животните, които побързаха да се скрият на сушина. Знаехме, че отсрочката ще бъде кратка. Щом бурята преминеше, те щяха да подновят атаката. Нямаше никаква надежда групата ни да устои срещу обединените сили на кратера. Разговорите и обсъжданията какво да правим по-нататък бяха излишни. Под блясъка на светкавиците, които раздираха небето, и екота на гръмотевиците, мокри до кости, ние натъпкахме багажа си във вързопите, качихме го на мулетата и побягнахме.
Двамата с Диос спряхме на ръба на кратера. Обърнахме се да хвърлим последен поглед към мястото, където бе разцъфтяла нашата любов. Но в бурята не се виждаше нищо. Дженъс дойде зад нас и ни прегърна през раменете. Утешителна прегръдка на приятел. Тримата постояхме, загледани в кратера, а дъждът се лееше върху окаяните ни фигури.
— Време е да тръгваме, приятели — каза накрая Дженъс. — Хайде.
И ние тримата се обърнахме и напуснахме рая.
ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
ПУСТОШТА
Избягахме от долината и продължихме през безкрайната пустош. Светът беше само гола земя, осеяна с камъни, кремък и шисти. Единствените растения, които виждахме, бяха сиви прашни дървета, приведени над земята като разкривени старчески пръсти. Нямаше нищо живо, а единствената вода, която намерихме, беше блудкава и толкова дълбоко, че трябваше да копаем с часове преди да просълзи някаква влага.
Отново се принудихме да навлечем износените си обувки и много скоро подметките съвсем се изтриха. Увихме краката си в парцали и направихме брезентови чорапи за мулетата, за да облекчим бедните животни, които носеха товарите. Касини вече сигурно съжаляваше, че бе настоявал да носи ботуши преди да влезем в долината: последният му чифт се скъса за по-малко от ден, а нямаше нищо, от което да му направят нови. Не че някой би му направил… Никой не говореше на жреца освен по необходимост. Гневът ни нарасна, когато той установи, че все по-трудно може да прави заклинанията, наследени от древността, и ние все по-често трябваше да се ориентираме по слънцето през деня и по звездите през нощта, за да определяме посоката за следващия ден.
Все по-малко говорехме помежду си. Устните ни бяха попукани от слънцето. С всеки изминал ден между нас сякаш се засилваше някаква омраза. Добре поне, че не се скарах с Диос. От друга страна, силите ни бяха толкова малко, че рядко правехме любов. Хората — по-специално Лайън — започнаха да мърморят за привилегиите на богатите и че аз не върша нищо. Съзнателно не искаха да забележат, че бях станал готвач на експедицията… не защото имах някакъв особен талант в тази професия, а просто понеже още като дете бях запомнил истината, казана от баща ми: „Ако си отрежеш най-голямото парче от баницата, трябва да свършиш и от работата за деня повече от всички други и да ги накараш да видят, че си я свършил.“ Не че готвенето беше тежка работа — то не изискваше нищо повече от сипване на вода, булгур, сушени зеленчуци и подправки в котлето и настъргване на малко сушено месо в „супата“. Никой… поне засега… не подхвърляше да убием мулетата за храна.
Другото, което отбелязахме, беше отсъствието на наблюдателите. Не знаехме дали да се чувстваме спокойни, изплашени или пък загрижени, че сме изгубили пътя си. Макар да не знаехме дали тяхната цел е добра, или лоша, бяхме свикнали да ги виждаме на хоризонта или на върха на някое високо скалисто плато.
Една нощ направихме лагер, изгълтахме разсеяно вечерята си и легнахме да спим. Всеки изрови плитка дупка и се сви в нея. Лежах по гръб с протегната ръка към Диос. Не беше нито топло, нито студено; небето беше много ясно и много тъмно, а звездите изглеждаха невероятно близко. После помислих, че пада мъгла… сякаш се надигаше пясъчна буря… Но не се помръднах. Бях заспал и сънувах.
Трябва да съм сънувал цяла нощ, защото когато се събудих, цялото тяло ме болеше, като че ли въобще не бях спал. Диос също изглеждаше уморена: под очите й имаше тъмни кръгове. Без да помисля, казах, че изглежда изнурена, и тя ми се озъби, а после се извини. Всички бяхме като изстискани лимони. Мълчаливо започнахме да товарим. Дженъс неочаквано прекъсна унеса ни, нареди да се съберем и без какъвто и да било увод започна:
— Касини, тази нощ сънувах. — Очаквах саркастично възражение, но Касини кимна, сякаш знаеше за какво става дума. — И мисля — продължи Грейклок, — че всички са сънували. Прав ли съм? — Изненадани, ние закимахме и замърморихме в знак на потвърждение. — Мога точно да ти разкажа съня си, но да не губим време за подробности. Накратко, моят сън ми каза, че в тези места, през които пътуваме сега, горещината не идва от боговете, а от нещо друго. Сънувах, че някога това е била плодородна, мирна страна със селища и градове, по-големи дори от онези, които мъдростта ти ти показа при реката в земите на крайбрежните жители. Тази земя е била разорена и опустошена. Опустошена за по-малко от седмица. Хората били избити или откарани в робство, не си спомням добре. Водата потънала дълбоко под почвата и дори хълмовете и планините били сринати, както ние можем да сринем обикновен мравуняк. Вярно ли е? И ти ли сънува същото? Тогава ще те оставя да продължиш. Какво е причинило това разорение?
Лицето на Касини беше по-измъчено дори от нашите.
— Магия — прошепна той. — Магия или много магии, направени от жреци с власт много по-голяма от онази, за която някога бих могъл да мечтая, далеч по-голяма от онази, която е разрушила голямата стена на Ликантия, или от бурята на властелините, от която едва се отървахме. И тази земя не само е разорена за една нощ, но над нея все още витае магията, така че тя никога вече няма да стане плодородна.
— Можеш ли да ни кажеш, откъде е дошла тази магия? — попита Дженъс.
Касини поклати глава.
— Мога само да кажа, че сънят ти е верен и че магията е направена от хора… или от същества, които някога са били хора, а не от богове.
— Хора от Далечното царство — промърмори един от мъжете. Казваше се Силв. — И ние вървим по пътищата им като елени към водопой, и ще ни избият до един.
— Не — възрази категорично Касини. — И преди, и сега усещам голяма магия от изток, оттам, където, според нашия талисман, трябва да се намира Далечното царство. Но тази магия не е оттам… а отвсякъде … и отникъде.
Дженъс се изправи.
— Щом тази магия продължава да витае… нека да използувам твоите думи, Силв, по нашите пътища, най-добре е да се махнем от обсега на смъртоносните копия, та дори да са магьоснически.
Речено-сторено. Побързахме да натоварим и тръгнахме отново. Но страхът не изчезна. Виждах все повече мрачни погледи: виждах и гневни, и уплашени, и виновни очи, които се отместваха встрани, щом някой от четиримата ръководители на експедицията се взреше в тях. Дженъс тръгна по-близко до двете мулета, натоварени с водата, а Мийна до третото, което носеше златото ни. Попитах Дженъс дали може да избухне бунт.
— Още не — отговори той. — Много са уморени, никой още не е умрял и, най-важното, никой не вижда къде да избяга. Най-вероятно обаче ще се разбунтуват петимата, които освободихме от робство, тъй като родните им места са най-близко. Те обаче все още са потиснати от пленяването. Не, никой няма да ни убие, докато спим. Засега.
На следния ден Касини изгуби магическата си сила. Виковете му ме събудиха точно на разсъмване. Изтичах при него — мислех си, че някоя пустинна змия може да е потърсила топлината на тялото му. Касини беше по нощното си наметало, лицето му беше бяло и ужасено като на малко дете, сънувало първия си кошмар и обхванато от ужас, без да знае, че всичко е било само сън.
— Аз… аз изгубих дарбата си — изпъшка той. — Нищо не помня. Събудих се и реших да направя едно малко заклинание да прогоня бълхите от покривалото си. Но не можах… да си спомня боговете, които да използувам в заклинанието, нито пък самото заклинание, нито пък какви символи да начертая… всъщност не мога да си спомня никакъв символ с изключение на кръга, за който и последният тъпак знае, че е магически.
— Значи сме беззащитни — каза Мийна, преди да се усети. Мисля, че никой не го чу, но това беше без значение. Ако Касини наистина беше изгубил магическата си сила, това означаваше, че всички малки магии — от онези, които запушваха дупчиците в меховете, за да не изтича водата, до всички други, които използуваше, за да ни защитава от чужди магии, — бяха изгубени. Ние бяхме беззащитни. Дори по-лошо, защото без заклинанията беше безполезна и картата ни. Добре поне, че ни предупреди, и че Дженъс
