Станах тихо и отидох при него.
— Според всички правила — каза спокойно той — ти трябва да ме понижиш и да назначиш на мое място сержант Мийна. Днес се провалих.
Пак добре, защото вече бях започнал да мисля, че на Дженъс са му чужди всички човешки чувства и недостатъци.
— Великият Грейклок изплашен — казах саркастично. — Звездите падат от небето, земята се тресе, луната става кървава. Ами че това чудовище би подплашило дори героите от древността!
— Не беше страх — каза Дженъс и аз знаех, че казва истината. — Никой войник не може да си позволи страхът от смъртта, която очаква всички ни, да го парализира така, както стана с мен.
— Значи си си позволил да пожелаеш смъртта на Касини. По дяволите, не зная какво ме накара да скоча след него, като се има предвид колко пъти съм пожелавал да пипне някоя смъртоносна болест.
— Чувствата ми към Касини нямат нищо общо с това И ще ти кажа пак, че независимо колко не ни харесва, без него няма да можем да постигнем целта си. Ще са ни необходими всички негови магически дарби, за да влезем в Далечното царство, а аз чувствам, че сега сме много, много близко.
— Тогава какво? — попитах нетърпеливо аз.
— Нали ти казах, Далечното царство — продължи Дженъс. — Тази мисъл ми дойде, когато видях Касини да се мята като шаран. Помислих си колко глупаво ще бъде да умра… тук… сега… когато вече съм пред прага на мечтата на моя живот. За да постигна мечтата си бях готов да оставя чудовището да изсмуче живота на Касини.
Не биваше да го правя, но все пак попитах:
— Дженъс, да предположим, че там бях аз? Че аз се хлъзгах към онези ужасни челюсти. Щеше ли да стоиш безучастен като статуя?
Настъпи продължителна тишина, дори започнах да се дразня. После чух:
— Мисля, че не, приятелю. Или може би… не, надявам се, че не бих стоял безучастен. Не. Бих ти помогнал. — Съмнението в гласа му обаче не изчезна.
Върнах се при постелята си и при Диос и се измъчвах и тормозех заради онова, което се беше случило. Сега, когато си спомням всичко това и търся необходимите ми думи да опиша младежките си мисли, разбирам, че съм се почувствал наранен… предаден от приятеля си. Но от дистанцията на времето виждам онова, което тогава не можех да разбера. Защото мога да гледам напред, докато младият Амалрик не можеше.
През следващите дни отношението на Дженъс към мен малко се промени. Той изглеждаше… някак си по-свободен с мен. Сякаш беше премахната някаква бариера и връзката ни бе станала по-силна. Нещата всъщност бяха съвсем прости: до този ден аз бях приятел на Дженъс, в това не можеше да има съмнение; но той не беше мой приятел. След ямата Дженъс Грейклок стана истински мой приятел… или поне толкова истински, колкото можеше да бъде спрямо някои мъж или жена.
На следната сутрин Дженъс ми показа статуетката на танцьорката. Ахнах от изненада: тя блестеше, сякаш някой бижутер я бе лъскал часове наред с прах за полиране и, което беше още по-изненадващо, беше частично възстановена. По-рано счупена от бедрата надолу, сега тя беше цяла чак до глезените. Момичето държеше в ръката си сребърно перо, а шалът, който мислех, че е част от оригиналната отливка, беше фина материя… жива.
Вече не се съмнявах, че наближаваме Далечното царство!
На следващия ден Диос първа забеляза, че хоризонтът е тъмносин. Молехме се това синьо да означава, че се доближаваме до планините. Ако беше така, те, изглежда, се издигаха на много левги от нас. Въпросът беше дали ще имаме сили да стигнем до тях. Аз мислех, че няма да имаме. Най-доброто, което можех да си представя, беше, че можем да намерим друг оазис с дивеч и риба. Трябваше да си починем и да се възстановим; състоянието ни се влошаваше. Мислех си, че ако спрем, магията, която ни преследва, може да продължи напред и да ни отмине, а силата на Касини да се възвърне.
Лайън вървеше начело на колоната; аз бях след него на един хвърлей. Местността беше покрита с вълнообразни хълмове. Изкачих се на едно било и точно пред нас, на не повече от няколко минути път видях открита тясна долина: голяма пукнатина в земята, сякаш някой гигант беше пъхнал двете си ръце и я беше разцепил. Точно под отвесния ръб видях тъмнозелена ивица — това можеха да бъдат само добре напоявани дървета. Извиках на Лайън, който вървеше право към пукнатината, като че ли имаше намерение да скочи в нея. Той ме погледна озадачен и се върна.
— Защо не извика, когато я видя? — попитах аз.
— Какво да съм видял?
Помислих, че просто се инати, после разбрах, че е болен. Махнах с ръка. Той се обърна и сякаш от очите му падна някаква завеса.
— Тя… тя… не беше там. Аз… виждах само… хълмове — успя да каже той. — Тъкмо мислех да се върна и да кажа, че трябва да хванем друга посока.
А може би някой го бе накарал да мисли така. Стараейки се да не приличаме на бойна част, но с лъкове и копия, готови за бой, ние тръгнахме бавно към ръба на пукнатината. Там чакаха двама мъже и една жена. Тъй като жената стоеше отпред, реших, че тя е техният вожд. Тримата протегнаха ръце с обърнати нагоре длани. Бяха облечени като за празник — с цветни свободни дрехи от нещо като коприна. Никой не изглеждаше въоръжен. Жената каза нещо. Не го разбрах — и все пак разбрах, все едно че си спомних смътно познато лице или сън след внезапно събуждане. Диос затаи дъх от изненада.
— Те говорят моя език — каза тя. После ги попита:
— Вие от моя народ ли сте?
Жената се усмихна и заговори. Сега успявах да уловя тук-таме по някоя дума. Диос се намръщи, опитвайки се да следи казаното, после вдигна ръка и жената спря.
— Езикът… не е съвсем като моя — обясни Диос, внимателно подбирайки точните фрази. — Тя говори като старите хора… не, не като тях… а както е говорил моят народ преди много, много години, в древността.
Диос ни представи: двамата мъже бяха Утринната мъгла, техният шаман, и Жетваря; жената, която се казваше Сияйна надежда, беше техният вожд. Тя се обърна към мен, говореше бавно и аз можех да схвана смисъла на думите й — толкова сходен беше езикът й с този на Диос.
— Наблюдаваме ви от два дни. Надявахме се, че ще ни видите. — Разбрах думите, но не и тяхното значение, и я помолих да продължи с обясненията. С помощта на Диос тя обясни, а аз научих защо Лайън не е видял долината. Каза ми, че над долината е направена силна защитна магия. Никой, който възнамерява да напакости на страната или да стори нещо лошо на жителите й, не може да види племето рифт и долината, а ще види само вълнообразни хълмове… хълмове, от които ще бъде подтикнат да избяга, без да знае защо.
Касини чу превода.
— В тази страна наистина има големи магьосници — каза той малко изплашено и малко тъжно и в мен трепна искрица съчувствие. Касини приличаше на човек, чийто живот и работа са зависели от острото зрение, но който неочаквано е ослепял. Беше само искрица съчувствие, не повече. Все още си спомнях рая — и до днес също — който той ни отне. Освен това сега бях зает със стандартните поздравления и размяна на малки подаръци, обичайни при среща на пътешественик с нов, приятелски народ. Поканиха ни да посетим тяхната страна и да им гостуваме, колкото желаем, при условие, че ще спазваме техните обичаи и закони — Жетваря каза, че те се основавали единствено на здравия разум и нямало да ни обременят. Въздържах се от мнение. Нали крайбрежните жители смятаха канибализма за идеален естествен обичай. Засега обаче не чувствах никаква заплаха, нито предизвикателство. Заведоха ни до края на скалата. Надолу криволичеше изсечено в скалите стълбище, което изчезваше сред дърветата. Видях блясък на езеро и долових мирис на пушек от благоуханно дърво. Водите на малък водопад се лееха от скалите към дъното на долината. Завързахме очите на мулетата, които в знак на протест зареваха колкото им глас държи, но усетиха водата и тръгнаха надолу.
Бяхме изминали едва десетина стъпки, когато чух вика на Касини. Обърнах се с ръка на сабята си. Той гледаше като треснат, клатушкаше се, сякаш щеше да припадне. Един от мъжете го подкрепяше, но Касини като че ли не забелязваше.
— Моята сила… моята магическа сила… върна се! Погледнах бързо Дженъс и от усмивката, излъчваща
