— Много слабо казано! Сега ние, орисианците, ще бъдем първи по пътя натам. А ликантийците да си ядат ушите. Не че им забраняваме, нали ме разбирате, но така излиза, казвам ви. Почти така.
— И кой е героят, който го е открил? — попитах аз, едва сдържайки гнева си.
— Един млад жрец — отговори старецът. — Разправят, че преди не бил нищо особено. Но сега всичко го тачат. Казва се Касини. Може би си го чувал.
— Да. Чувал съм за него — отговорих сдържано.
— Е, та той е може би най-големият герой на Ориса — продължи старецът. — Върна се преди два месеца. Властите си мълчаха, та да не се разчуе. Обаче къде ти! Целият град говореше. Доскоро всички мислехме, че Далечното царство е просто детска залъгалка, нали така? Но сега всички знаят, че го има. И много скоро ще отидем там и ще си стиснем ръцете с хората от Далечното царство. И тогава вече нищо няма да може да ни спре. Славни времена се откриват пред Ориса! Щастлив съм, че доживях да ги видя. Отсега нататък ще тънем в злато и удоволствия. — Беззъбите му венци се оголиха в усмивка. — Във всеки случай решиха да обявят голям празник. И го направиха. И жреците, и управата обявиха цяла седмица празненства. До днес. Днес следобед всички, които не са много пияни, трябва да се съберат в големия амфитеатър. Ще награждават Касини. Освен това сигурно ще му дадат да оглави следващата експедиция. Вече я стягат. И този път тя ще бъде истинска. Не с малко провизии и с няколко войника. С много войска ще бъде. Казвам ти, нищо не може да им устои. Да, идва славно време за Ориса.
Изведнъж почувствах непреодолима нужда да тръгна към къщи.
— По-добре да побързаме — казах аз на Дженъс и Диос. Те не попитаха нищо, но когато тръгнахме, старецът извика:
— Кой си ти, млади господине? Кажи ми името си, за да пия за твое здраве в кръчмата с парата, която ми даде.
Обърнах се. Играта беше свършила.
— Аз съм Амалрик Емили Антеро. Пий за мое здраве.
Старецът зяпна от изненада. После избухна в смях.
— Амалрик Антеро! Добра шега. Но няма да я кажа на никого, млади господине. Защото експедицията към Далечното царство беше негова. Само че младият Амалрик не се върна. Той и останалите са по-мъртви от воняща риба. Касини ги е видял, когато са загинали.
Не бях изненадан, че Касини ни е обявил за умрели. Нали вече беше изпробвал лъжите си върху сержант Мийна и капитан Л’юр; освен това бе имал много седмици за репетиране преди да пристигне в Ориса. По пътя към къщи се терзаех от мисълта за реакцията на семейството ми при тези печални новини. Тревогата ни беше придала криле. Почтеността на Л’юр също увеличи скоростта ни, защото капитанът беше повярвал толкова малко на разказа на Касини, колкото и сержант Мийна. Когато Касини се появил, той се съгласил да го откара до Редонд… но не и по-нататък. Добрият капитан беше чакал, спазвайки уговорката, която имах с хората от Пиперения бряг.
— Не вярвах той да е единственият, който да е успял — беше споделил Л’юр. — Нали го познавам. Казах му: „Аз ще чакам младия Антеро, господарю. И капитан Грейклок.“ Това не му хареса, но нямаше никаква друга възможност, а аз виждах колко му се ще да се качи на някой бърз кораб за Ориса.
Сега, докато тичах към къщата на баща ми омразата ми към Касини стана непреодолима. И беше напълно основателна: баща ми беше на смъртно легло, а сестра ми Рейли, обзета от дълбока мъка, като ме видя, се изплаши, че шокът от добрите новини може да го довърши. Тя влезе при татко да го подготви за моето възкръсване и след малко се върна да ме заведе при него. Смаях се като го видях толкова слаб и бледен. Тялото му се беше съсухрило като на старец, восъчножълтите му телеса висяха отпуснати на крехките кости. Но очите му, хлътнали дълбоко в мъртвешката маска, оживяха от радост, щом ме видя.
— Слава на Те-Дейт, ти си жив! — каза той. Дишаше тежко. Бях така сломен, че коленичих и едва не заплаках. — Не плачи, Амалрик — успокояваше ме баща ми. — Само преди час чувствах присъствието на Злокобния вестител. Почти бях готов да му разреша да ме отнесе. Но го прогоних. Ако не бях… — Той сложи треперещата си ръка върху главата ми. — …нямаше никога да изживея това щастие.
Той ме накара да стана. Седнах на леглото до него.
Видях как бледите му бузи възвръщат цвета си.
— Ела, разкажи ми за приключенията си, синко — каза той. — Намери ли Далечното царство?
— Не — отговорих аз. — Но видях планините, приличащи на черен юмрук. Видях и прохода, който отвежда на другата страна.
— Знаех го — каза баща ми. — Цял живот мечтаех за това. Сега зная, че мечтите ми са били нещо повече от глупави измислици.
Разказах му накратко за всички наши приключения. Но от всичко чуто най-голямо удоволствие му достави новината, че съм довел бъдещата си съпруга. Той хвана ръката ми.
— Независимо какви богатства стоят пред теб — каза той, — от всичко най-много цени нея, Амалрик — продължи той. — Цени я повече от всичко. И ще живееш и умреш щастливо. — Ръката му се отпусна, очите му се затвориха и за момент се изплаших, че може да е умрял. После видях усмивка на лицето му; брадата му леко потрепна. Беше заспал. Тихо излязох от стаята и отидох при другите.
Сестра ми се разкъсваше между ярост към Касини и радост от успешното ни завръщане.
— Това копеле получи всички почести — каза тя, когато влязох. — Ти си героят, Дженъс Грейклок. Ти и моят брат.
— Въпросът е — каза Дженъс, — как да се отговори. Да ви кажа право, не държа особено много на геройския венец. Тежък е и създава повече неприятности, отколкото удобства, пък и много лесно може да се бутне.
— Но нали чухме, че вече подготвят следващата експедиция — казах аз. — И желаят да я води героят. А героят е Касини.
— Той е лъжец — каза Диос. — Извикай го на двубой заради лъжите му. Убий го. Така биха постъпили жените на Салкей с такъв измамник.
Рейли се засмя. Беше истинско удоволствие отново да чуя смеха й, толкова ми беше липсвал, докато ме нямаше.
— Харесвам я, Амалрик. Прекалено добра е за теб.
— После се обърна към Диос. — Ние в Ориса не сме толкова различни, скъпа. Касини обаче е жрец, а един жрец не може да бъде извикан на двубой. Най-лекото наказание за такова нещо е да те убият, и то след много мъчения.
Диос се намръщи.
— Сега съм сигурна, че тук управляват мъже — каза тя. — Никоя свястна жена не би позволила да съществува такъв закон.
Дженъс удари с тежкия си юмрук по масата и я разклати.
— И никой свестен мъж също — викна той. — Но ако го убием, ще ме лишат от най-голямата ми мечта. По дяволите, Далечното царство ще бъде мое. На никой друг.
— Тогава нека да отидем там — казах аз. — Скоро целият град ще се събере, за да го почете. Хайде да отидем и да видят, че не само сме живи, но и че този лъжлив страхливец, който ни изостави и подбуди и другите да ни изоставят, не заслужава никакви благодарности.
Така и направихме. Убедих Рейли и Диос да пазят вилата, в случай че не всичко тръгне добре. Наредих да оседлаят коне и без да сменяме дрехите, с които бяхме пътували, тръгнахме към големия амфитеатър. Улиците бяха оживени; разбрах, че макар старият рибар да не ми бе повярвал, беше разказал на други за младия глупак, който твърдял, че е Амалрик Антеро. Хората се обръщаха да видят кой язди през навалицата и някои ме познаха.
— Ама това е Грейклок! — чух гласове. — И онзи до него е младият Антеро! Значи е вярно. Те са живи.
— Накъде си тръгнал, капитан Грейклок? — викна някой.
— Тръгнали сме да пратим по дяволите един голям лъжец! — извика Дженъс в отговор.
Думите му и новината, че сме върнали живи и здрави, бързо се разпространиха и след нас тръгна голяма тълпа. Всички ни поздравяваха и наричаха Касини лъжец. Скоро стигнахме амфитеатъра. Охраната, разтревожена от шума на тълпата, ни препречи пътя. Началникът вдигна копието си и ни извика да спрем.
