— Как смееш да спираш гражданин на Ориса? — извиках аз. Моят протест обаче не беше необходим, защото началникът на караула позна Дженъс и изненадан свали копието си.
— Бога ми, това е Дженъс Грейклок! — извика той.
— Жив и здрав. — Той пристъпи напред. — Знаех си, че никой жрец не може да извърши такъв подвиг. — Обърна се към хората си. — Нали ви казах, момчета? Нали ви казах, че само войник може да извърши такова нещо. — Войниците нададоха одобрителни възгласи. Капитанът на охраната плесна Дженъс по крака и изрева: — Влизай човече! Далечното царство е за всички ни. За войници и за граждани, не само за проклетите жреци.
Ние слязохме от конете, хвърлихме юздите на охраната и минахме през портата; тълпата нахлу след нас.
Не бих искал да съм на мястото на Касини през този ден. Големият амфитеатър беше претъпкан. Топлината, излъчвана от телата на хилядите хора, дошли да приветстват жреца, беше нетърпима. Касини обаче сигурно не я чувстваше. Сто на сто го бяха тренирали добре за церемонията и много нощи бе репетирал скромната си реч на герой… И докато е чакал търпеливо да минат безкрайните встъпителни речи, се е наслаждавал на всеобщото възхищение. Та нали това беше кулминацията, връхната точка в неговия живот — а доскоро се бе страхувал, че ще остане неоценен. Касини сигурно вече мечтаеше за триумфа си и за това как ще поведе следващата експедиция до самите врати на Далечното царство и ще се върне с още по-голяма слава. Да, за кратко време сигурно бе разбрал какво значи да си човек на почит.
После се явихме ние и турихме край на мечтите му. Когато влязохме, старият мошеник Джениандър тъкмо се канеше да представи своето протеже. Стоеше на широката централна трибуна на амфитеатъра, гласът и образът му бяха увеличени многократно от специалното заклинание, направено от 112 жреци при полагането на първия й камък. Около него се бяха събрали сановници от всички сфери на дейност в Ориса. На най-предните места бяха Гамелан, най-възрастният от старейшините-жреци, и Сишон, неговият колега от управниците. В центъра, на трона на героя, с венец на челото седеше Касини.
Джениандър беше по средата на речта си, когато тълпата, която ни следваше, започна да скандира имената ни и всички в големия амфитеатър се обърнаха. Множеството полудя. Чуваха се викове и писъци, и неочаквано буйни скандали. Чух да викат името ми, но най-много викаха: „Дженъс. Дженъс. Дженъс!“ Видях Касини да стои онемял до Джениандър: страхът бе обезобразил лицето му. Стоеше вцепенен и унизен. Хората около него обаче бързо се съвзеха. Някои напуснаха трибуната, все едно че нямат нищо общо с него. Други започнаха да го ругаят, макар че от шума на тълпата не можах да чуя какво казват. Гамелан беше първият, който прояви здрав разум. Той изтича при Джениандър и Касини, обгърна ги с ръце, вдигна глава към небето и направи заклинание. Появи се пушек и огън и те изчезнаха.
После хиляди ръце ни вдигнаха и ни понесоха през арената до централната трибуна. Пуснаха ме да стъпя на краката си. Тъкмо дойдох на себе си, и Дженъс застана до мен. Той се огледа смутено — като истински войник, притеснен от присъствието на толкова много цивилни, насочили вниманието си към него. Изтиках го напред към онази точка на трибуната, от която образите ни щяха да изглеждат гигантски. От неочаквано настъпилата тишина всред тълпата разбрах, че я бях улучил.
— Хора на Ориса! — викнах аз. Чух как думите ми изгърмяха и отекнаха, чак се олюлях от силата на звука. — Вие всички ме познавате, защото аз съм един от самите вас.
— Амалрик! Амалрик! Амалрик! — викаше тълпата. Вдигнах ръка и всички млъкнаха.
— А това е моят приятел. Може би не всички сте го виждали, но съм сигурен, че сте чували за него.
Избухнаха нови одобрителни възгласи. Изтиках Дженъс напред. Усещах, че хората го чувстват като свой. Прошепнах му:
— Говори им. Те искат да те чуят. Дженъс беше изцъклил очи.
— Какво трябва да кажа?
— Просто им разкажи истината — подканих го аз. За пръв и последен път Дженъс изпитваше сценична треска. Но се изправи и страхът и объркването му изчезнаха. Пристъпи напред уверен, сякаш бе роден за оратор.
— Народе на Ориса! — прогърмя гласът му. — Аз ви нося новини от Далечното царство…
Речта му през този ден беше хвалена седмици наред. Нямаше значение дали думите му бяха умни или глупави, защото Ориса никога не бе имала такъв герой като Дженъс Грейклок. Пред тях стоеше човек от благороден произход, но със странна съдба. Освен това той беше боец, войник, познал какви ли не страдания. Дори се говореше, че навремето бил и роб, така че хората бяха сигурни, че мъките и бремето на обикновените мъже и жени не са му чужди. Също така Дженъс беше направил за смях един жрец и бе доказал, че жреците лъжат — и от този ден дори най-симпатичният от магьосниците можеше да бъде уважаван, но никога обичан. Но на първо място приятелят ми даде на орисианците дара на гордостта. Един обикновен човек беше постигнал онова, което допреди месеци се считаше за невъзможно, и сега обещаваше да подобри това постижение и да стъпи на вълшебната земя, която обещаваше благоденствие за всички.
Колкото до мен, в моя чест също имаше богати гощавки и много хора искаха да поема управлението на Ориса. За да не би фалшивата скромност да ме направи да изглеждам лъжец, ще кажа, че аз също бях герой. В края на краищата нали моята експедиция беше довела до всичко това и аз също бях изминал всяка стъпка, измината от Дженъс, и понесъл всички страдания, които беше понесъл и той. Но макар че имах намерение веднага да подготвя нова експедиция и да минем отново по същия маршрут, сега, когато бях у дома, сърцето ми не копнееше така силно за Далечното царство. Баща ми беше болен, братята ми — мекушави по природа, и от мен се очакваше да поема тежестите на семейните задължения. Братята ми изобщо не се разсърдиха, когато баща ми обяви, че задължението да оглавя търговията се пада на мен. Успехът на моята експедиция изми петното, което бях лепнал на името Антеро, или най-малкото направи атаките срещу нас да изглеждат неразумни.
О, да! Имаше и друго нещо. Диос. Баща ми беше възхитен от нея и винаги намираше някакъв повод, за да я повика. Макар че здравето му продължи да се влошава, когато тя беше в стаята му, човек можеше да си помисли, че той отново е млад. И в това нямаше нищо чудно, защото Диос непрестанно се шегуваше и флиртуваше с него. Беше очаровала дори и Рейли: още щом я зърнеше, нетърпеливо започваше да я разпитва за войнската й практика, искаше да научи нови военни хитрости и споделяше охотно своите.
— Всяка жена в моята гвардия е готова да те пребие заради нея — каза ми Рейли. — Единственото, което ги възпира, е, че тази жена е очебийно безразсъдно влюбена в теб.
Сватбената церемония беше по необходимост малка. Новата ми слава би превърнала всеки списък за гости в обида за всички непоканени. Отначало дори се страхувах, че Диос ще се почувства засегната.
— Защо да се засягам? — Тя вдигна в недоумение рамене. — В Салкей бракът е по-важен от сватбата. Истински големият празник се вдига след като двойката преживее един пълен жетвен цикъл; а с всеки следващ цикъл честването става още по-голямо. Мисля, че в Ориса е обратното, защото във вашия град жените са подчинени и сватбената церемония е просто залъгалка за момичето, което доброволно приема такъв робски живот. На практика това е единственият момент в нейния живот, когато тя е център на внимание, по-важна от всички други. — Не можех да споря, защото бях слушал същите покъртителни оплаквания и от Рейли.
Диос взе ръката ми и нежно я постави върху корема си, който беше леко издут от нашето бебе. Знаехме, че ще бъде момиче, защото Рейли беше помолила магьосницата, която се грижеше за неразположените жени от гвардията, да направи предсказание. Засмях се, когато почувствах ритането й.
— Как ще я наречем? — попитах аз.
— Ще трябва да почетем твоята майка, както и моята — отговори Диос. — Ще я кръстим Емили, на твоята майка, и Ирен, на моята.
— Значи ще се казва Емили Ирен Антеро… Харесва ми.
— Искам да ми обещаеш нещо, Амалрик — помоли ме бъдещата ми съпруга.
— Всичко.
— Не искам нашата дъщеря да бъде възпитана да мисли, че жените трябва да се държат така, както в Ориса. От това как рита може да се разбере, че ще бъде силно дете. А нощем, когато всичко е съвсем тихо, чувам малкото й сърчице да бие. То е чувствително сърчице, моля те да ми повярваш. Знам това, макар двете още да не сме се срещали.
