и не бил добронамерен. Каквото и да ни търсеше, то просто… се интересуваше от нас.
Същия ден отново видяхме наблюдателите. Бяха двама, изправени на конете си на билото на един близък хълм. Тъкмо излизахме от една горичка. Аз може би щях да продължа, без да им обръщам внимание, както бяхме правили по-рано, но Дженъс ме спря и ме натисна зад някакъв храст.
— Ти си сърна — прошепна ми той. — Мисли като сърна.
Помислих, че е слънчасал, но се постарах да изпълня нареждането му, без да зная какво иска да каже. Малко знаех за живота на сърните, затова си спомних за онези, които бяхме преследвали в Ориса, и се опитах да си представя как се крия като тях. В мислите ми обаче бяха все ездачите на билото и по някакъв начин разбирах, че това не е добро; макар че да не мислиш за наблюдателите в този момент беше все едно да кажеш на някого да не мисли за червен цвят. След малко Дженъс ме потупа по рамото и ми даде знак да седна. Посочи към билото… наблюдателите си бяха отишли.
— Не ми харесва това — каза той. — Не знаем какви са намеренията на наблюдателите, ако имат такива. Нито пък знаем какви са целите им. Страхувам се от най-лошото… не бяхме ги виждали напоследък, но веднага щом използувахме талисмана, те отново се появиха. Нали той беше на един от тях, а подобните неща се привличат и в магията, и в живота. Ако съм прав, ще трябва да използуваме талисмана колкото се може по-малко. Не бива да привличаме ничие внимание върху себе си.
Лично аз смятах, че вече е твърде късно и че появяването на наблюдателите на пътя ни едва ли е случайно; но предупреждението на Дженъс нямаше да ни навреди. От този момент се движехме още по- внимателно и през следващите един-два дни се постарахме да не се показваме на открито, пресичахме потоците само по камъните, без да оставяме стъпки по дъното или брега, и никога не избирахме най-лекия път.
Видяхме руини. Първите бяха от каменно укрепление, не изоставено, а превзето с щурм. Огромната дървена порта беше изкъртена и лежеше далеч от входа. Всички дървени греди, покривни или подпорни, бяха овъглени — укреплението бе опожарено от завоевателите. Сега разбрах защо Дженъс изтъкваше ползата от присъствието на Касини: той щеше да каже дали войниците, защитавали укреплението, са били победени в честна битка, или с магия. Но понеже нямаше израснали никакви храсти и бурени, а битката, изглежда, бе станала преди много години, през този мрачен ден чувствах присъствието на магьосник. От размерите на главния вход и стълбите ставаше ясно, че тази земя е била населявана от хора с човешки ръст, а не от гиганти. Не използувахме руините за подслон, а бързо ги напуснахме.
Това укрепление сигурно е било гранично, тъй като след него започнахме да се натъкваме на още руини. Попитах Дженъс преди колко време според него по тези хълмове е имало война. Той ми отговори, че не знае, но сигурно е било много отдавна. Край едно изгорено село чухме лай и видяхме на съседния хълм глутница кучета да гонят една антилопа. Бяха разни породи, което показваше, че са подивели, а не диви. Едно земеделско племе, като хората, които бяха живеели тук, не изоставя доброволно кучетата си. След това на прага на една опустошена колиба намерих издялано конче-играчка. Никое дете не би изоставило играчката си, освен ако не е убито… или отвлечено. Имах чувството, че вражески войници са нахлули в това малко селце и са отмъкнали всичко ценно, включително и жителите. Никой не е могъл да избяга, за разлика от нашите приятели от племето рифт. Оспорваните земи, ако наистина бяхме влезли в тях, оправдаваха името си.
Нощувахме край селото. Събуди ни конски тропот. Притиснахме се към земята, надявахме се, че няма да ни забележат. Тропотът показваше, че конниците са много — Дженъс преброи на пръсти поне петнайсет. Видях гребените на шлемовете им на по-малко от хвърлей, но може би се заблуждавах. На следващата сутрин, макар че проверихме внимателно, не открихме нито фъшкии, нито следи от копита.
— Наблюдателите вече се движат на групи — каза Дженъс. — Близко сме.
След около час влязохме в гъста гора с високи дървета, никога не виждали брадва. Слънцето не проникваше през короните им и определяхме посоката само по компаса. На смрачаване все още бяхме в глъбините на Оспорваната земя. Спахме неспокойно. Не само че имаше странни звуци — непознати същества преследваха жертвите си в тъмнината или на свой ред бяха преследвани — но за пръв път се почувствах в истинска джунгла. Чух плясък на крила — някаква огромна нощна птица прехвърча над нас. На сутринта закусихме набързо и продължихме напред, като си пробивахме път през къпинаци и гъсти храсти.
Съвсем неочаквано гората свърши. Стояхме пред огромна сурова равнина. Месецът на пушеците вече наближаваше и тя скоро щеше да стане кафява, но тревите първо щяха да пожълтеят като синап по време на цъфтеж. Виждахме и зелени гори, и реки, бляскави като сребро.
Отвъд равнината се издигаше планинска верига. Четири върха и до тях пети, свит досущ като огромен палец. Юмрукът на боговете. Все още беше много рано за сняг и, изглежда, бяхме по-близко, отколкото си бях представял. Можех да видя дори урвите по черната вулканична скала. „В името на всичко свято — казах си. — Ето го Юмрука на боговете. А отвъд него е Далечното царство.“
Спогледахме се глупаво. Не бяхме на себе си… объркани, зинали от изненада, после и двамата заприказвахме едновременно, без да се слушаме и пак така едновременно млъкнахме.
— Ето го — казах аз.
— Наистина, ето го.
— Вярваше ли, че ще го намерим?
Той не отговори, а и аз не настоях. Не се гледахме. Може би в пътешествието ни наистина имаше прекалено много магии и опасности, и разочарования, и бяхме изгубили увереността си… А после изведнъж зарязахме всякакви мисли и съмнения и се затъркаляхме по тревата като кутрета.
— По дяволите! — казах аз запъхтян. — Трябваше да сместя в багажа си една бутилка, за да отпразнуваме.
— Не ни трябва бутилка, Амалрик — каза Дженъс. — Потокът пред нас ще ни е по-вкусен от най-доброто вино. Можем да си направим лагер там и, да ти кажа, ама честно, ние сме на не повече от три или четири дни път до подножието на прохода.
— Три дни в планините отвъд потока — промърморих аз. — После през прохода и…
— И Далечното царство ще лежи в краката ни — възкликна Дженъс.
Нарамихме багажа и тръгнахме към потока. Можех направо да прелетя дотам. Вече не усещах тръните на джунглата, нито изпободените си пръсти, нито протритите подметки. Бяхме стигнали. Бяхме стигнали там, където не бе стъпвал никой орисианец или ликантиец. Знаех, че не само влизаме в историята, но и че променяме цялата бъдеща история. След като видехме Далечното царство от другата страна на прохода и се върнехме благополучно, в което бях сигурен, нищо вече нямаше да бъде същото.
Забелязах двама наблюдатели в далечината. Бяха встрани от пътя ни и не им обърнах внимание.
Но щом излязохме от гората, прозвуча войнишка тръба. На три хвърлея от гъстака препускаха трима ездачи. Малко встрани от тях се появиха още двайсетина. Не бяха наблюдатели. Чувахме виковете им — крещяха също като орисианските ловци, когато вдигнат глиган, наведат копията и се втурнат след него. Нито пък бяха облечени в безупречните парадни доспехи на наблюдателите. Носеха най-прости, подсилени с желязо кожени ризници на обикновени войници. Видях как неколцина се изправят на стремената и опъват лъковете си. Три стрели се забиха в земята пред нас.
Търтихме да бягаме обратно към гората и, да ви кажа, никога не съм се радвал толкова на къпините, копривите и храсталака.
Не ми трябваха напътствията на Дженъс, за да мисля като подплашен заек, сърна или язовец, подгонен от кучета и ловци. Докато си проправяхме път през храсталаците, които се опитваха да ни задържат като в кошмарите на малки деца, чувахме тропота на конете из гората, чувахме и викове, нареждания и команди. Нападателите щяха да изгубят време да слязат от конете и да ни преследват пеша… или може би щяха да се върнат, да заобиколят гората и да ни устроят засада. Не ни беше грижа нито за едното, нито за другото. Можехме да се крием в тези гъсталаци години наред, та дори да ни търсят цели армии. Можехме да издържим по-дълго от тях в тези гори, които за мен сега бяха по-ценни от собствената ми спалня в бурна зимна нощ.
Сърцето ми запя. Бяхме видели Юмрука на боговете. Единственото, от което имахме нужда сега, беше да се изскубнем от преследвачите си, да се върнем при хората си и след това, като се придвижваме с по- голяма вещина, отново да опитаме да минем по същия маршрут. Хората ни сигурно вече се бяха възстановили, а сержант Мийна и войниците бяха достатъчно опитни, за да устоят на всеки кавалерийски
