— Вие сте свободни. — Той хвърли една от веригите.
— Ние… ние вървим на изток… — Потупа се по гърдите и посочи на изток. — Вие трябва да дойдете с нас… търговците на роби ще се върнат… утре. — Дженъс показа как изгрява слънцето. — С още хора… и още оръжия. — После взе веригата и заразперва пръсти, за да покаже колко много ще бъдат. — Елате с нас… вие сте свободни.
Доскорошните роби се спогледаха нерешително. Никой не помръдна. Накрая красивата жена пристъпи напред, дойде при мен и каза някаква дума, която не разбрах. После я повтори и потрети. Сега вече разбрах — казваше „свободни“. И то с голямо удоволствие. След това се обърна към другите и им заговори. Освободените роби дойдоха на себе си и скоро се разприказваха. Най-напред един, после двама, след тях петима отидоха при Дженъс. Другите изведнъж млъкнаха. Гледаха в земята, после седнаха. Дженъс заговори отново, но никой от тях не стана. Той дори хвана един за ръката и го изправи насила, но човекът се отпусна и падна. Дженъс се разтрепери от яд — можеше да убие някого… или да заплаче.
— Капитан Грейклок — обади се Мийна. — Зазорява се. Трябва да тръгваме. Дженъс се овладя.
— Колко съм глупав — каза той на пленниците. — Виждал съм хора като вас, когато бях… каквото бях. Хора, които предпочитат да живеят във вериги, отколкото да умрат свободни.
После те сякаш престанаха да съществуват за него. Извика ни да тръгваме. Трябваше да се върнем в нашия лагер и да натоварим мулетата. Номадите щяха да се върнат… почти сигурно с подкрепления. Трябваше да се махнем, преди да са се върнали, да изчезнем в пустинята. Ограбихме лагера, като оставихме само храна за онези, които предпочитаха да бъдат роби. Всичко друго изгорихме. Прогонихме конете в различни посоки, като се надявахме с това да насочим номадите по лъжливи следи. Не смеехме да ги вземем със себе си. Номадите знаеха къде има вода, но ние не знаехме и не искахме да осеем пътя на бягството си със скелети. После, тъкмо когато тръгвахме, жената дойде при мен, потупа ме по гърдите и каза нещо. За миг не разбрах какво ме пита, после се сетих.
— Амалрик — отговорих аз. Тя докосна с ръка гърдите си.
— Диос.
Тръгнахме през пустинята. Последните отблясъци от номадския лагер се изгубиха в ослепителния блясък на изгряващото слънце.
ГЛАВА ДЕСЕТА
ДИОС
През следващите няколко дни Диос и другарите й наистина имаха основание да съжаляват, че сме ги освободили. Нощите в пустинята бяха студени, костите ни боляха, през деня се молехме за хладината на нощта. Беше невъзможно да поддържаме бързото темпо, което искаше Дженъс, но, за щастие, търговците на роби очевидно бяха решили да не ни преследват. Когато слънцето залезеше и мулетата започнеха да реват от умора, ние търкахме подпухналите си очи и разбирахме, че само глупаци може да тръгнат да ни преследват. Защото очевидно бяхме обречени, както и всеки, впуснал се да ни гони. От друга страна, наоколо имаше диви зверове… макар да не мога да твърдя, че бяха от този свят. Нощем ги чувахме да вият около лагера; в дневната жега усещахме как ни следят отдалеко.
На третия ден от пътуването ни, по здрач, магическата пръчка на Касини най-сетне слабо се изви и всички се хвърлихме върху пясъка и започнахме да ровим и копаем като къртици. Изръмжах от задоволство — останалите също — когато пръстите ми напипаха мокър пясък. Загребах пълни шепи и ги натъпках в устата си, засмуках припряно. Плюех щом изсъхнеше, а после отново налапвах пълни шепи. Когато удовлетворих малко жаждата си, вдигнах очи. Все още млясках пясъка, сякаш беше сладък шербет. Видях Диос. Лицето й беше мръсно, по зъбите й беше полепнал пясък. Тя се засмя, аз също се засмях на вида й, тя намери това за много забавно и се разсмя още по-силно.
Смехът й беше хубав. Дори сега, когато пиша тези редове, го чувам и се мъча да намеря подходящото сравнение. Не беше музикален, нито като звънче или нежен полъх в свещена горичка. Тя се смееше с цялото си същество, с дълбок, излизащ от сърцето смях, който завладява всички. И наистина скоро всички се смееха. Спря ни Дженъс — нареди да копаем по-широки и по-дълбоки дупки, от които да пият и животните.
Не си починахме кой знае колко тази нощ, нито пък се освежихме, но духът ни беше по-висок. Когато един от дивите зверове започна да вие, Лайън му отговори също с вой, завиха и всички мъже и скоро единствените звуци, които се чуваха в пустинята, бяха нашите.
Докато се хранехме, Диос седеше до мен, а после направи опит за разговор. Посочи ме, каза името ми и завъртя ръка. Повтори името ми, този път с въпросителен тон.
— Аха — казах аз. — Искаш да знаеш откъде идвам. — Посочих на запад. Тя се намръщи и поклати глава, сякаш това не беше възможно. Кимнах категорично и отново посочих на запад. Докато умуваше по това, аз произнесох нейното име и повторих нейния жест. Откъде е дошла тя? Диос посочи на юг и размаха няколко пъти пръстите си към мен, за да ми обясни, че е дошла от много далеч. Вдигнах ръце и посочих на юг, после натам, където бяхме срещнали номадите, и попитах:
— Какво стана? Как ви плениха?
Диос поклати глава, озадачена от въпроса ми. Посочих китките й, опитах се да изобразя белезници и верига и отново разперих въпросително ръце. Тя разбра въпроса и красивите й очи се избистриха. Заприказва бързо на своя език, после разочарована показа с пръсти бързо движение по пясъка. На лицето й се изписа израз на блажена невинност, Диос затананика, като че ли няма никакви земни грижи. Показваше ми началото на пътуването си, обясняваше, че е имала много придружители и силна охрана. После ми показа номадите — лукави лица, зли, скрити зад ръцете й. Разбрах, че номадите са ги издебнали от засада. После Диос скочи и ни показа битка, сражаващи се войници, накрая се отпусна, за да изобрази залавянето си. Сбърчи отчаяно лице и въздъхна, сякаш потискаше ридание. Посочи на изток — натам, накъдето я бяха карали търговците на роби — и показа как пълна кесия сменя собственика си. Разбрах, че трябваше да я откарат на някъде далеч и да я продадат.
Дори с тези торбести панталони и издутата риза, с попукани устни, Диос беше забележително красива. Щеше да донесе добра пара на номадския вожд.
Замълчахме за малко, и двамата търсехме начин да продължим разговора.
— Може би аз ще мога да помогна, приятелю — каза Дженъс. Не бях чул кога се е приближил и го погледнах леко изненадан. Той ми подаде малка дървена кутия с писмени принадлежности и клекна до мен. — Ако си спомняш, по тези въпроси имам известен опит.
— Не съм много сигурен, че можеш да помогнеш — казах аз. — Доколкото мога да разбера, между двата езика няма нищо общо.
Дженъс се засмя.
— Веднъж ти казах, скъпи Амалрик, че най-добрият начин да изучиш някой език е да легнеш с жена, която го говори.
Предложението му ме ядоса.
— О, стига, Дженъс! Няма да се възползувам от положението, в което се намира това момиче. Тя очевидно е от добро семейство. Като моето, или дори по-добро, гарантирам. И очевидно е девствена. Няма да е добре, ако…
— Няма да е добре, ако точно сега се държиш така, сякаш си у дома в спокойната, скучна Ориса, Амалрик. Това е животът. Реалният живот. — Той посочи с ръка към пустинята. — Приеми го такъв, какъвто е, приятелю. Иначе ще съжаляваш, докато си жив.
Исках да възразя, но Дженъс се обърна към Диос.
— Моят приятел мисли, че ти си най-хубавата жена на света — каза той на нашия език. — Той вярва, че ти си принцеса. И може би наистина е така. Амалрик също е почти принц, така че двамата ще бъдете добра двойка.
Диос леко се намръщи на думите му, понеже не ги разбра, после се усмихна, отговори му на своя език и посочи кутията с писмени принадлежности. Дженъс я отвори. Вътре имаше чисти листа и пера за писане. Диос се засмя и ги извади. Дръпна ръкава си, каза една дума, после я повтори бавно… и я записа на един лист. Подаде ми го и ми направи знак да сторя същото.
— Ръкав — казах аз. — Ръ-кав…
— Не бъди толкова недосетлив, търговецо — обади се Дженъс. — Тя очевидно има предвид цялата
