи извора, който бълбукаше в корените на голямото дърво под нас. Една хиена се правеше на уплашена до смърт от някаква тлъста млада маймунка.
— Тук не е така — каза Диос.
Не можех да възразя нищо.
После, съвсем неочаквано, Диос заяви:
— Трябва да го видя. Ще дойда с теб.
— Невъзможно! — възразих аз разтревожен.
— А какво ще правиш с мен? — попита тя. Основателен въпрос, който от известно време избягвах да си задам. — Не можеш да ме изпратиш в Салкей. Не можеш да се върнеш обратно… много е далече; няма никакъв начин да се присъединя и към някой търговски керван, защото в тази безлюдна страна няма кервани. За теб единствената възможност е да вървиш напред. Значи най-разумно е да ми дадеш оръжие — аз съм опитен войн, както всички жени в Салкей — и да ти помагам по време на пътуването, вместо да съм просто допълнително бреме.
Отново нямах какво да възразя. Засмях се, а тя се обиди, така че й обясних колко ми напомня за моята собствена сестра, Рейли, с войнишкия й навик да говори ясно и само по същество.
— Сестра ми ще ти хареса — казах аз.
— Сигурна съм, че ще ми хареса — каза тя. Или поне така ми се стори, защото говореше толкова тихо, че не бях сигурен.
— Моля? — попитах аз.
Тя отвори уста да отговори, после поклати глава.
— О, Амалрик! Всички Орисианци ли са такива?
— Какво искаш да кажеш?
— Стига вече! — изкрещя тя. — Какво трябва да направи една жена, за да получи целувката, която си й обещал?
И се хвърли върху мен. Беше малка, но ме събори на земята, устните й се впиха в моите. За момент се сащисах но само за момент, тъй като пламенната женска плът притисната о мен, и огънят, който толкова дълго беше тлял, избухнаха. Задърпахме дрехите си, докато помежду ни не остана нищо. Претърколих се върху нея, тя разтвори широко крака и подигна бедра, за да ме поеме. Обезумях. Усетих съпротива, чух стенание и реших, че е от болка; опитах се да се отдръпна. Но ръцете й ме хванаха за хълбоците и ме задърпаха още по-навътре Съпротивата изчезна, лудостта отново ме завладя и аз продължих все по-бързо и по-силно. Бедрата ни се удряха, устата и ръцете ни се търсеха като побеснели.
Любихме се цяла нощ. Сутринта се изкъпахме, закусихме набързо, отделихме се от другите и пак се любихме до пълно изтощение. С всеки изминат ден страстта ни се усилваше, както и нашата любов. Вече не се поставяше въпросът дали тя трябва да участва в пътешествието. Сега ви казвам, че ако бях върховен жрец, бих направил такава силна магия, която да ме върне в онези дни с Диос в спокойната пустош на тайнствения кратер. Бих живял там с нея до края на земните си дни.
Не зная колко дни престояхме там, защото бях прекалено погълнат от Диос, за да ги броя. Но когато дойде краят, загубих нещо ценно, нещо, което вече никога не можах да намеря през целия си дълъг живот.
Часът, когато всички същества се връщаха към своята обичайна природа и начин на хранене, беше отминал. По време на пребиваването си в кратера педантично бяхме спазвали нашата част от споразумението. През този ден бяхме убили две антилопи и хванали малко риба. Изпекохме ги и ги изядохме с удоволствие, а месото, което ни остана, сложихме на скари да се суши. Двамата с Дженъс се бяхме излегнали на един склон и се наслаждавахме на последните слънчеви лъчи, доволни от хубавата вечеря. Касини слагаше нова тетива на лъка си. Една от антилопите беше паднала от негова стрела и той бе изключително доволен. Беше странно един жрец да изпитва такова удовлетворение от неща, които обикновените хора трябва да вършат, за да си осигурят ежедневното съществувание, но Касини се перчеше, като че ли беше първият ловец на света.
Чух Диос да вика от радост и се надигнах на лакът. Тя стоеше под едно плодно дърво и сочеше към клоните.
— Виж тази маймуна — викаше тя. — Чудесна е. Вдигнах поглед нагоре и я видях. Беше се настанила на един клон, гризеше зрял плод и се караше на Диос. Окраската й бе изненадваща — животинчето сияеше в зелено и червено, синьо и златно, всичко това размесено като в шарка на килим.
— Никога не съм виждал такова нещо — каза Дженъс. Станахме да я разгледаме отблизо.
С крайчеца на очите си видях, че Касини също стана, стиснал лъка в ръка, но не му обърнах внимание. Отидохме при Диос под дървото. Маймуната скачаше от клон на клон, а ние се смеехме лудориите и.
— Точно колкото за една чудесна шапка — каза Касини зад гърба ми.
Обърнах се слисан.
— Какво… — И с ужас видях, че беше вдигнал лъка и го опъваше.
— Касини, не! — извика Дженъс.
В този миг Касини пусна стрелата. За момент помислих, че няма да улучи, защото маймуната скочи от един клон на друг. Но в такива моменти щастието рядко се усмихва на човек или животно и ние гледахме безпомощно как стрелата излита и се забива в гърдите на животното. Маймуната изпищя от болка и ужас като малко дете. Изстинахме. Касини бе извършил истинско убийство.
Маймунката падна в краката му. Той я вдигна, лицето му светеше от радостта на победата.
— Дори не използувах заклинание върху стрелата — похвали се жрецът.
Диос стоеше и го гледаше. Очите й бяха изпълнени с ужас, устата й разкривена от мъка.
— Дявол да те вземе, Касини! — изкрещя Дженъс. — Ти наруши споразумението.
Касини вдигна рамене.
— Е, и какво? То и без това беше глупаво. А сега имам кожа за хубава шапка, която да пази главата ми от горещото слънце.
Дженъс вдигна юмрук. Диос хвана дръжката на ножа си. Усетих как в сърцето ми се надига такава ярост, че ако имах подръка оръжие, щях да убия Касини. После ме обхвана отвращение и се обърнах да повърна. В този момент се разнесе ужасен рев. Някой изкрещя от ужас. Обърнахме се и видяхме другарите си да бягат. Един тигър тичаше по петите им.
Дженъс се спусна към тях и пътьом грабна една главня от лагерния огън. Хвърли я в муцуната на тигъра. Звярът изрева, прескочи през хората и изчезна сред дърветата. Едва беше преминала тази опасност и чухме да реват други разярени зверове.
— Какво става? — извика Диос и изскимтя от болка, защото от клоните на дървото излетя тежък плод и я удари по ръката. Последваха го дузина други, после от дърветата се изсипа истинска градушка. Не можехме да видим нападателите, но чувахме разгневени маймунски крясъци. Бяха стотици — толкова много, че дърветата се извиваха под тежестта им. Чувахме и другите зверове от кратера да призовават за отмъщение. Два големи гущера плуваха към брега на езерото. Там към тях се присъедини глутница хиени. За броени секунди брегът загъмжа от месоядни животни, които се събираха за атака.
— Бягайте! — извика Касини и се спусна към лагера. В този момент небесата се отвориха и се изсипа истински потоп. Дъждът беше толкова силен, че не можех да дишам. За наша радост обаче той попречи и на
