отвлечен… или се случи нещо още по-лошо? Какво щяла да каже на баща ми, когато отиде в Ориса? И как щял да се отнася той с нея, щом тя, дъщеря и внучка на велики вождове, е допуснала нейния любим да изчезне сред пустините? Забелязах, че докато терзаеше сърцето ми с тези приказки, и двамата смятахме, че ще се върнем в Ориса и ще останем заедно. Намислих нещо според мен много умно — прекъснах гневната й изобличителна реч и й предложих брак. Едва не ме удари и ми заповяда веднага да напусна колибата. Можел съм да спя където пожелая, с която желая. А колкото до женитбата… да сме я оставели за по- късния, най-сладострастен и най-несигурен живот с глупавия Амалрик Антеро. Почти цялото село чу кавгата ни и аз бях възнаграден с подигравателно съчувствие и прикрити усмивки. Намерих една малка свободна колиба, влязох вътре и докато мислех върху сложната същност на жената, продължих да планирам пътешествието ни.
Нищо от онова, което каза Диос, не ме накара да променя мнението си, така че щяхме да сме Дженъс, Касини и аз. Чудех се само как да подема разговора с нашия жрец и не намерих начин. Може би той имаше същото голямо желание да отиде в Далечното царство, както и аз… или най-малкото бе имал някога. Но беше възможно и да сметне заминаването на група само от трима души за чисто самоубийство. Освен това Касини едва ли беше добър за спътник, понеже беше свикнал да използува войниците като телохранители, а сега щеше да трябва сам да се грижи за себе си. И последно, той не беше войник… а аз вече смятах себе си, особено след нападението в лагера на търговците на роби, за почти толкова добър войник, колкото и хората на Мийна.
Значи ще бъдем само двамата с Дженъс. През следващите няколко дни, докато умувах върху плана си, почти не го видях. Беше зает с жените от племето и, предполагах, с онези тайнствени неща, които беше донесъл от Ликантия. Потърсих го в колибата му. Отвътре се чуваше монотонно пеене и стонове. Изчаках, докато всичко утихна, после още няколко минути, и чак тогава почуках на вратата.
— Кой е?
— Амалрик. Преди време твой началник.
— Влез, приятелю.
Без да зная какво да очаквам, влязох. Умът ми не можа да побере онова, което видях. Навсякъде се носеше гъст облак тамянен дим. Всичко от колибата беше изнесено. На стената бяха закачени три папирусови свитъка с нарисувани символи, които не познавах. Подът беше покрит с бял пясък. Върху него беше „начертана“ с червен пясък пентаграма, в нея триъгълник, ограден с кръг. В стаята имаше седем души. Шест бяха жени, седмият беше Дженъс. Той беше гол, наметнат само с тънка мантия. Пет от жените нямаха нищо на себе си освен червени шнурове около кръста. Бяха коленичили, всяка в един от лъчите на пентаграмата, и държаха шестата жена за ръцете, краката и косата. Не я натискаха, просто я държаха. Тя беше гола. Изглежда, че никой, с изключение на Дженъс, не ме забеляза. Разбрах защо шестата бе в забрава — тя очевидно се връщаше от онова далечно място, в което отиваме при оргазъм; пясъкът в пентаграмата около бедрата й беше разбъркан. Другите също бяха като в транс, сякаш участваха в някакво необикновено преживяване.
— Свърши, приятели — каза тихо Дженъс и израженията на жените станаха нормални. Те помогнаха на шестата жена да се изправи, някой донесе вино. Всички ме познаха и ме поздравиха. Никоя от тях не разбираше колко странни са обстоятелствата, в които ги заварих.
Дженъс ме заведе настрана.
— Страхувам се, че краят на нашите удоволствия може да ти изглежда малко необичаен — каза той сухо. — Какво те води тук? Мислех че ти и Диос сте… намерили в този час собствения си рай.
Не му казах, че в момента нито аз, нито Диос не признавахме съществуването на другия. Казах му какво съм решил. Той се пресегна и докосна статуетката на танцьорката, която висеше на голите му гърди, и каза замислено:
— Интересно. Малка група със задача да разузнае страната. Амалрик, понякога си мисля, че от теб е могло да стане по-добър разузнавач, отколкото богат търговец.
Благодарих му и заявих, че искам да тръгнем след ден-два, веднага щом приготвим суха храна и оръжие.
— Ах! — възкликна той и изведнъж ми се стори, че е изгубил интерес към пътешествието, изгубил е интерес към всичко с изключение на онова, с което беше зает сега. — Да. Трябва да тръгнем. Но трябва грижливо да подберем часа и деня на тръгването. Може би… може би ще трябва нашият жрец да се допита за най-благоприятното време. А може би ще бъде по-разумно наистина да изчакаме докато хората ми оздравеят. Помисли по това, Амалрик. Никой от нас не се разболя, но това не е гаранция, че няма да се случи. Не ми се ще да тръгна и да стана плячка на болестите, които ни преследват. Мисля, че шестте ми приятелки ще бъдат много по-добри болногледачи от теб.
Понечих да му се озъбя, но се въздържах.
— Разбирам. Изглежда, те заварих в лош момент. Пак ще поговорим. Утре. — Неуспешно се помъчих да скрия яда си и излязох.
Сигурно щях да се ядосам още повече, ако бях имал време да помисля. Но Диос ме чакаше. Няма значение какви думи си казахме, нито пък колко сълзи проляхме. Сдобряването между двама скарани любовници е интересно само за тях и за всеки друг е скучна или отвратителна сантименталност.
Сутринта, когато излязох да се облекча, Дженъс ме чакаше. Извини ми се искрено. Не можел да си обясни какво му било станало предната вечер, но ако съм си спомнял приятелките му, съм щял да му простя. Разбира се, че щял да участва в разузнавателната експедиция. Планът бил блестящ. Можели сме да осъществим мечтите си само след няколко часа пътуване и четири-пет левги — поне така се надявал той. Можели сме да тръгнем още същия ден, ако такова било желанието ми. Ако все още съм искал за другар един глупак и мърляч, разбира се. Засмях се. Като че ли самият аз никога не бях отхвърлял добри идеи, изказани в неподходящ момент.
Сега вече усещах Далечното царство съвсем наблизо, долавях аромата му, чувствах богатствата му между пръстите си, както някой луд скъперник, заровил ръце в торбите си със злато.
След два дни, почти без никакъв багаж и запаси, Дженъс Грейклок и аз тръгнахме към Юмрука на боговете.
ГЛАВА ДВАНАЙСЕТА
ЮМРУКЪТ НА БОГОВЕТЕ
Пътувахме много повече от няколко часа и четири-пет левги. Дженъс ме бе подвел. Но когато се оплаках, той се засмя и каза, че това било ценен урок за мен. Трябвало да го знае всеки добър военачалник. Никога не бивало да се казва на войниците, че трябва да вървят повече от пет левги, за да не се обезкуражават. Всеки път само по пет левги, обясни ми Дженъс, и ще можеш да покориш света.
Вървяхме бързо, много по-бързо дори отколкото в началото на пътешествието, когато тръгнахме от Пиперения бряг. Но сега се движехме по обиколни пътища и избягвахме откритите места, когато беше възможно; а когато не беше възможно, търсехме дали няма някакви признаци за опасност, преди да прекосим откритото пространство от едно затънтено място до друго. Нощем лагерувахме без огън, готвехме само по пладне и със сухи дърва, а вечерта и на следващата сутрин ядяхме храната си студена. Бавехме се и поради това, че настоявах да съставям карта. За Дженъс беше достатъчно да се открие Далечното царство. Аз обаче исках да мога да минавам по този път многократно и, което е по-важно, да обясня на керваните си през къде и как да пътуват.
Вълнообразните хълмове преминаха в предпланини, които водеха към върховете на хоризонта, но планините си оставаха все така далеч. Макар и с нежелание, Касини беше казал на Дженъс необходимите заклинания, за да възбужда талисмана на наблюдателя, и ние извършихме първото си „гледане“ три дни след като напуснахме долината. Това беше първата ни грешка. Талисманът показа, че не сме изгубили посоката и Юмрукът на боговете лежи точно на пътя ни, но само два часа след заклинанието аз неочаквано почувствах как някой… или нещо ме гледа. Беше същото усещане като онова, което имах точно преди крайбрежните жители да ни напуснат и което дори заклинанието на Касини край реката не можа да премахне. Единственият път, когато го нямах, беше при рифт. Казах си, че това са глупави мисли и че Дженъс ще може да ги спре. Той обаче имаше същото усещане. Отначало се почувствал като заек и по някакъв начин разбирал, че над него се вие сокол, после се сетил за сравнението на Касини за голямата риба. Всъщност не чувствал, че този, който оглежда света, ако въобще има такъв, е непременно лош. Но пък
