можеше да се ориентира и по други, макар и по-малко надеждни методи. С малко късмет нашият път към далечните планини и петте върха с прохода между тях, които бях започнал да наричам Юмрука на боговете, щеше да продължи. Потеглихме, а отчаянието ни ставаше все по-силно.
Изчаках, докато Дженъс се отдели от останалите, и тръгнах заедно с него. Подбрах внимателно думите си.
— Веднъж ми каза, че поназнайваш някои магии — започнах аз. — Ако измисля нещо да заангажираме Касини, например да го изпратим с някой войник напред да разузнаят… — Спрях, защото Дженъс ме погледна и изразът му беше толкова измъчен, колкото и този на Касини.
— И аз, приятелю — каза той. — Аз също забравих малкото заклинания, които знаех. Но не казах нищо. Не само от страх пред закона, но…
Той млъкна. Не беше необходимо да говори повече. Ако хората знаеха, че Дженъс и Касини едновременно са загубили своята „сила“, те щяха да се досетят, че това се дължи само на едно нещо — на друг жрец, на магьосник, който сигурно е наш враг и в момента прави магии над тази опустошена земя, за да ни намери и унищожи. Видях как Лайън ни гледа подозрително и се насилих да си придам бодър вид и да се засмея, макар че смехът ми беше неискрен. Дженъс направи същото.
Стана това, от което се страхуваше Касини — без защитата ни сполетяха безброй неприятности: двамата с Диос безпричинно се зъбехме един на друг, а извиненията бяха само насила изречени думи. Улових се, че преценявам наум всичките си другари и мисля колко глупав, лош и зъл е всеки един от тях, и как никой не взема присърце желаната цел. После ненавистта ми се обърна към самия мен: как съм дръзнал най-безразсъдно да търся Далечното царство? Нима не знаех, че и по-добри хора вече са се опитвали и са загинали? Как не помислих, че толкова могъща страна като Далечното царство ще има и мощни врагове, покрай които трябва да минем, за да достигнем до него? Ако Далечното царство въобще съществуваше — което вече ми изглеждаше най-малкото смешно. Трябваше да се върнем, да се върнем веднага. Може би щяхме да успеем да стигнем при реката и нашите приятели, крайбрежните жители. Или… Но какво значение имаше, ако в опустошената земя ни хванеха търговците на роби? Поне щяхме да сме живи, нали? Ако ли пък решаха да ни убият, какво от това? Бездруго изтощените ни, мръсни, вонящи тела бяха за бунището. Тази мисъл се въртеше в главата ми като магическо колело. Но ние продължавахме… или, по-точно казано, Дженъс ни принуждаваше да продължим, обещаваше, заплашваше, придумваше ни да направим още една стъпка, да изминем още една левга, да издържим още един ден. Диос доказа, че е дъщеря на силна царица, и оказваше на Дженъс толкова голяма помощ, колкото и аз. Тримата заедно подтиквахме хората напред с всички възможни средства.
После дойдоха болестите: отпадналост, треска, болки в крайниците, слабост. Двама души — Силв и Йелсън — бяха толкова зле, че се наложи да им направим шейни от одеяла и копия и да ги теглим с мулета. Йелсън умря на следващия ден. Вече всички — кой повече, кой по-малко — бяхме болни. Е, поне никой нямаше достатъчно сили, за да подготвя бунт. Но магията още беше над нас и нито Касини, нито Дженъс не можеха да си спомнят нищо от заклинанията си: как се вършат, с какви средствата и треви. Бяха забравили всичко.
Два дни след като заровихме Йелсън околността се промени. Вместо да е почти гола и камениста, земята стана песъчлива. От време на време виждахме по малко зеленинка, ниски шубраци. Стори ми се, че видях и животно… една малка антилопа… да прибягва от храст до храст. Никога не бях мислил, че ще се радвам да вляза в пясъчна пустиня, но наистина се зарадвах. Надявах се че сме преминали най-лошото и пустинята ще става все по-зелена, с все повече земя, и накрая на хоризонта ще видим планините.
Непрекъснато трябваше да заобикаляме, защото земята беше осеяна с безбройни пропасти и урви. Научих се как да спазвам посоката по суша. Стигнехме ли до някоя пропаст, определяхме посоката по компаса, после се отклонявахме на деветдесет градуса от избрания курс и вървяхме все направо, като брояхме стъпките. Щом стигнехме края на препятствието, се връщахме към първоначалния курс, докато го отминем, а после пак се завъртахме на деветдесет градуса и изминавахме същия брой стъпки… и накрая отново поемахме в правилната посока. Беше влудяващо.
Някои от падините бяха плитки, други обаче бяха пропасти, дълбоки по петдесет хвърлея. Чудех се откъде ли са се взели? Може би онова, което бях слушал, беше вярно… че падащите звезди, които осветяваха летните нощи в Ориса, не са сигнали от боговете, а скали, истински скали, може би хвърлени от божия дом върху земята. Но защо бяха толкова много в тази пустош?
Докато размишлявах върху това, намерихме първото… и аз не знам какво. Човекът, който вървеше най- отпред, прати да извикат сержант Мийна. Всичките кости ме боляха, но успях да се завлека до челото на колоната заедно с Дженъс. Събрахме се около нещото — беше антилопа, или поне на мен ми изглеждаше така. Не беше цяло тяло, а почерняла от слънцето кожа на някакво четирикрако същество. На десетина стъпки от него имаше яма. По-нататък Мийна видя друга кожа, но разкъсана. От някаква хищна котка, може би. Но ако беше котка, щеше да изяде кожата и да остави костите. Продължихме по пътя си. Труповете поне означаваха, че ще имаме прясно месо, ако успеем да хванем или убием някое от тези същества, може би и вода. Намерихме други ями и други кожи на животни. Сетих си на какво ми напомнят — на люспи от грозде, изплюти след като сокът от тях е изсмукан. Следващото тяло, което видяхме, беше на човек, убит по същия начин. Нямаше никакви следи от кости, но кожата на човека лежеше мумифицирана на земята, кожа от ключиците до коленете; главата му също липсваше. Човекът бе имал приблизително моя ръст и телосложение; толкова за разказите за хора с глави в стомасите: или са измислици или пък не бяхме пътували достатъчно далеч, за да ги срещнем. Нямаше никакви остатъци от дрехи или оръжие, така че само по голото тяло не можехме да кажем дали е бил роб, или богаташ. Дженъс предложи да сгъстим колоната и да се движим по-внимателно в местата, обрасли с храсти. Очевидно той също мислеше, че някоя голяма хищна котка е убила човека и му е откъснала главата. Никой нямаше по-добро предположение. Заобикаляхме една друга яма, когато неочаквано почвата под нас поддаде и ние се захлъзгахме, задраскахме обезумели но свличащия се пясък, но продължавахме да се свличаме към дъното. Видях как едно от мулетата — онова, което носеше сандъците със златото — се прекатури, зарева от ужас, златните монети се разсипаха и са затъркаляха надолу… как един войник пълзеше нагоре, за да достигне твърда почва… как Касини крещи ужасен…
От дъното на ямата излезе нещо. Някакъв черен демон. Никога не бях виждал… или просто умът ми отказа да признае, че е виждал подобно същество. Беше нещо като огромен пулсиращ корем… клиновидна глава върху шия като оръдейна кула… челюсти със зъби като ятагани, щръкнали от двете страни на стиснатата уста… лапи, драскащи по пясъка, копаещи, копаещи, копаещи — и пясъкът под нас се плъзгаше надолу и все надолу, към смъртта. Обувките на Касини се изхлузиха, той падна и започна да се търкаля. Ревът на мулето се превърна в писък, после секна. Касини спря да се хлъзга, разпери крака на пясъка, после отново започна бавно да се свлича. Викаше за помощ и пищеше.
Дженъс, който също се беше плъзнал в капана, лежеше, разперил ръце и крака на няколко крачки от жреца. Изправи се на колене… Касини протегна ръка към него… Дженъс също се пресегна… после спря. За миг замръзнахме като в някаква ужасна жива картина. Скочих надолу, после още веднъж, потънах до колене в пясъка под Касини и двамата започнахме да се хлъзгаме надолу. Успях някак си да се закрепя… изправих се… не смеех да погледна назад и да видя колко близко сме до ужасното чудовище, не бях достатъчно устойчив, за да извадя сабята си; извиках на Касини да пълзи, да пълзи нагоре и той запълзя, аз запъплих след него и мисля че чух съскане зад себе си, сякаш съществото беше измамено; от ръба на ямата полетяха копия, стрелнаха се покрай мен; съскането се превърна в писък. Загазих нагоре, хлъзгах се назад… Дженъс беше до нас, по някакъв начин успяваше да ходи по сриващия се пясък… а после всички бяхме извън бърлогата на съществото и бягахме далеч от ръба. Диос и Мийна притичаха с опънати лъкове. Нямаше обаче по кого да стрелят.
Страните на ямата бяха все още хлъзгави. На дъното нямаше нищо. Никакво същество, никакво муле, никакъв сандък. Стори ми се, че виждам блясъка на няколко монети. Ако съществото не можеше да става невидимо или не беше демон от някой неизвестен ад, сигурно се беше зарило. Сетих се за всички ями, покрай които бяхме минали, представих си във всяка по едно такова чудовище и отхвърлих тази отвратителна мисъл. Разбрахме, че един от войниците липсва — Арън. Така и не намерихме тялото му. Заповядах да тръгваме преди чудовището от ямата да има време да го изсмуче и да захвърли тялото му подир нас. Касини се мръщеше на Дженъс, който избягваше погледа му. Продължихме на изток.
През нощта се събудих и видях някой да седи доста далеч от огъня. Можеше да бъде само Дженъс.
