започнеш да мислиш лошо за него, тъй като неговият героизъм се отразява и върху теб. Най-отявлените защитници на Касини обаче имаха по-сложни причини. На картата на Касини бяха заложени влияние и богатство. Признаването на неговата подлост означаваше те самите да се изложат на унижение; а в коридорите на властта, където битките се печелят или губят от една подшушната дума, подлостта не може да се подкрепя явно.
Още едно нещо пречеше на Дженъс: имаше малцина, но много силни хора, които не желаеха да се предприеме експедиция до Далечното царство. Те бяха доволни от настоящото положение на нещата. Касите им бяха пълни, робите послушни и те виждаха само заплаха за своето благополучие, ако настъпеше макар и най-малка промяна.
Маларен, мой приятел, също търговец, един ден определи положението много добре. Той беше на моята възраст и макар да падаше малко гуляйджия, беше практичен човек, който прикриваше талантите си с лекомислено поведение.
— О, не е необходимо да ме убеждаваш, скъпи Амалрик — каза той. — За мен всичко това е много примамливо. Наистина. Всички знаят, че според мен Ориса става мрачна стара вещица с косми по брадата. Трябва да се въздейства на хора от типа на баща ми. Той смята, че Ориса все още е чудесно място. И има основание за това. Без дори да си помръдне пръста, от корабите му се изсипва злато. Той не обръща ни най-малко внимание, когато му казвам, че на неговите синове и дъщери няма да им бъде толкова лесно, а пък на внуците му — да не говорим.
— Но тези хора трябва да видят, че с един удар можем неимоверно много да повишим влиянието на града — възразих аз. — И не става дума само за печалба и влияние. Да вземем например знанието, което ще получим! По общо мнение хората от Далечното царство могат да ни предложат много неща. Самото им съществуване сред толкова много напасти показва, че в много неща те сигурно ни превъзхождат.
— Точно това го плаши най-много — отговори Маларен. — В дадения случай баща ми е като голяма змия в плитки води. Той се храни, колкото желае, без никакво усилие. Но как ще се справи, когато се срещне със себеподобни в Далечното царство? Ами ако те са два пъти по-силни… или дори повече?
— Това не зависи от нас — отговорих аз. — Дори да се направим, че Далечното царство не съществува, ние няма да го превърнем пак в легенда. Ликантия, сигурен съм в това, ще побърза да отиде там, ако ние не го сторим. И тогава мога да гарантирам на баща ти, че неговото плитко царство скоро ще бъде поробено. Неговите печалби — нещо повече, самият му живот — ще бъдат застрашени. Повярвай ми, ликантийците няма да го чакат да умре достойно и чак тогава да се заемат с децата му.
Маларен помисли малко, после кимна.
— Последният ти аргумент не е обсъждан достатъчно — каза той. — Трябва да му го изтъкна. Тогава ще видим.
Малко след това приятелите на Касини организираха тайно празненство в негова чест. Никой не знаеше какво е ставало там, толкова тайни бяха разискваните въпроси, но следващата седмица срещу Дженъс плъзнаха какви ли не слухове. Беше обвинен, че служи на Ликантия. И че в действителност бил син на един от тамошните властелини и използувал черна магия, за да поквари добрите хора на Ориса.
Дженъс, изглежда, не обръщаше внимание на тези нападки. Когато го подканих да отвърне на атаките, той отказа.
— Зад всичко стои Касини, това е ясно — отговори ми той. — Единственото, което мога да направя, е да повторя онова, в което вече го обвинихме: че е страхлив, влюбен в себе си лъжец. За нещастие мисля, че колкото повече повтарям това, толкова по-голям става шансът същото обвинение да бъде отправено към мен.
— Тогава какво смяташ да правиш?
— Да поддържам поетия курс — отговори Дженъс. — С всеки изминал ден на наша страна преминават нови хора. Нещо повече, така съм засипан от доброволци за следващата експедиция, че дори мислех да те помоля да дадеш средства, за да можем да вземем всичките. Аз съм войник, а не писар или счетоводител, и в името на техния буквоедски бог-покровител, който и да е той, се заклевам, че никога вече няма да злословя по техен адрес. До гуша ми дойде от всякакви свитъци и документи и от въпросите, които повдига всеки от тях.
— Смятай го за уредено — казах аз. — Мога да ти заема хора, плюс място в една от нашите кантори. Но не прибързваш ли малко? Втората експедиция още дори не е обявена официално, камо ли пък да е определен ръководител.
— Знам — отговори Дженъс. — Но аз смятам да действам така, че този въпрос никога да не се повдига. Няма никакъв смисъл да даваме на противниците си подобно възможност.
— Отлично решение — казах аз. — Когато обаче се сблъскаш с противниците на тази експедиция, ще има една група, малка, но с много голямо влияние. Това са жреците, които открито застават зад Касини. Предполагам, че те просто нямат друг избор, тъй като, ако го порицаят, рискуват да порицаят себе си. И независимо колко хора в Ориса ще се съгласят с нас, накрая жреците могат спокойно да ни спрат.
— Наистина ли мислиш така? — попита Дженъс. — Само след няколко дни дори великият Те-Дейт да застане на пътя на обикновения народ, те що го разкъсат на парчета, за да отидат в Далечното царство.
— Може би си прав — отговорих аз. — Макар че според мен виждаш в цялата работа само розовата страна. Жреците все още са голяма сила. И не можем просто да ги пренебрегнем, защото накрая можем да изгубим много повече от втората експедиция.
Рейли обаче потвърди, че страховете ми, макар и основателни, са силно преувеличени. Бях се излегнал в градската баня в един от малкото дни, когато бях успял да избягам от напрежението на търговията и политиката, за да потренирам в гимнастическия салон, и сега отпусках уморените си мускули в парилната. Беше ми хубаво и тъкмо бях започнал да мисля върху по-лични въпроси, като например да се прибера вкъщи и да се гушнем с Диос, когато баняджията се развика:
— Не мога да те пусна да влезеш!
— Махни се от пътя ми, дървеницо такава! — чух гръмогласен отговор. Нямаше никакво съмнение. Беше Рейли.
— Ела утре — отговори „дървеницата“. — Утре банята е женска. Днес е само за мъже.
— О, я млъквай! Вътре няма нищо ново за мен.
Последва боричкане, чу се скимтене от болка и Рейли влезе. Видя ме през парата и дойде при мен, без да обръща внимание на ужасените погледи на останалите мъже. Потупах каменната пейка до мен, развеселен от смущението на околните. Сестра ми разсеяно започна да ги оглежда.
— Търся те цяла сутрин, Амалрик — каза тя, без да сваля очи от тях. Всички гледаха настрани. Никой не знаеше какво да прави. И да излязат, и да останат, все щяха да се чувстват унижени.
— Всъщност какво толкова гледам — каза тя накрая. — Я по-добре да седна до теб.
Изрита сандалите си, смъкна туниката, тръшна се чисто гола на пейката и викна на баняджията:
— Дай пара!
Той побърза да изпълни нареждането. Всички мъже, с изключение на двама-трима, побързаха да излязат.
Рейли се изтегна и са разкрачи широко. Един от останалите се осмели да хвърли поглед, изпълнен с копнеж. Вместо да прибере крака и да покрие гърдите си, Рейли го изгледа строго и изръмжа:
— Жив ще те изяде, приятел!
Човекът побягна и преди от челото ми да капне поредната капка пот, останалите го последваха. Смях се, докато ме заболя корем.
— Добре — изръмжа Рейли. — За онова, което съм дошла да ти кажа, трябва уединение. Но най- напред… малко вино, скъпи братко, да уталожа жаждата си.
Сипах й вино и тя го изпи на един дъх. После грабна кана студена вода — и я лисна върху горещите камъни. Издигна се голям облак пара.
— Сега казвай каква е новината, сестричке. Какво те е довело до състояние, че да ти доставя удоволствие да тормозиш бедните хорица?
— Глупости, Амалрик! Подхвърлих им няколко солени приказки, просто за да има за какво да говорят. Да си разнообразят скучния живот. Ако жените им имат късмет, може и да съм ги възбудила и сега бързат за вкъщи да покажат, че все още ги бива.
