Извинявай, имам да свърша още две неща.
Той се обърна към войниците, коленичили или залегнали около нас, и викна:
— Много добре! Действате бързо. Виждам, че добре съм избрал хората си. — Аз на свой ред огледах лицата им и се изненадах, като не видях по тях нито ужас, нито паниката, която бях очаквал. Видях само гняв и безпокойство. Очевидно за войниците смъртта, дори и подпомогната от магия, не беше нещо особено. Може би точно това значеха думите „войнишка съдба“.
— Стани! — изкомандва Дженъс. — Тръгваме, и то ще вървим бързо. Сержант Мийна, отдели по двама души за всяко муле, за да сме сигурни, че няма да избягат, ако отново ни атакуват. Товарът на убитото муле да се разпредели върху останалите. За душата на нашия другар ще се погрижим когато жрецът свърши със защитното заклинание.
Касини очевидно беше свършил работата си, защото опаковаше нещата си. Дженъс отиде при него.
— Моите извинения, жрецо — започна той. — Не разбрах, че вече подготвяше плановете си.
Касини го погледна студено.
— Веднъж ти каза, че си проявявал интерес към магиите — каза той. — Хубав интерес. Да знаеш заклинанието, с което магьосниците общуват помежду си. Такова познание в Ориса изисква обяснение пред Съвета.
— Тук ще го дам доброволно — каза Дженъс нехайно. — Веднъж, когато служех в Ликантия, магьосникът на моя полк направи същото заклинание, когато окупирахме един град и ни обстрелваха от покривите.
Чаках да видя колко глупав е Касини. Жрецът погледна Дженъс в очите.
— Паметта ти — каза той студено — работи най-бързо в моменти на опасност.
— И други са ми го казвали. Да ти помогна ли да си оправиш багажа? Трябва да тръгваме, и то бързо.
След погребалната церемония на убития войник попитах Дженъс какви точно са неговите планове.
— Да приемем — каза той, — че тази част на маршрута е като другите. Ще рече най-късно след два дена ще попаднем на вода — кладенец или оазис. Ако дотогава не се измъкнем от номадите, мисля да не им позволим да се доближат до него, докато жаждата не ги накара да се оттеглят.
— Значи не мислиш, че магията на Касини ги е обезкуражила и ги е накарала да се откажат?
— Изключено — отговори Дженъс. — Единственото, което показа тя, е че ние не сме безсилни пътници, което пък означава, че притежаваме нещо ценно, което си струва да се вземе. Не. Битката тепърва започва.
Молех се Дженъс да грешеше.
Вървяхме цяла нощ, като се ориентирахме по звездите и картата. На разсъмване вече си мислех, че молитвите ми са чути, тъй като не се виждаха никакви преследвачи. Дженъс обаче беше още по- разтревожен, но отказа да ми обясни защо. След два часа видяхме пред нас на хоризонта да блещука зеленина. Не беше мираж; беше оазис. Стигнахме до него един час преди мръкване. През ниските храсти и сенчестите дървета се провиждаше чиста синя вода. Очите ни бяха зажаднели за такова място, за цвят, различен от кафявото на пустинята.
Бяхме само на два хвърлея от дърветата, когато чухме вой. Номадите ни бяха изпреварили. Дъжд от стрели — обикновени, а не омагьосани — излетя от храсталака и падна на няколко стъпки от нас.
— Скрийте мулетата в долчинката — изкрещя Дженъс. — Сержант Мийна, погрижи се за това! Касини… Амалрик… останете тук с мен. Ей сега ще изпратят човек да преговаря.
Зачудих се как ли може да направи такъв извод, след като стреляха по нас.
— Приберете оръжията в ножниците — продължи Грейклок, преди да мога да го запитам. — Когато дойдат, дръжте се гордо и предизвикателно, не покорно.
Враговете ни искат да ни заловят живи.
Касини го попита откъде знае.
— Стрелите трябваше да ни сплашат, не да ни наранят. Значи номадите искат или да ни направят роби, или да ни принесат в жертва. По-вероятно е първото, тъй като жителите на пустинята не прахосват нищо ценно за невидимите богове, освен ако не се принудени.
От храстите излязоха трима мъже. Бяха облечени почти еднакво: високи до коленете кожени обуща, туники и наметала с качулки. На кръстовете им висяха извити саби. Двамата носеха обърнати надолу копия с опънат на тях бял плат. Третият разтвори ръце с вдигнати нагоре длани. Приближиха се. Приготвих се да направя същия знак на миролюбие, но Дженъс поклати глава и промълви:
— Не! — после повиши глас: — Спри! — Тримата спряха. — Как може да предлагате мир — понита той на търговски език, — когато вече убихте един от нас и стреляхте срещу нас, макар да показахме, че не сме ви врагове? За глупаци ли ни смятате?
Мъжът отпред се засмя неприятно и отговори на същия език, развалено, от което стана ясно, че рядко го използува.
— Не ви смятам за глупаци, не. Смятам ви за… може би за овце. Овце, загубили стадото си и залутани из пустинята, изложени на опасности от вълци и орли. Аз… аз съм пастирът, който предлага сигурност и подслон.
— Несъмнено от добро сърце — каза Дженъс.
Мъжът леко вдигна рамене.
— Никой не върши нищо само от милосърдие — каза той. — Иначе ще бъде бог. Пастирът предлага на овцата сигурност, овцата му дава вълната си и накрая месото си, за да може той да отгледа още овце. Така е открай време.
— Много мило от твоя страна — каза Дженъс. — Но… може би зрението ми не е в ред. Ти казваш, че си пастир…пък аз не виждам никакво стадо освен три крякащи свраки, които вонят на тор, докато говорят за мед. — Той се направи, че не забелязва гневното съскане на тримата и продължи: — А и ние не сме овце. — Той измъкна сабята си и търговецът на роби отскочи назад, а ръката му се насочи към собствената му сабя.
— Овцете нямат такива зъби — засмя се Дженъс. — Може би пустинното слънце те е заслепило и не виждаш, че дразниш вълци. — Дженъс се обърна към мен.
— Склонен ли си да се съгласим с предложението на този чакал да носим вериги? — попита ме той, все още на търговски език.
Нямаше нужда да му отговарям.
— Нито пък аз — продължи Дженъс. — Никога отново. — Касини, изглежда, се колебаеше. — Жрецо — каза Дженъс, — ти не влизаш в това любезно предложение, защото ще бъдеш принесен в жертва, за да се усили мощта на техния шаман.
Касини бързо приключи с колебанието.
— Разбира се, че съм с вас.
— Аз пък мога да говоря и от името на войниците — завърши Дженъс. — Вие ще можете да ни плените само с оръжие, канибали проклети — каза той на търговеца на роби. — А това ще потопи в скръб палатките на твоето племе.
Номадът вдигна ръце в знак на съгласие.
— Ти говори смело. Може би утре… или вдругиден… ще заграчиш другояче, когато водата изчезне. А може и моите пустинни лъвове да не ми разрешат да бъда милостив и да чакам да ви дойде умът в главата. — Тримата се оттеглиха към оазиса и изчезнаха.
— Касини! — озъби се Дженъс. — Няколко думи за защитно заклинание. Бързо! — Касини едва бе започнал да произнася заклинанието, когато откъм храстите излетя стрела, насочена точно към Дженъс. Видях, сякаш всички бяхме потопени в кехлибар, как стрелата се забави във въздуха. Дженъс отстъпи настрана, вдигна ръка толкова бързо, че очертанията й се размазаха — и вече държеше стрелата. Счупи я, хвърли я на пясъка, обърна се и тръгна към долчинката.
Там събра всички и обясни какво се е случило. Един или двама от войниците гледаха така, сякаш биха взели друго решение, но сведоха очи така бързо, както и Касини. После тримата се оттеглихме, за да съставим план за по-нататъшните си действия.
— Те могат да чакат, докато всички изнемощеем и тогава ще ни нападнат — каза Дженъс. — По-
