полукълба и тесен кръст. Без всякакъв умисъл или цел аз изплувах, наслаждавайки се на гледката. Излязох на повърхността, отворих уста да поема въздух и чух кискане, после плисък и вместо въздух нагълтах вода. Задавих се и с широко отворена уста се запрепъвах към брега, кашлях и бършех очи. Чух как някой зацапа към брега. Когато успях да си поема въздух и отворих очи, не видях никого. Но знаех кой е тук.
Чух гласа на Диос откъм провисналите върбови клони.
— Аз вижда Амалрик — викаше тя. Видях между вейките красивите й гърди. Тя видя, че я гледам, и придърпа клонките до тялото си. Намръщи се, после се засмя.
— Амалрик вижда Диос. Амалрик щастлив?
— Много щастлив — отговорих аз и за първи път истински оцених възгледа на Дженъс за общуването ни.
Тя ме посочи с пръст, погледнах се и видях, че съм гол. Водата стигаше едва до средата на бедрото ми.
— Диос много щастлива. Амалрик хубав.
Изгледах я глуповато: лицето й изчезна. След миг откъм върбата към мен полетя дълга риза, цялата покрита с кръпки. Облякох я. Беше до коленете ми.
— Амалрик сега дойде говори Диос — извика тя. Изкачих се по брега и я намерих легнала там. Беше си изпрала и закърпила дрехите толкова добре, че човек трудно можеше да си представи как доскоро бяха почти парцали. Диос потупа земята до себе си. — Говори на Диос — каза тя. Вече заповядваше. Можех само да се подчиня.
Надеждите ми обаче не се оправдаха, защото щом седнах, тя извади дървената кутия.
— Диос учи много повече… — Тя се навъси, промърмори нетърпеливо нещо и грабна речника от кутията. Малкият й красив розов пръст бързо го запрелиства. — Аха — извика тя и посочи една заврънкулка. — Диос научи много повече… думи. — Тя ми се усмихна, очите й блещукаха. — Да?
— Да — казах аз. После си спомних съвета на Дженъс за уроците по анатомия и хванах малкия пръст на крака й. — Пръст — казах аз. — Пръст.
Диос прилежно повтори:
— Пръст. — Записа думата в речника и ми го подаде да я напиша и на орисиански. Придвижих ръката си по-нагоре.
— Прасец — казах аз. — Прасец. — Тя ококори очи, когато разбра намерението ми. После примижа. Засмя се високо и повтори:
— Прасец.
Вдигнах ръката си още по-нагоре.
— Коляно.
— Коляно — отговори тя, но почувствах как мускулите й се стегнаха — готвеше се да предпази следващия обект на изследването ми. Вместо да продължа към него, аз докоснах рамото й и казах:
— Рамо. — Тя ме погледна странно, изненадана от промяната на тактиката ми.
— Рамо — повтори Диос предпазливо. Наведох се към нея и тя не се отдръпна.
— Целувка? — попитах аз и доближих лицето си още повече.
— Целувка? — отговори тя шепнешком. Устните ни леко се допряха. Трепнах, когато почувствах колко са меки. Сложих ръката си на врата й и я притеглих по-близко, за да пия по-дълбоко от тези прекрасни устни. Почувствах на гърдите си една малка ръка, която нежно ме отблъскваше. Подчиних се, леко задъхан.
— Няма повече целувка — каза тя, но гласът й беше дрезгав, а гушата й почервеня от страст. — Амалрик учи Диос думи. Не целувка.
Кимнах и взех речника, а умът ми се бореше да възстанови нарушеното равновесие. Диос забеляза объркването ми и ме потупа по ръката.
— Целувка хубав — каза тя. — Прави Диос щастлива. — Тя приглади дрехите си и превзето се изправи. — Учи целувка по-късно. — И докато надеждите ми се отправиха към бъдещето, Диос отново се засмя. — Много по-късно… Може би…
Вечерта Дженъс настоя тримата с Касини да поговорим за експедицията.
— Мисля, че ще бъде разумно — каза той, — ако се разберем още отсега за някои неща. Например колко ще останем тук. И какво поведение ще имаме през това време.
— Зная с какво нетърпение очакваш отново да тръгнем, Дженъс — казах аз, — но преди това имаме нужда от почивка. Съмнявам се пътуването да стане по-леко и в колкото по-добра форма сме, толкова по- големи ще са шансовете ни за онова, което ни предстои.
— Няма да оспорвам това — каза Касини. — Озадачен съм обаче от думата „поведение“.
— Говоря за споразумението, което, изглежда, са постигнали съществата, живеещи в този кратер — каза Дженъс. — Мисля, че трябва да следваме техните правила, ако мога да употребя тази дума, и също да ограничим нашето ловуване.
Касини го погледна свирепо.
— Какво те кара да мислиш, че безсловесните зверове могат да направят такова споразумение? — присмя се той. — Спокойствието, което виждаш, е единствено в наша полза.
— Все още ли мислиш, че това е твое дело? — попита Дженъс, без да си прави труда да прикрие отвращението в гласа си.
— Какво друго логично обяснение може да има? — отговори Касини. — От момента, в който напуснахме Ориса, аз правя заклинания, за да осигуря нашата безопасност и благополучие. Освен това ние имаме мощната благословия на Съвета на жреците. Досега тези две неща ни предпазваха от стрелите, намираха ни вода в самото сърце на пустинята. А сега ни дават отсрочка.
Вместо да възрази разгорещено, Дженъс се замисли над думите му.
— Помогни ми, мой учени жрецо — каза той, което изненада не само мен, но и Касини, тъй като в тона му нямаше никаква подигравка, — да видя мъдростта на твоята логика. Без да разкриваш някакви големи тайни на своя занаят, как избираш заклинанията си? И как разбираш какъв може да бъде крайният ефект от дадена магия?
— Това е много просто за онези, които са надарени с жречески талант — каза Касини. — Ние изучаваме, под мъдрото ръководство на върховния жрец, всички писани заклинания, а после ги запаметяваме.
— Но сигурно съществуват безброй много заклинания — каза Дженъс. — Дори за един жрец не е ли много трудно да ги запомни?
— Разбира се — отговори Касини. — Точно поради това има повече или по-малко силни жреци. Аз например имам отлична памет. Не искам да се хваля, но това ми качество оцени още първият учител, когато бях приет всред братята-жреци. Обаче онези, които нямат такава дарба, а дори и аз не мога да помня абсолютно всичко, просто трябва да отидат в архивите, където се съхраняват всички заклинания.
— Когато пътуваш — отбеляза Дженъс, — не можеш да носиш със себе си библиотека.
Касини посочи с пръст челото си.
— Всичко съхранявам тук — каза той. — Това е една от причините, поради която вие сте щастливи, капитане, че именно аз бях помолен да се включа в тази експедиция.
— Да, разбирам, че сме щастливи — отговори Дженъс. — Аз обаче искам да ми отговориш направо на един въпрос. Заклинанията, които използуваш, са зазубрени. Мъдростта, както се казва, идва от древността чрез старите книги.
— Правилно — каза Касини. — Ние знаем, че те ще действат, понеже винаги са действали. Няма значение защо. Не е възможно хората да разберат тези неща. Само боговете могат да знаят защо.
Дженъс го гледаше втренчено. Касини се изчерви, разбирайки къде го е отвел разговорът.
— Значи не може да се каже защо попаднахме в този малък рай. Или нещо изпускам? — попита Дженъс. Касини запелтечи, но не можа да намери отговор. — Значи не знаем — продължи Дженъс — дали мирът, който намираме тук, е дело на хора, или дело на зверове. Вярно ли е?
— Вярно е — отговори Касини с нежелание.
— Тогава предлагам да не се допитваме повторно до боговете — каза Дженъс. — Предлагам да се подчиним на тукашните правила, все едно че са наложени от самите богове.
— Мисля, че това е най-безопасното нещо, което можем да направим — казах аз. Бях категорично на страната на Дженъс. — Освен това, дори Дженъс да греши, няма да се случи нищо лошо. А не можем да кажем какво ще се случи, ако е прав.
