патрул.
Нямаше нищо, което да ни спре. Щяхме да влезем в Далечното царство още преди да настъпи зимата.
Или поне така си мислех. Когато обаче се върнахме в долината, намерихме да ни чакат само Диос и сержант Мийна. Останалите ни бяха напуснали.
Двамата с Дженъс бяхме пресекли предпланините и хълмовете, без да се излагаме на големи опасности. Вярно, имаше патрули, но те бяха от живи хора, най-обикновени войници. И то добри, според Дженъс. Ние обаче използувахме опита си на ловци и се измъквахме покрай тях с лекота. Освен това, според Дженъс, те търсеха много по-голяма група… а нас вероятно вземаха за хора, които съпровождат групата, или за разузнавачи. Въздържахме се да използуваме талисмана и вместо него използувахме грижливо изготвената от мен карта, за която Дженъс бе смятал, че е празно губене на време.
Но после; когато стигнахме в долината, светът ми се видя черен. Онова копеле, жрецът Касини, беше направил страхотни поразии. Побеснях. Всички ме гледаха, без да продумат. Дори Дженъс тихо излезе и с помръкнало лице тръгна към езерото.
Накрая успях да се овладея и попитах какво точно се е случило. Два дена след като двамата с Дженъс сме тръгнали, сержант Мийна се разболял. Касини сигурно видял в това своя шанс. Същата нощ от неговата колиба излизали странни пушеци.
На следващата сутрин той съобщил тъжно, че мен и Дженъс ни е настигнала беда. Паднали сме в ръцете на враг. Дори не бил сигурен дали сме още живи.
Проклех Касини с всички ужасни клетви, които можах да си спомня, и попитах:
— Диос, а какво прави ти? Съжалявам, че ти е причинил тази лъжлива скръб.
— Аз не скърбях, Амалрик — поклати глава Диос. — Знаех, че сте живи и здрави.
— Как?
— Повярвай ми. Когато… ако умрете… аз ще зная. Ще зная.
Не казах нищо повече, само попитах:
— А след като Касини ви излъга?
Диос се опитала да му се противопостави, помолила Утринна мъгла да хвърли кости, за да потвърди предчувствията й. Шаманът не намерил никакви признаци, че сме в беда. Но не намерил и такива, че сме в добро здраве. Затова Касини казал, че групата трябва незабавно да се оттегли обратно към Пиперения бряг… а след това към Ориса.
Стори ми се, че сержант Мийна, който току-що се беше възстановил след схватката си с болестта, ще заплаче.
— Аз ги обучих — каза той покрусено. — Мислех че познавам и кътните зъби на тези копелета. Мислех мислех, че няма да се поддадат.
Но се поддали, особено когато Касини съобщил, че сме оставили следи, по които нашите врагове ще ни проследят чак до долината. Нямало значение, че вождовете казали, че това не може да стане. Паника обзела всички… и за един ден те събрали багажа си, натоварили мулетата, изкачили се по стълбите и се насочили на запад.
— Проклех ги — каза Диос. — Но аз не съм жрица. Помолих и Сияйна надежда да ги прокълне, но тя ми каза, че те не можели да проклинат. Клетвите щели да развалят голямата магия и племето щяло да стане беззащитно, както бяхме ние в пустошта.
— Дано да пукнат в пустинята тия копелета — изръмжа Мийна. — Дано да ги изядат ония чудовища в ямите.
— Не — намеси се Дженъс. Беше се върнал и, изглежда, напълно се владееше. — Не, това няма да се случи. Усещам го. Всеки, който бяга от Далечното царство, няма от какво да се страхува освен от обикновени предателства в собствената си страна. Казвам ви, че Касини ще оцелее и ще се върне в Ориса.
— Тогава ще се справим с него там — заявих мрачно аз.
— Ако успеем. Но това не е голяма беда — каза Дженъс и видях, че очите му блестят както в деня, когато за първи път ми разказа за голямата си мечта. Знаех какво има предвид. Бяхме се провалили. Но това беше само първият ни опит. Щеше да има друг, и друг, и още, ако беше необходимо. Протегнах ръка и Дженъс я хвана.
Щяхме да се върнем, ей богу… и Далечното царство щеше да бъде наше.
ВТОРОТО ПЪТУВАНЕ
ГЛАВА ТРИНАЙСЕТА
ГЕРОИ И ЛЪЖЦИ
След два месеца влязохме в главното пристанище на Ориса с издути от утриненния бриз платна. Въпреки късния час наоколо нямаше никой, който да се възхити на майсторството на Л’юр и да гледа как „Китиуейк II“ спира до кея в леката утринна мъгла. Огледах речния бряг за познати лица, но само един-двама голтаци и един рибар, който кърпеше мрежата си, отговориха на погледа ми.
— Виждам, че си преувеличил величието на Ориса съвсем мъничко, Амалрик, любов моя — каза Диос сухо. — Какво гъмжащо от народ пристанище, какви широки булеварди, каква блъсканица! — Тя отново огледа празния кей, после се обърна към Дженъс. — Кажи ми, Дженъс, винаги ли е такава навалица, или сме пристигнали точно за панаира?
Дженъс поклати глава. Беше изненадан също като мен.
— Нищо не разбирам — казах аз. — Обикновено е толкова шумно, че не можем да се чуем.
— Хайде стига вече! — засмя се Диос. — Знаем как се завъртат главите на варварските момичета. — Тя заговори басово, опитвайки се да имитира мъжки говор. — Да, скъпа, аз съм важен човек в моята страна. Богат човек. Имам хубава къща и много слуги. Я влез замалко в моята палатка… — Видя, че се мръщя, и ме ощипа закачливо. — Хайде, хайде. Дори и да си беден, пак ще те обичам.
— Повярвай ми, Диос — каза Дженъс, развеселен от шегата й, — нашият приятел не е беден. Приеми честната ми дума.
— О, ще я приема, Дженъс. Ще я приема — каза Диос. — Но в бъдеще, моля те, спести ми описанията на… — Тя посочи пустия бряг. — …гъмжащи пристанища.
Скочих от кораба и закрачих към стария рибар.
— Къде са хората, дядо? — попитах аз. Той вдигна сълзящите си очи, изкривените му пръсти продължиха да кърпят мрежата, докато разглеждаше и мен, и дрехите ми, и двамата ми другари.
— Нямаш късмет, ако си решил да разтоварваш днес — каза той и посочи кораба ни. — Всъщност нямаше да имаш късмет и вчера, и завчера, и позавчера. — Той поклати глава, сякаш ни съчувстваше, но всъщност се наслаждаваше на лошия ни късмет. — И запомни какво ти казвам: утре ще бъде същото. Може би след време всичко ще се оправи, но има и много други, които чакат ред преди теб. Много.
— Няма нищо, дядо — засмях се аз. — Все пак благодаря ти, че ни каза. Но искам да знам какво се е случило. Къде са се дянали всички?
— Приличаш ми на орисианец — каза старецът, — така че сигурно дълго време те е нямало. Затова не знаеш. — Той вдигна избледнелите си очи към Диос и се втренчи в нея. — Ама тя не е орисианка. — Погледът му се отмести настрани тъкмо когато на Диос вече бе започнало да й прикипява, и попадна на монетата, която му подавах. Старецът бързо я грабна и продължи да връзва възлите, после каза: — Жив да си. — Страшна жажда ме гони и трябва да я утоля. А сега на въпроса ти, млади господарю. Чуй какво ще ти кажа. Големи работи стават. Големи работи. Четвърти, а може и пети ден. И всички ги цепят главите от цялото това празненство. Само мене не ме цепи главата, понеже изпих всичко и кесията ми е празна.
— И какви са тези големи работи, които се отпразнуват така, старче? — попита Дженъс.
— Вие, момчета, да не падате от небето? — каза старецът. — Не знаете ли, че открихме Далечното царство?
Тримата с Дженъс и Диос се спогледахме.
— Страхотна новина — казах аз.
Старецът дрезгаво се засмя.