— Ще й взема най-добрите учители — казах аз. — Пък имаме и Рейли, която ще й служи за пример и освен това ще я обучава.
— Това не е достатъчно — отговори Диос. — Емили ще вижда как жените около нея крият лицата си от мъжете и се чувстват малоценни, защото нямат пенис и чифт тестиси, как страдат примирено само защото са източник на всеки човешки живот.
— Какво трябва да обещая, за да предотвратя това? — попитах аз.
— Искам майка ми да помогне в нейното възпитание — отговори ми Диос. Разтревожих се, защото кой баща би понесъл да не вижда детето си? Жена ми видя това и хвана ръката ми. — Моля те, трябва да направиш това за мен. Ако откажеш, ще го приема, но не като покорна орисианска жена, защото аз никога няма да стана такава, а защото те обичам, Амалрик. И никое дете никога няма да бъде по-важно за мен от тази любов. Не искам да кажа, че трябва да я изпратим далеч оттук, защото и аз също няма да мога да понеса това. Имам предвид три години… преди да стане жена. Емили Ирен трябва да прекара три години с майка ми преди да се извърши обредът за женственост, когато стане на шестнайсет. След това само слабости в характера й могат да се отразят на начина й на мислене. Но аз ти обещавам, Амалрик, това дете няма да бъде със слаб характер.
Колкото повече мислех по този въпрос, толкова повече се съгласявах с Диос. Предложението й ни даваше възможност да обединим две различни култури и да възпитаме едно идеално дете, златно дете. Обещах тържествено да изпълня желанието й и след това се прегърнахме така силно, както могат да се прегръщат само влюбени. Почувствах ръката й се плъзга по голите ми бедра. Диос хвана твърдия ми член и се наведе да го целуне. После вдигна поглед. Черната й коса падаше върху лицето й, очите й светеха от удоволствие.
— След всички разговори за вражда между мъжете и жените — прошепна тя, — по-добре да се погрижа поне моят мъж да не се почувства засегнат. — И започна да ме „успокоява“ с горещата си уста.
Оженихме се след една седмица. Баща ми беше прекалено слаб, за да може да прави друго освен да седи на стола си и да рони радостни сълзи. Неговите задължения пое Рейли — тя преряза врата на агнето и събра кръвта му в жертвената купа за дар на боговете. Дженъс пое ролята на брат на Диос и намаца челата ни с кръвта на агнето. Когато обредът свърши, преминахме към веселбата, която продължи цели три дни.
Точно преди двамата с Диос да тръгнем на сватбено пътуване, баща ми умря. Ще ми се да мисля, че умря щастлив: неговият блуден син се бе оказал достоен човек; семейството, което оставяше зад себе си, бе спечелило слава; мечтата на неговата младост бе осъществена. Сега, докато размишлявам над неговите чувства и търся думите, които редя в това описание, не мога да не си спомня казаното от Дженъс на Пиперения бряг: как моят баща бил по-добър човек от Дженъс, защото щял да бъде удовлетворен, ако неговият син постигне онова, което било отказано нему. Моят баща беше добър човек и сигурно по-добър както от Дженъс, така и от мен. Но, уви, той не беше съвършен, а само съвършеният човек може да умре щастлив. Особено като знае, че след откриването на Далечното царство светът, който е познавал, никога вече няма да бъде същият.
ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
ВТОРАТА ЕКСПЕДИЦИЯ
Не е за хвалене, но трябва да кажа, че погребението на Пафос Карима Антеро беше едно от най- големите в нашия град. Толкова много хора искаха да присъстват, че управниците наредиха да се отвори големият амфитеатър и погребалният огън да се запали там. После цяла Ориса тръгна с процесията край реката до горичките на пътешествениците, където принасяхме жертва на Те-Дейт, и аз предадох праха на баща ми на ветровете.
Всички — включително и аз — бяха изненадани колко популярна личност беше баща ми. По природа той беше тих човек и отбягваше почестите и големите компании. Но както вече споменах в това ми писание, той имаше почти неестествената способност да надушва нещастието на достойния човек и да прави всичко възможно да облекчи болката му. Баща ми умееше също да провежда търговските си сделки по такъв начин, че да не предизвиква гнева на своя конкурент. Това, че неговата популярност никога не се беше проявявала публично, мога да си обясня само със страха от жреците и злото, което те бяха сторили на Халаб — една друга страна на цената, която семейството ни плати за това зло. Сега обаче, след неотдавнашната ми победа, никой не се страхуваше да покаже своята обич. Други трябваше да се плашат, защото отгласът от погребението отекваше дълго след като вятърът отнесе и последните останки от праха на баща ми. Влиятелните хора започнаха да сключват нови сделки, да търсят нови съюзи; несъгласието се пренесе и в редиците на самите жреци.
Погребението на баща ми, с всичките плачове, скубане на коси и надути речи беше един от важните моменти в решаването на големия въпрос за Ориса. В центъра на този въпрос беше втората експедиция… и Дженъс Грейклок. Никой от нас не си даваше ясна сметка колко голямо влияние ни беше оказало Далечното царство. Изведнъж целият досегашен начин на живот беше поставен под въпрос. Хората от най-високите места в обществената йерархия до последния безправен роб смятаха, че имат право да получат своя дял от онова, което щеше да дойде. Всички искаха промяна и я искаха сега. За обикновените мъже и жени; за занаятчиите, войниците и робите; за младите и авантюристите; дори за по-улегналите Дженъс стана символ.
И той наистина блестеше със силната светлина на неочакваната си популярност. Ходеше на безброй угощения в негова чест, а след това събираше богатите остатъци от трапезата и ги раздаваше на бедните по улиците. Разказваше историята на пътуването ни отново и отново в най-различна обстановка: от луксозни вили до случайни крайбрежни кръчмички. И всеки път, когато я разказваше, историята ставаше по-свежа, а думите му — нови и вълнуващи. Особено, когато стигнеше до момента, в който видяхме планинската верига е черния юмрук. Жените го спираха на улицата и го молеха да им направи дете; майките кръщаваха синовете си с неговото име; бащите стояха с часове с надеждата да го видят и да му стиснат ръката. Всеки искаше да го пита нещо. „Питат ме за всичко: от размера на данъците до цената на виното в кръчмата — каза Дженъс един следобед, когато успя да ми отдели няколко минутки. — Дали житото расте по-добре при прилив, или при отлив и дали конете с големи бутове са по-добри за впрегатни, или за ездитни. Един рибар ме попита дали е най-добре да залага мрежите си, когато няма луна. А пък една жена дори ме попита в името на Бътала дали смятам дъщеря й за честна, а после настояваше да съм я опитал и да проверя, дали ще стане добра в леглото. — В тъмната му брада проблесна усмивка, той поглади мустаците си. — За щастие всичко беше наред и не се затрудних да отговоря с «да» и на двата въпроса.“
Това обожание му доставяше удоволствие, но Дженъс не се оставяше то да му пречи. Беше се отдал на тази лудост с една-единствена цел: когато дойде времето, да поведе следващата и, той се закле, успешна експедиция за Далечното царство.
— Аз не съм политик — каза той. — Нямам желание да стана управник или цар… нищо, че традицията в този град е такава. Богатствата са за богатите хора; нека те се наслаждават на алчността си, ако могат. В този живот единственото ценно нещо е идеята; а започвам да подозирам, че това е валидно и за отвъдния.
Изглеждаше очевидно, че изборът за ръководител на следващата експедиция ще падне върху Дженъс. В действителност за известно време това беше толкова очевидно, че почти изглеждаше невъзможно да не стане. И да ви кажа, бяхме толкова наивни, че много се изненадахме, когато главният съперник на Дженъс се оказа Касини.
Героизмът, или най-малкото публичното му признание е странно нещо. Човек не излиза от големите изпитания с отпечатан на челото знак за героизъм. Героизмът трябва да бъде потвърден, други трябва да го отсъдят и това потвърждение трябва да се приеме доброволно и хората да се покланят, когато героят минава по улиците. Разбрахме, че след като някой е обявен за герой, не е толкова лесно да му се отнеме славата. Поддръжниците на Касини, а те бяха много, бяха сигурни, че той е жертва на несправедливост. Лъжите, разпространени от Касини, бяха добре подбрани. Някои удобно забравиха за тях; други казаха, че са били съзнателно изопачени; трети твърдяха, че двамата с Дженъс сме се престорили на мъртви за някаква скрита, тъмна цел. Много от неговите поддръжници бяха обикновени честни глупци — ако си се ръкувал с един герой и си го величаел край огнището и в кръчмата, след това е трудно изведнъж да
